Източник на снимката: startphoto.bg😫България – Испания: 10 години по-късно и една пропаст, която става все по-страшна
Докато нашите таланти се задоволиха с местната сцена, "Ла Фурия" превзе света
- 03/09/2025
Утрешният двубой между България и Испания на националния стадион „Васил Левски“ е от онези, които винаги носят особена символика. Селекция, която се бори за сензация в световните квалификации, ще се изправи срещу един от най-продуктивните футболни „заводи“ в Европа. И за да разберем защо двата отбора днес изглеждат като от различни вселени, трябва да се върнем точно 10 години назад – към Европейското първенство U17, проведено у нас.
На 9 май 2015 година в Бургас, България U17 губи от Испания U17 с 1:2 (, а присъствалите над 11 000 зрители на стадион „Лазур“ виждат голямо старание от нашите момчета и първия български гол на европейски финали от години (дело на Тонислав Йорданов), но и суровата реалност – „Ла Роха“ просто играе по друг стандарт.
Българската следа: от надежди до разочарования
Преди десет години много специалисти определяха онзи състав на Александър Димитров като „талантливото поколение“, което трябваше да върне България на картата на големия футбол. Самият факт, че първенството U17 се проведе у нас, беше възприеман като шанс нашите момчета да израснат в среда на силна конкуренция. Днес обаче равносметката е повече от болезнена – вместо лидери за националния отбор получихме едва шепа играчи, задържали се на прилично ниво, докато мнозина напуснаха сцената твърде рано. Нека видим какво се случи с част от тях:
Даниел Наумов – вратар, който мина през юношеския национален тим, стигна и до мъжкия. В момента пази за Ботев (Пловдив), но вместо трансфер в силен европейски клуб, той пое към ОФИ (Крит), където стоя резерва и Първа лига отново се оказа неговият спасителен пояс.
Кристиян Славов – капитан на отбора тогава, но днес вече извън футбола.
Петко Христов – един от най-качествените ни защитници, но в конфликт с треньора Илиан Илиев отказва да играе за националния тим.
Матео Стаматов – дълго време сочен като модерен бек, но сега без отбор, за последно играе в Русия, а преди това бе в Левски, когато "сините" бяха пред фалит.
Светослав Ковачев – един от малкото, които направиха сравнително стабилен преход до мъжкия футбол, но и той се задържа само на българска сцена. Не успя дори в Ахмат (Грозни).
Илиян Стефанов – героят за Левски във финала за Купата на България през 2022 г. с гола срещу ЦСКА. Днес обаче е в Славия, преследван от тежки контузии и лишен от постоянство.
Павел Головодов – някога изгряваща звезда на ЦСКА, но нощният живот и скандалите го изхвърлиха от голямата сцена. В момента е в Трета лига и играе за родния си Пирин (Гоце Делчев).
Асен Чандъров – успя да се утвърди като един от стабилните играчи в Първа лига с изявите си в Септември и Левски, днес е лидер в Черно море, но отново границата си остава България.
Алекс Боримиров – синът на Даниел Боримиров бързо спря с футбола, след като не успя да пробие в Левски и още няколко родни тима.
Георги Русев – може би най-успешният от това поколение – постоянен национал и лидер във ФК ЦСКА 1948, но без следа в чужбина. Тъжното е, че не успя да се докаже в швейцарската Чалъндж лига, а в Лудогорец прие да бъде резерва на скъпоплатените чужденци. Та, сега отново е "майстор" в Бистрица.
Тонислав Йорданов – отличен реализатор, минал през ЦСКА, Берое и Арда, докоснал се и до националния, сега играе в Унгария за Кишварда.
Валентин Йосков – нападател, който днес е във Втора лига с Фратрия.
Испанският път: академии, визия и световна класа
На другия полюс е Испания. Санти Деня, треньорът тогава, е символ на работеща система – през ръцете му минават всички испански национали, той изгради олимпийския тим, който стана шампион в Париж, и остави следа в почти всяка селекция на „Ла Роха“. Негови момчета също така вдигнаха и Европейската титла преди година, а сега са устремени и към големия триумф в САЩ, Мексико и Канада след година. Няма да е изненада, ако след време точно той замени Де Ла Фуенте в мъжкия тим. А какво постигна Александър Димитров през всички тези години?
