🏅Чужденците, донесли слава на спорта ни

Темата за мястото на чужденците в българския спорт и възможността им да представят страната на големи спортни форуми върви в публичното пространство от години. Особено актуална тя стана след олимпийските игри в Париж през миналата година, когато 4 от общо 7 медала бяха донесени от натурализирани спортисти. Някои като избраната през тази година за председател на Българската федерация по борба Станка Златева тръгнаха на открита конфронтация с подобен тип състезатели и дори от нейния екип обявиха, че комуникацията в националните отбори вече трябва да се осъщестява на „официалния език за страната - българския“. За отбелязване е, че последния случай, когато на територията на България е имало подобни езикови ограничения е по време на т.нар. Възродителен процес, когато в магазините в смесените райони има надписи, забраняващи говоренето и обслужването на турски. Кратка историческа справка показва, че натурализирани спортисти у нас има още от времето на Княжество България и тази практика не е съвременна приумица.

Доказателство за това колко безпредметна е темата е участието на страната ни в първите съвременни олимпийски игри в Атина през 1896 г. Тогава за гръцката столица заминава петчленна българска делегация, част от която е и швейцарецът Шарл Шампо. Той е един от десетимата учители по физическо възпитание от алпийската страна, пристигнали у нас през 1894 г. по покана на министъра на народното просвещение Георги Живков и пътува в качеството си на преподавател в Държавната мъжка гимназия в София и представител на гимнастическо дружество „Юнак“. С постановление на Министерски съвет на родната група са отпуснати „дневни по 20 лева златни и пътни според представената от тех сметка по II клас билет“. Българската делегация пристига в Атина с 3 дни закъснение, а Шампо, който в официалния доклад на игрите ще бъде записан като Шампов, взима участие в гимнастическите състезания на кон с гривни, успоредка и прескок. В последната дисциплина се класира на 5-о място, а за останалите позиции нямаме запазени сведения. Дълги години информационната база на МОК отбелязва като наш дебют на олимпийски игри тези в Париж през 1924 г., пренебрегвайки участието на Шампо, но наличието на документи, доказващи безспорно, че макар и швейцарец, той с пълно съзнание се състезава за България довежда до коригиране на грешната информация.



Пристигането на белогвардейски емигранти в резултат на Гражданската война в Русия (1917-22) дава своето отражение върху развитието на родния спорт. Положителен пример в това отношение е лекоатлетът на АС 23 Григорий Педан. Той е представител на България на Балканските игри през 1929 и 1930 г. и печели надпреварата на 800 и 1500 метра. Към това трябва да добавим и държавните титли в тези дисциплини и 400 метра. Всичките му рекорди обаче не са официално признати, тъй като той не получава българско гражданство, а пребивава у нас с Нансенов паспорт (специален документ за бежанец). Подобна е ситуацията и с Евгений Белий, който освен шампион на страната в скока на височина, дължина и овчарския скок е сред организаторите на спортния живот в Пловдив в онези години. Белогвардейският принос за развитието на родния футбол заслужава отделна статия, като от множеството факти само ще маркираме дебюта на Фридрих Клюд от ФК 13 в националния отбор на 17 юли 1927 г. при равенството 3:3 срещу Турция. През 1934 г. в спортната преса се разгарят дискусии относно това дали чешкия вратар на Левски Карел Буркерт трябва да получи българско гражданство. Той пази отлично при победата с 3:2 над Югославия, но това явно не е достатъчно да убеди родната общественост, част от която и тогава гледа с подозрение към иностранците. В крайна сметка стражът се прибира в родината си, отчасти и заради ограниченията които среща при опита си да развива бизнес у нас, и става твърд титуляр е Жиденице Бърно. Фактът, че пази на четвъртфинала на Мондиал’38 срещу Бразилия е повече от красноречиво доказателство за класата му. 2 мача за националния тим в края на 40-те години записва и италианеца Амедео Клева, който впоследствие ще има проблеми с комунистическите власти, тъй като е обвинен в икономически шпионаж.

Натурализираните спортисти са рядко срещано явление в Народна република България и един от малкото спортове, в които те получават достъп е шахмата. Роденият в Тбилиси Олег Нейкирх представя страната на олимпиада още през 1939 г. в Буенос Айрес, а впоследствие прави това и през 1954, 1958 и 1960 г. Сходна е ситуацията с рускинята Татяна Лемачко, която е петкратна шампионка на България и между 1974 и 1982 г. участва в 4 олимпиади, преди да избере да се състезава за Швейцария.



