Източник на снимката: nullЛегендите, които не станаха Спортист на годината в България
Кои останаха пренебрегнати?
- 15/01/2026
Две неща се повтарят всяка една зима – тя винаги ни изненадва и освен това е времето, в което почваме дискусии за това кой трябва да стане Спортист на годината в България. За съжаление твърде често дебатите по темата се превръщат в махленска свада, в която реалните постижения на финалистите в анкетата остават на заден план за сметка на лични симпатии или антипатии. По подобие на всички подобни прояви и тук субективността играе голяма роля, а когато резултатите не се покрият с предварителните очаквания винаги има разсърдени, обидени или такива, прибягващи до характерния за нашата народопсихология израз – „‘айде закривай.“ В следващите редове ще дадем примери за спортисти от световна величина, които по една или друга причина не са били избрани от журналистите през годините, но това в никакъв случай не може да им отнеме мястото в историята. Преди да започнем прегледа ще си позволим да изкажем лично мнение, свързано с публикуването на анкетните карти в публичното пространство. От една страна това е признак на прозрачност, но от друга нерядко се случва впоследствие на определени колеги да им се търси сметка защо са гласували по съответния начин. Интересно какво би се случило ако резултатите за избори на Народно събрание или парламент започнат също да се публикуват поименно. Вероятно на много хора няма да им стане приятно да видят името си в печатните или електронни медии, но очевидно е доста по-приемливо даден журналист да е „разнасян“ заради своето мнение (същото важи и за анкетата Футболист на годината).
Първото официално издание на настоящата анкета за Спортист на годината се провежда през 1958 г. и е спечелено от баскетболистката на Славия Ваня Войнова. Спортът с оранжевата топка трябва да чака до 2022 г., за да има нов победител – Александър Везенков, който повтаря успеха си на следващата година. Въпреки че в тези 2 години крилото безспорно е най-добрият европеец и бе привлечен в НБА от Сакраменто Кингс, изборът му критикуван от мнозина, тъй като връчването на приза във втория случай дойде в момент, в който той бе оставян на скамейката от треньора си Майк Браун. За всички тези години футболът е излъчил само двама призьори – Георги Аспарухов през 1965 г. и Христо Стоичков през 1994 г., а въпреки победния гол на „Парк де Пренс“ през 1993 г. Емил Костадинов остава зад боксьора Серафим Тодоров. Мнозина понастоящем определят Александър Николов като потенциален вариант, но при сходна ситуация (второ място на световно първенство) през 1970 г. Димитър Златанов остава на второ място зад бореца Петър Киров. Бащата на Александър – Владимир е класиран трети през 2015 г., а въпреки че бе сред най-добрите в света близо десетилетие, Матей Казийски така и не стигна до толкова призово класиране. Като цяло отборните игри трудно могат да излъчат победител, тъй като обикновено заслужилите тимове се отличават в друга класация.
Макар да е сред най-успешните ни спортове, художествената гимнастика никога не е имала своята спортистка на годината, което може да се обясни с факта, че тя попада в олимпийската програма чак през 1984 г. в Лос Анджелис. Двете ни трикратни световни шампионки Мария Гигова и Мария Петрова така и не могат да се преборят с „традиционните спортове“, като бившата председателка на родната федерация три пъти остава втора, изпреварена съответно от Боян Радев (1967), лекоатлетът Михаил Желев (1969) и Петър Киров (1971). През 1983 г. Диляна Георгиева остава втора след фехтовача Васил Етрополски, а в миналото издание на анкетата Боряна Калейн бе подгласничка на Карлос Насар. Фамилията Малееви може и да е възприемана за феномен в световен мащаб, но у нас нито една от сестрите не успява да спечели наградата за Спортист на годината (най-високото класиране е третата позиция на Мануела от 1984 г.). Факт е, че техния зенит съвпада с най-големите ни спортни успехи, като нерядко в този период журналистите трябва да избират между 10 до 12 световни шампиони. Именно поради това между 1986 и 1989 г. се прави паралелна анкета за най-добър спортист и спортистка, която дава възможност на повече заслужили имена да бъдат отличени.