Дани Олмо – израснал в академията на Барселона, после премина през Динамо (Загреб) и Лайпциг, днес вече отново е в Барселона. Един от най-ценените атакуващи полузащитници в Европа.
Марк Кукурея – от „Ла Масия“ до титуляр в Челси и неизменна част от испанския национален отбор. Няма какво толкова да говорим за световна звезда от подобен ранг.
Хосе Луис Гарсия – Пепелу – капитан и лидер на Валенсия, днес и национал.
Карлес Аленя – мина през Барселона, Бетис и Хетафе, сега е в Алавес.
Карлес Перес – играл за Барселона и Рома, днес в Арис (Солун)
Фран Виялба – минал през Ла Лига, днес е в мексиканския Сантос Лагуна.
Иняки Пеня – резервен вратар тогава, днес има постоянен договор с Барселона.
Оскар Родригес – преминал през Севиля, Хетафе и Леганес, макар че в момента е свободен агент.
Двама от онзи тим – Олмо и Кукурея – струват повече от целия настоящ български национален отбор днес. Ако прибавим Пепелу и другите, пазарната стойност надхвърля 400 млн. евро. За сравнение, цялата Първа лига е оценена на 171 млн. евро. Това е реалният измерител на пропастта.
Две философии, две реалности
Паралелът е жесток, но показателен. В България често „произвеждаме“ таланти, за да отбележим, че футбол все още има, без да осигурим среда, в която тези момчета да израстват. В Испания работят системи – от детско-юношески школи до олимпийски отбор, където Санти Деня и Луис де ла Фуенте бяха ковачите на цяло едно поколение, спечелило почти всичко значимо във футбола. И макар ситото да е сериозно, и някои да остават в подножието на върха, качеството е повече от видно. А всеки преминал през школовката на "Ла Роха", може да бъде достатъчно успешен на нивото, в което се подвизава.
Затова утре, когато на „Васил Левски“ чуем химните, няма да става дума просто за България срещу Испания. Това ще бъде сблъсък между хаоса и системата, между импровизацията и плана, между футбол, който едва диша, и футбол, който изнася класата си по целия свят.
На 9 май 2015 година в Бургас, България U17 губи от Испания U17 с 1:2 (, а присъствалите над 11 000 зрители на стадион „Лазур“ виждат голямо старание от нашите момчета и първия български гол на европейски финали от години (дело на Тонислав Йорданов), но и суровата реалност – „Ла Роха“ просто играе по друг стандарт.
Българската следа: от надежди до разочарования
Преди десет години много специалисти определяха онзи състав на Александър Димитров като „талантливото поколение“, което трябваше да върне България на картата на големия футбол. Самият факт, че първенството U17 се проведе у нас, беше възприеман като шанс нашите момчета да израснат в среда на силна конкуренция. Днес обаче равносметката е повече от болезнена – вместо лидери за националния отбор получихме едва шепа играчи, задържали се на прилично ниво, докато мнозина напуснаха сцената твърде рано. Нека видим какво се случи с част от тях:
Даниел Наумов – вратар, който мина през юношеския национален тим, стигна и до мъжкия. В момента пази за Ботев (Пловдив), но вместо трансфер в силен европейски клуб, той пое към ОФИ (Крит), където стоя резерва и Първа лига отново се оказа неговият спасителен пояс.
Кристиян Славов – капитан на отбора тогава, но днес вече извън футбола.
Петко Христов – един от най-качествените ни защитници, но в конфликт с треньора Илиан Илиев отказва да играе за националния тим.
Матео Стаматов – дълго време сочен като модерен бек, но сега без отбор, за последно играе в Русия, а преди това бе в Левски, когато "сините" бяха пред фалит.
Светослав Ковачев – един от малкото, които направиха сравнително стабилен преход до мъжкия футбол, но и той се задържа само на българска сцена. Не успя дори в Ахмат (Грозни).