Социално-икономическите промени след 10 ноември 1989 г. се отразяват и на родния спорт. Във футбола успехите на Литекс в родното първенство през 1998 г. довеждат до натурализирането на Драголюб Симонович и Златомир Загорчич, които обличат националната фланелка. През 2000 г. роден паспорт получава и Предраг Пажин, който ще изиграе 32 мача за нашата селекция и ще попадне в състава за Евро 2004. Там е и Зоран Янкович, отбелязал решителен гол при гостуването на Белгия в квалификациите. Класирането на Левски в групите на Шампионската лига става повод за това под знамето да бъдат призовани Игор Томашич и Лусио Вагнер, а редом с хегемонията си Лудогорец спомогна за това национали да станат Вандерсон, Сисиньо и Марселиньо (последния отчел се с победен гол в контролата с Португалия през 2016 г.). Към подборката добавяме Тиаго Силва и Маркиньос от ЦСКА.

През 2007 г. българският национален отбор по баскетбол за пръв се сдобива с натурализиран американец в лицето на Родерик Блекни, взет от Константин Папазов за допълнителните квалификации за Евробаскет 2007. Преди това роден паспорт получава звездата на ЛукОйл Академик Прийст Лодърдейл, който обаче напуска клуба със скандал. От всички американци, минали през представителния ни тим, трябва да бъдат отличени Ърл Роуланд (участник на Евробаскет 2009 и 2011), Дий Бост и Коди Милър-Макинтайър.



Олимпийските игри в Сидни през 2000 г. бележат началото на усиленото натурализиране в индивидуалните спортове. Новозеландката Саманта Макинтош ни представя там и в Атина 2004 в конната езда, като за отбелязване е, че през 2008 г. тя се отказва от българското си гражданство. В Австралия роденият във Владикавказ Алан Цагаев печели сребро в категория до 105 кг във вдигането на тежести, а в актива му за България има общо 5 медала от големи първенства, включително 2 европейски титли. През 2010 г. австриецът Килиан Албрехт ни представя в ски надпреварата на игрите във Ванкувър, а въпреки нещата, случили се извън пързалката Максим Стависки има на сметката си две световни титли при танцовите двойки заедно с партньорката си Албена Денкова. Бронзът на боксьора Хавиер Ибанес в категория до 57 кг и същия медал за Кимия Ализаде в таекуондото са пример за успешни инвестиции в чуждестранни състезатели.

Говорейки за присъствието на натурализирани състезатели в родната борба няма как да не започнем с Армен Назарян, пристигнал у нас в качеството си на олимпийски шампион в Атланта’96 в класическия стил. Арменецът се състезава за „Славия-Литекс“ и заедно със Сергей Мурейко с молдовеца Сергей Мурейко са първите, получили родни паспорти. В Сидни Назарян се качва в категория до 58 кг и успява да победи на финала южнокорееца Ким Ин-Суб. 4 години по-късно в Атина друг представител на азиатската страна – Юн Джи-Хюн го спира по пътя към трета поредна олимпийска титла и така той се задоволява с бронза. За България Армен Назарян печели още 3 световни и 4 европейски титли, а пътят му е продължен от синът му Едмонд, който е с 2 златни отличия на Стария континент. Споменатият Мурейко носи 5 медала на страната ни в класическия стил, включително злато на европейското в Кувола през 1997 г.

С риск следващите редове да се превърнат в едно сухо изброяване на цифри трябва да отбележим медалите, които натурализираните борци донасят на България. Започваме с Николай Паслар, родом от Тараклия (център на българската общност в Молдова) – световен шампион в свободния стил от София 2001, европейски от Варна 2005 и носител на още 4 медала от големи състезания. Между 2003 и 2012 г. сънародникът му Анатолий Гуйдя печели 7 отличия за страната ни, включително европейска титла от Рига 2003. След като заменя Албания за България класика Елис Гури има световна титла от Истанбул 2011 и бронз от европейското в Дортмунд през същата година. 3 медала от шампионати на Стария континент в свободния стил е постижението, до което достига за страната ни украинеца Леонид Базан. Европейска титла в Нови Сад 2017 в класическия стил пък е актива на египтянина Тарек Абделслам, докато грузинеца Айк Мнацаканян е с 4 бронзови медала от големи шампионати. Най-високото класиране на Ахмед Батаев на европейски първенства в свободния стил пък е второто място от Будапеща 2022, като година по-късно до среброто достига и Рамазан Рамазанов.

Така стигаме до олимпийския шампион в категория до 87 кг Семен Новиков в класическия и този до 86 кг в свободния стил Магомед Рамазанов. И двамата получиха заслужено признание за успехите си, но в същото време бяха принудени да отговарят и на неадекватни журналистически въпроси като това дали знаят химна. Интересно дали в Германия задават същия въпрос на носителката на 52 златни медала от различни състезания гимнастичка Даря Варфоломеев, която е родом от Русия – страна, обект на санкции, чийто основен поддръжник са именно немците. При всички положения натурализираните състезатели са важна част от историята на българския спорт. Дали и в какъв размер ще се ползват занапред е въпрос на стратегия, но никой не може да изтрие успехите на хората, избрали да се състезават за България и носещи медали и престиж на страната по целия свят.