Успехите на леката атлетика понастоящем могат да изглеждат в миналото, но именно нейн представител е рекордьорката по отличия Стефка Костадинова – 4. По подобие на нея Йорданка Благоева също е с най-добро постижение в света на скок на височина, но през 1972 г. не успява да спечели олимпийската титла след откровен саботаж от страна на домакините и остава втора в анкетата след щангиста Йордан Биков. Най-бързата бяла жена Ивет Лалова пък попада в тройката само през 2019 г., но там приза печели биатлонистът Владимир Илиев. Силните мъже на България винаги са били на почит, но две олимпийски титли (Мюнхен’72 и Монреал‘76) не се оказват достатъчни за Нораир Нурикян. Във втория случай вотът на колегите отива при шампионката в Канада Иванка Христова, която за кратко е и световна рекордьорка в тласкането на гюле. Олимпийските шампиони в бокса Георги Костадинов и Исмаил Мустафов (след т.нар. Възродителен процес известен като Ивайло Маринов) също не могат да се похвалят с тази награда, като във втория случай титлата в Сеул’88 отрежда на майстора на ръкавиците второ място след победителя на троен скок Христо Марков. В Южна Корея Ваня Гешева печели 3 медала в кану-каяка – историческо постижение за български спортист, но титлата на Таня Богомилова в плуването натежава. По принцип трудът на борците рядко е оставал пренебрегван, но през 2002 и 2003 г. Армен Назарян бива изпреварен от Румяна Нейкова и Йордан Йовчев и така и не достига до този връх. Говорейки за Йовчев трябва да отбележим, че той е единственият гимнастик с приза, след като преди него Велик Капсъзов, Никола Проданов и Стоян Делчев не са успявали да спечелят. В графата любопитни случаи попада щангистът Наим Сюлейманов (след смяната на името Наум Шаламанов), който 2 пъти остава на втора позиция, а веднага след бягството си в Турция е обявен за спортист на годината в южната ни съседка, без дори да е записал едно състезание за тях. През 2000 г. пък Николай Пешалов е определен за Спортист на годината в Хърватска, след като трите му световни и 6 европейски титли за родината му не са достатъчни да получи предно класиране там.
Списъкът може да продължи, но принципът е ясен – върхът е само за един и не всеки може да стигне дотам. В своите очи всеки от номинираните заслужава да е победител и поради това сръдните по време на церемонията по връчването на наградите не са изключение. При получаване на своята награда за попадане в десетката през 2016 г. алпинистът Боян Петров дори се обърна към колегите си с думите „На футболистите им ръкопляскат хората по трибуните, а нас алпинистите ни аплодират боговете“. Преди 2 години пък шахматистката Нургюл Салимова трябваше да бъде убеждавана от хора от екипа си да каже повече от 2 изречения след разочарованието си от своето по-задно класиране. Анкетата „Спортист на годината“ би трябвало да бъде една рекапитулация на спортните ни успехи през годината и стимул за повече титли и медали през следващата, но вместо това е със статута на българското участие в „Евровизия“ или конкурса „Мис България“ – обикновена дъвка за безмислени дискусии в социалните мрежи. За съжаление там присъствието на ефекта „Дънинг-Крюгер“ е пандемично, а допълнително масло в огъня понякога наливат и някои от замесените. Както в спорта, така и в живота, трябва да се научим да ценим труда на другите и тогава може би средата около нас ще изглежда съвсем различно.
Първото официално издание на настоящата анкета за Спортист на годината се провежда през 1958 г. и е спечелено от баскетболистката на Славия Ваня Войнова. Спортът с оранжевата топка трябва да чака до 2022 г., за да има нов победител – Александър Везенков, който повтаря успеха си на следващата година. Въпреки че в тези 2 години крилото безспорно е най-добрият европеец и бе привлечен в НБА от Сакраменто Кингс, изборът му критикуван от мнозина, тъй като връчването на приза във втория случай дойде в момент, в който той бе оставян на скамейката от треньора си Майк Браун. За всички тези години футболът е излъчил само двама призьори – Георги Аспарухов през 1965 г. и Христо Стоичков през 1994 г., а въпреки победния гол на „Парк де Пренс“ през 1993 г. Емил Костадинов остава зад боксьора Серафим Тодоров. Мнозина понастоящем определят Александър Николов като потенциален вариант, но при сходна ситуация (второ място на световно първенство) през 1970 г. Димитър Златанов остава на второ място зад бореца Петър Киров. Бащата на Александър – Владимир е класиран трети през 2015 г., а въпреки че бе сред най-добрите в света близо десетилетие, Матей Казийски така и не стигна до толкова призово класиране. Като цяло отборните игри трудно могат да излъчат победител, тъй като обикновено заслужилите тимове се отличават в друга класация.
