Източник на снимката: Официален сайт на Левски🎞️Усмивки от "сините" ленти: Испанецът, който левскарите обикнаха години преди Дон Хулио
Аниете – андалуският поет, който превърна „Герена“ в сцена на фламенко и футбол
- 21/10/2025
Добре дошли отново рубриката на Arenasport.bg – „Усмивки от „сините“ ленти“, където ви срещаме с едни от най-колоритните чуждестранни футболисти, които някога са носили фланелката на Левски.
Ще надникнем зад завесата на техните кариери след „Герена“ – къде ги отведе съдбата, какви върхове (или пропасти) достигнаха и какви усмивки (или сълзи) ни оставиха. Запознайте се със следващия ни герой.
Още преди Берое да превърне българския футбол в испанска колония, преди по „Герена“ да зазвучи акцентът на Дон Хулио Веласкес, един друг андалуски темперамент вече бе оставил следа в "синята" история. Години преди Левски да мечтае за титла под ръководството на Веласкес, софийският клуб вече бе усетил магията на испанската душа — в лицето на човек, когото привържениците обикнаха с неподправена страст: Антонио Аниете.
Дойде в тежки времена, когато Левски се бореше повече със собствените си сенки, отколкото със съперниците си. Аниете беше онзи проблясък, който вдъхна надежда в една помътняла епоха. Топката слушаше обувките му като послушно дете, а движенията му бяха смесица от фламенко и футбол. Във всеки негов финт имаше артистичност, емоция и живот.
Роден е на 1 октомври 1985 година в Кориа дел Рио, край Севиля. Започва в школата на Реал Сосиедад, но не успява да пробие в първия тим и преминава през Кория, Сан Роке, Хаен и Сеута. После идва време за първото му чуждестранно приключение – в Гърция. С екипа на Олимпиакос (Волос) бележи 9 пъти в 39 мача, а с градския съперник Ники Волос става голмайстор на Втора лига с впечатляващите 21 попадения. Именно тогава погледът на Пепе Мурсия се спира върху него, а съдбата решава да го изпрати на „Герена“.
Лятото на 2014-а бележи ново начало за „сините“. Сред десетки чужденци, дошли и заминали без следа, този испанец се оказа различен. Още в първите мачове показа класа – срещу Славия вкара красив прехвърлящ гол, после се разписа срещу Хасково, Локомотив (София) и Литекс. В сивия сезон на кризата Аниете внесе цвят и магия. Трибуните го заобичаха и започнаха да скандират името му с ритъм, познат от „Камп Ноу“, когато Меси бе с топка в крака....
„Аниете! Аниете! Аниете-е-е!“
И макар Барселона да няма нищо общо с „Герена“, за първи път от години публиката усещаше, че има за кого да мечтае.
Най-паметният миг дойде на 29 април 2015 година. Полуфинал за Купата срещу Лудогорец, последните секунди на продължението. Центриране, докосване, удар, експлозия от емоции – голът на Аниете класира Левски на финал и върна живота на стадиона. Синята публика имаше нов идол, макар и той да ронеше горчиви сълзи след злополучния финал с Черно море.. Той завършва сезона като голмайстор на първенството с 15 гола, изпреварвайки Мартин Камбуров. И макар клубът да бе далеч от златото, в сърцата на феновете той вече бе шампион.
След тази феерия дойде и логичният трансфер – в Нефтчи (Баку). Там нещата не потръгнаха. Три гола в 26 мача и раздяла. Аниете се завърна в Левски, но вече не беше същият. Нямаше я онази искра, онзи финес. Често оставаше на пейката зад Огнянов, Нар и Бабатунде. Вторият му престой не остави спомени, но не можа да заличи първия.
Аниете винаги играеше с испанска жар – поливалентен, непредсказуем, вечно усмихнат. Феновете го свързваха не само с головете, а и с темперамента му. Говореше се за връзка със синоптичката Натали Трифонова, за годеж, за любов. Обичаше китарата, пееше песни от Андалусия, споделяше ги в социалните мрежи – като артист, който не търси слава, а свобода.
В едно от интервютата си казваше:
„О, Бетис! Никаква Севиля. Цялото ми семейство е от Бетис. За нас този клуб е всичко. Не понасям червения цвят. Добре е, че Левски играе в синьо.“
В тези думи имаше нещо символично – синьото стана неговият втори дом.
