😞Срам ни е да ви гледаме!

В дни, когато изпитваме национална гордост от това, което направиха великолепните ни волейболисти и всесилният Карлос Насар, някак си се намери начин да получим удар по спортното ни реноме.

Разбира се, главен виновник за този емоционален срив, разбира се, са националите ни по футбол. Поражението с 1:6 от Турция бе поредното, но сякаш и най-позорното от всички тези гаври, спохождащи най-популярната игра у нас през последните три десетилетия.

В момента ще намерите всевъзможни текстове по темата. Някои коментари ще плюят Георги Иванов, други Александър Димитров. Трети пък логично ще описват цялата ситуация в милата ни татковина, за да не се чудим защо и футболът ни е на това дередже. Окей, всеки ще бъде прав, но хайде малко да поговорим и за самите играчи на "трикольорите", които много хитричко се измъкват от критики, само защото публичният гняв бива насочен към по-високопоставени от тях във футболната ни йерархия.





И докато плюем Гонзо и компания, нека не забравяме, че на терена са те - "лъвовете", от които уж чакаме да се почувстваме горди!

Леле, Боже! Национален отбор и гордост, в едно изречение, е комбинация, която се изтри от журналистическия ни речник с клишета нейде през 2004 година. Та, стига сме пазили нашите хубавци - футболистите. И те да поемат нужната отговорност! Дори и жертва на системата, всеки един от тях може да се представи на далеч по-високо ниво, особено когато става въпрос за държавния тим.

Тотално безхаберие и апатия! Това цари в този тим, независимо дали начело е Кръстаич, Илиев, Димитров...

Срам ни е да ви гледаме, момчета!

Тъжно е да ставаш свидетел как отново падаме под "турско робство", дори и само футболно, и да не се хвърлиш поне малко. Битка, агресия, ей така за пред хората, дори...

И до 66 гола да бяха стигнали южните ни съседи, нашите на терена нямаше да променят изражението на своите лица или езика на телата си. Повдигат рамена, теглият лекичка псувня, че да не се обиди другарчето, вратарят Митов разперва ръце ...и хайде топката пак на центъра... Така не става.




А уж имаме куп футболисти, които се правят на лидери. Играят в Лудогорец, Левски, ЦСКА, чужбина...а накрая какво - "книжни тигри". Видяхме капитана ни Десподов след последния съдийски сигнал, кръстосал своите крака и гледащ пораженчески. Това ли е лидерът ни!? Но такива са ни футболните национали, вдигат крака срещу всеки опонент, а после решават да ги кръстосат, когато вече е твърде късно.

И някой ще се опита да защити "лъвчетата": "Ама вие като ги плюете, какво ще постигнете. Само всявате напрежение!". А да им кажем, че са много добри ли!? Да отречем, че Виктор Попов не си вкара автогол, който бе безумен, или че голът ни не стана от щастлив рикошет иначе съвсем щяхме да са капо...

Истината е една. Българските футболисти отдавна спряха да носят отговорност за каквото и да е. На клубно ниво почти всички са се скрили зад съотборниците им от чужбина, които им носят победи и прогрес. Зад граница нашите търкат скамейките, с малки изключения, и също не са фундаментална част. В националния отбор пък всеки прехвърля отговорността на другия и това води до констатацията, че сме посмешището на Балканите.

Дори и Черна гора, която бе пометена от Фарьорски острови, изглежда по-състоятелна от нас. Албания, Северна Македония, Румъния... това вече са други вселени.

И понеже загатнахме темата с Фарьорски острови, те могат да ни служат за пример. Използват умело лимитираните си качества и са пред прага на сензацията. А дори и да губят, правят го с чест - минимални загуби от топ опонентите им в групата. И така стигаме до това, че не е само до системата, просто трябва воля и характер. Нито един триумф не е изкован единствено от правилната стратегия, в крайна сметка всичко опира и до изпълнителите. Човешките им и физически качества.




А ние такива нямаме, имаме съвременни мъчители, които са силни по банковите си сметки и в това да карат лъскави автомобили, но нямат куража да бъдат мъже на терена.

Нищо де, и това е някакъв пример, който се надяваме децата ни да не последват...