Макар да е сред най-успешните ни спортове, художествената гимнастика никога не е имала своята спортистка на годината, което може да се обясни с факта, че тя попада в олимпийската програма чак през 1984 г. в Лос Анджелис. Двете ни трикратни световни шампионки Мария Гигова и Мария Петрова така и не могат да се преборят с „традиционните спортове“, като бившата председателка на родната федерация три пъти остава втора, изпреварена съответно от Боян Радев (1967), лекоатлетът Михаил Желев (1969) и Петър Киров (1971). През 1983 г. Диляна Георгиева остава втора след фехтовача Васил Етрополски, а в миналото издание на анкетата Боряна Калейн бе подгласничка на Карлос Насар. Фамилията Малееви може и да е възприемана за феномен в световен мащаб, но у нас нито една от сестрите не успява да спечели наградата за Спортист на годината (най-високото класиране е третата позиция на Мануела от 1984 г.). Факт е, че техния зенит съвпада с най-големите ни спортни успехи, като нерядко в този период журналистите трябва да избират между 10 до 12 световни шампиони. Именно поради това между 1986 и 1989 г. се прави паралелна анкета за най-добър спортист и спортистка, която дава възможност на повече заслужили имена да бъдат отличени.
Успехите на леката атлетика понастоящем могат да изглеждат в миналото, но именно нейн представител е рекордьорката по отличия Стефка Костадинова – 4. По подобие на нея Йорданка Благоева също е с най-добро постижение в света на скок на височина, но през 1972 г. не успява да спечели олимпийската титла след откровен саботаж от страна на домакините и остава втора в анкетата след щангиста Йордан Биков. Най-бързата бяла жена Ивет Лалова пък попада в тройката само през 2019 г., но там приза печели биатлонистът Владимир Илиев. Силните мъже на България винаги са били на почит, но две олимпийски титли (Мюнхен’72 и Монреал‘76) не се оказват достатъчни за Нораир Нурикян. Във втория случай вотът на колегите отива при шампионката в Канада Иванка Христова, която за кратко е и световна рекордьорка в тласкането на гюле. Олимпийските шампиони в бокса Георги Костадинов и Исмаил Мустафов (след т.нар. Възродителен процес известен като Ивайло Маринов) също не могат да се похвалят с тази награда, като във втория случай титлата в Сеул’88 отрежда на майстора на ръкавиците второ място след победителя на троен скок Христо Марков. В Южна Корея Ваня Гешева печели 3 медала в кану-каяка – историческо постижение за български спортист, но титлата на Таня Богомилова в плуването натежава. По принцип трудът на борците рядко е оставал пренебрегван, но през 2002 и 2003 г. Армен Назарян бива изпреварен от Румяна Нейкова и Йордан Йовчев и така и не достига до този връх. Говорейки за Йовчев трябва да отбележим, че той е единственият гимнастик с приза, след като преди него Велик Капсъзов, Никола Проданов и Стоян Делчев не са успявали да спечелят. В графата любопитни случаи попада щангистът Наим Сюлейманов (след смяната на името Наум Шаламанов), който 2 пъти остава на втора позиция, а веднага след бягството си в Турция е обявен за спортист на годината в южната ни съседка, без дори да е записал едно състезание за тях. През 2000 г. пък Николай Пешалов е определен за Спортист на годината в Хърватска, след като трите му световни и 6 европейски титли за родината му не са достатъчни да получи предно класиране там.
Списъкът може да продължи, но принципът е ясен – върхът е само за един и не всеки може да стигне дотам. В своите очи всеки от номинираните заслужава да е победител и поради това сръдните по време на церемонията по връчването на наградите не са изключение. При получаване на своята награда за попадане в десетката през 2016 г. алпинистът Боян Петров дори се обърна към колегите си с думите „На футболистите им ръкопляскат хората по трибуните, а нас алпинистите ни аплодират боговете“. Преди 2 години пък шахматистката Нургюл Салимова трябваше да бъде убеждавана от хора от екипа си да каже повече от 2 изречения след разочарованието си от своето по-задно класиране. Анкетата „Спортист на годината“ би трябвало да бъде една рекапитулация на спортните ни успехи през годината и стимул за повече титли и медали през следващата, но вместо това е със статута на българското участие в „Евровизия“ или конкурса „Мис България“ – обикновена дъвка за безмислени дискусии в социалните мрежи. За съжаление там присъствието на ефекта „Дънинг-Крюгер“ е пандемично, а допълнително масло в огъня понякога наливат и някои от замесените. Както в спорта, така и в живота, трябва да се научим да ценим труда на другите и тогава може би средата около нас ще изглежда съвсем различно.