След края на кариерата си през 2019 година, когато за последно облича екипа на Аполон Смирна, Аниете се оттегля тихо. В Испания развива собствен бизнес и рядко говори за футбол. Но онези, които бяха на „Герена“ между 2014 и 2015, помнят. Помнят онази андалуска усмивка, която озари най-мрачните дни на клуба.
Ще надникнем зад завесата на техните кариери след „Герена“ – къде ги отведе съдбата, какви върхове (или пропасти) достигнаха и какви усмивки (или сълзи) ни оставиха. Запознайте се със следващия ни герой.
Още преди Берое да превърне българския футбол в испанска колония, преди по „Герена“ да зазвучи акцентът на Дон Хулио Веласкес, един друг андалуски темперамент вече бе оставил следа в "синята" история. Години преди Левски да мечтае за титла под ръководството на Веласкес, софийският клуб вече бе усетил магията на испанската душа — в лицето на човек, когото привържениците обикнаха с неподправена страст: Антонио Аниете.
Дойде в тежки времена, когато Левски се бореше повече със собствените си сенки, отколкото със съперниците си. Аниете беше онзи проблясък, който вдъхна надежда в една помътняла епоха. Топката слушаше обувките му като послушно дете, а движенията му бяха смесица от фламенко и футбол. Във всеки негов финт имаше артистичност, емоция и живот.
Роден е на 1 октомври 1985 година в Кориа дел Рио, край Севиля. Започва в школата на Реал Сосиедад, но не успява да пробие в първия тим и преминава през Кория, Сан Роке, Хаен и Сеута. После идва време за първото му чуждестранно приключение – в Гърция. С екипа на Олимпиакос (Волос) бележи 9 пъти в 39 мача, а с градския съперник Ники Волос става голмайстор на Втора лига с впечатляващите 21 попадения. Именно тогава погледът на Пепе Мурсия се спира върху него, а съдбата решава да го изпрати на „Герена“.
Лятото на 2014-а бележи ново начало за „сините“. Сред десетки чужденци, дошли и заминали без следа, този испанец се оказа различен. Още в първите мачове показа класа – срещу Славия вкара красив прехвърлящ гол, после се разписа срещу Хасково, Локомотив (София) и Литекс. В сивия сезон на кризата Аниете внесе цвят и магия. Трибуните го заобичаха и започнаха да скандират името му с ритъм, познат от „Камп Ноу“, когато Меси бе с топка в крака....
„Аниете! Аниете! Аниете-е-е!“
И макар Барселона да няма нищо общо с „Герена“, за първи път от години публиката усещаше, че има за кого да мечтае.
Най-паметният миг дойде на 29 април 2015 година. Полуфинал за Купата срещу Лудогорец, последните секунди на продължението. Центриране, докосване, удар, експлозия от емоции – голът на Аниете класира Левски на финал и върна живота на стадиона. Синята публика имаше нов идол, макар и той да ронеше горчиви сълзи след злополучния финал с Черно море.. Той завършва сезона като голмайстор на първенството с 15 гола, изпреварвайки Мартин Камбуров. И макар клубът да бе далеч от златото, в сърцата на феновете той вече бе шампион.
След тази феерия дойде и логичният трансфер – в Нефтчи (Баку). Там нещата не потръгнаха. Три гола в 26 мача и раздяла. Аниете се завърна в Левски, но вече не беше същият. Нямаше я онази искра, онзи финес. Често оставаше на пейката зад Огнянов, Нар и Бабатунде. Вторият му престой не остави спомени, но не можа да заличи първия.
Аниете винаги играеше с испанска жар – поливалентен, непредсказуем, вечно усмихнат. Феновете го свързваха не само с головете, а и с темперамента му. Говореше се за връзка със синоптичката Натали Трифонова, за годеж, за любов. Обичаше китарата, пееше песни от Андалусия, споделяше ги в социалните мрежи – като артист, който не търси слава, а свобода.
В едно от интервютата си казваше:
„О, Бетис! Никаква Севиля. Цялото ми семейство е от Бетис. За нас този клуб е всичко. Не понасям червения цвят. Добре е, че Левски играе в синьо.“
В тези думи имаше нещо символично – синьото стана неговият втори дом.
След края на кариерата си през 2019 година, когато за последно облича екипа на Аполон Смирна, Аниете се оттегля тихо. В Испания развива собствен бизнес и рядко говори за футбол. Но онези, които бяха на „Герена“ между 2014 и 2015, помнят. Помнят онази андалуска усмивка, която озари най-мрачните дни на клуба.