Илиян Стефанов – героят за Левски във финала за Купата на България през 2022 г. с гола срещу ЦСКА. Днес обаче е в Славия, преследван от тежки контузии и лишен от постоянство.
Павел Головодов – някога изгряваща звезда на ЦСКА, но нощният живот и скандалите го изхвърлиха от голямата сцена. В момента е в Трета лига и играе за родния си Пирин (Гоце Делчев).
Асен Чандъров – успя да се утвърди като един от стабилните играчи в Първа лига с изявите си в Септември и Левски, днес е лидер в Черно море, но отново границата си остава България.
Алекс Боримиров – синът на Даниел Боримиров бързо спря с футбола, след като не успя да пробие в Левски и още няколко родни тима.
Георги Русев – може би най-успешният от това поколение – постоянен национал и лидер във ФК ЦСКА 1948, но без следа в чужбина. Тъжното е, че не успя да се докаже в швейцарската Чалъндж лига, а в Лудогорец прие да бъде резерва на скъпоплатените чужденци. Та, сега отново е "майстор" в Бистрица.
Тонислав Йорданов – отличен реализатор, минал през ЦСКА, Берое и Арда, докоснал се и до националния, сега играе в Унгария за Кишварда.
Валентин Йосков – нападател, който днес е във Втора лига с Фратрия.
Испанският път: академии, визия и световна класа
На другия полюс е Испания. Санти Деня, треньорът тогава, е символ на работеща система – през ръцете му минават всички испански национали, той изгради олимпийския тим, който стана шампион в Париж, и остави следа в почти всяка селекция на „Ла Роха“. Негови момчета също така вдигнаха и Европейската титла преди година, а сега са устремени и към големия триумф в САЩ, Мексико и Канада след година. Няма да е изненада, ако след време точно той замени Де Ла Фуенте в мъжкия тим. А какво постигна Александър Димитров през всички тези години?
Дани Олмо – израснал в академията на Барселона, после премина през Динамо (Загреб) и Лайпциг, днес вече отново е в Барселона. Един от най-ценените атакуващи полузащитници в Европа.
Марк Кукурея – от „Ла Масия“ до титуляр в Челси и неизменна част от испанския национален отбор. Няма какво толкова да говорим за световна звезда от подобен ранг.
Хосе Луис Гарсия – Пепелу – капитан и лидер на Валенсия, днес и национал.
Карлес Аленя – мина през Барселона, Бетис и Хетафе, сега е в Алавес.
Карлес Перес – играл за Барселона и Рома, днес в Арис (Солун)
Фран Виялба – минал през Ла Лига, днес е в мексиканския Сантос Лагуна.
Иняки Пеня – резервен вратар тогава, днес има постоянен договор с Барселона.
Оскар Родригес – преминал през Севиля, Хетафе и Леганес, макар че в момента е свободен агент.
Двама от онзи тим – Олмо и Кукурея – струват повече от целия настоящ български национален отбор днес. Ако прибавим Пепелу и другите, пазарната стойност надхвърля 400 млн. евро. За сравнение, цялата Първа лига е оценена на 171 млн. евро. Това е реалният измерител на пропастта.
Две философии, две реалности
Паралелът е жесток, но показателен. В България често „произвеждаме“ таланти, за да отбележим, че футбол все още има, без да осигурим среда, в която тези момчета да израстват. В Испания работят системи – от детско-юношески школи до олимпийски отбор, където Санти Деня и Луис де ла Фуенте бяха ковачите на цяло едно поколение, спечелило почти всичко значимо във футбола. И макар ситото да е сериозно, и някои да остават в подножието на върха, качеството е повече от видно. А всеки преминал през школовката на "Ла Роха", може да бъде достатъчно успешен на нивото, в което се подвизава.
Затова утре, когато на „Васил Левски“ чуем химните, няма да става дума просто за България срещу Испания. Това ще бъде сблъсък между хаоса и системата, между импровизацията и плана, между футбол, който едва диша, и футбол, който изнася класата си по целия свят.
