Източник на снимката: Arenasport.bgОт „Тракия“ до Драгоман: Пътища, които не водят към дома
Това не трябва да бъде просто поредната полицейска статистика
- 17/11/2026
Абсолютно всеки човек е изпращал това съобщение...! На детето си, на жена си, на роднина, на родител... или просто на приятел. „Пиши, като стигнеш.“ Пишем го съвсем естествено, дори без да се замислим. Три обикновени думи, зад които обаче се крие тревога, каквато не би трябвало да съществува в една нормална държава. В България отдавна не е достатъчно да знаеш, че някой е тръгнал нанякъде, трябва да си сигурен и че е пристигнал.
На 10 ноември автомагистрала „Тракия“ се превърна в място на една от най-страшните и ужасяващи пътни трагедии през последните години. Тринадесет загинали, множество ранени, смачкани автомобили и безкрайна човешка болка, която няма как дори да бъде описана. Пет дни по-късно България отново беше разтърсена от трагедия. Този път в Драгоман, където загина 18-годишната Милена. Две различни трагедии, които за броени дни отнеха четиринадесет човешки живота и оставиха след себе си семейства, за които нищо вече няма да бъде същото.
Тринадесет души на „Тракия“ и едно момиче в Драгоман. Толкова лесно е да напишем тези числа и да ги превърнем в заглавие, да добавим снимка и... да продължим нататък - към следващата новина, едва ли не - просто статистика. Само че зад всяка цифра стои човешки живот, нечия история, нечии планове, мечти и надежди. Стоят хора, които сутринта са излезли от домовете си, без изобщо да предполагат, че няма да се върнат. А някъде техните близки са продължавали да живеят обикновения си ден, докато не са получили телефонно обаждане, което никой човек не заслужава да получи.
Милена беше само на 18 години. На тази възраст животът едва започва, а бъдещето изглежда безкрайно. Тя беше волейболистка на „Сливнишки герой“, имаше своето място в един отбор, сред приятелки, с които е споделяла тренировки, мачове, победи и разочарования. Вместо за следващата среща обаче нейният клуб трябваше да напише най-тъжното послание: „Почивай в мир, Милена! Светъл да е пътят ти“. Трудно е дори да осмислиш жестокия контраст. Едно момиче, пред което е имало толкова много пътища, губи живота си именно на пътя...
Зад волана на автомобила, блъснал Милена, е бил 26-годишен служител на „Гранична полиция“. Според съобщеното от прокуратурата пробата му за алкохол е отчела 1,63 промила. Мъжът е привлечен като обвиняем, а разследването трябва да установи всички обстоятелства и отговорността за случилото се.
И да - естествено, трагедията в Драгоман и ужаса на „Тракия“ не бива да бъдат поставяни под общ знаменател, що се отнася до причините. При тежките верижни сблъсъци на магистралата разследването трябва да изясни каква роля са изиграли метеорологичните условия, поведението на водачите, организацията на движението и системите за предупреждение. В Драгоман въпросите са свързани с алкохола, личната отговорност и действията на институциите. Но колкото и различни да са обстоятелствата, резултатът е еднакво непоправим. Хората няма да се върнат, а близките им ще трябва да живеят с последствията от нещо, което никога не е трябвало да се случва.
Тук се крие и един от най-големите ни обществени проблеми. Станали сме забележително добри в това да скърбим за няколко дни. Първо идва новината, след нея гневът, съболезнованията, черните снимки в социалните мрежи и естествено - призиви за справедливост. Появяват се политици, представители на институции и експерти, които уверяват, че ще бъдат предприети мерки, ще има проверки и подобни трагедии не бива да се повтарят. След няколко дни темата постепенно изчезва, след месец за нея си спомнят предимно най-близките, а след година поредният кошмар отново ни плясва през лицето и ни кара да си задаваме същите въпроси.
Вече знаем предварително какво ще последва след всяка голяма катастрофа. Знаем кои институции ще направят изявления, какви обещания ще прозвучат и колко бързо общественото внимание ще се пренасочи другаде - дали Цанов, дали Карбовски, дали Соня Колтуклиева, абе все някой ще изскочи с материал, достоен да замести общественото внимание, да го подмени, да му даде друг наклон и посока. Единственото, което не знаем, е кой ще бъде следващият човек, който няма да се прибере у дома. Свикнали сме да говорим за загиналите като за статистика, вместо да се питаме защо продължаваме да допускаме едни и същи опасности и защо отговорността толкова често се появява в разговорите едва след случилата се трагедия.
Не е нормално родител да изпитва огромно облекчение всеки път, когато детето му се прибере от път. Не е нормално след всяка голяма катастрофа да започваме да обсъждаме проблеми, за които се говори от години. И най-вече - не е нормално един човешки живот да трябва да бъде прекъснат, за да си припомним за кратко, за много кратко, колко ценен всъщност е той.
Милена НЕ Е поредната жертва в полицейската статистика. Тя е Милена. Момиче на 18 години, което е имало право да порасне, да обича, да греши, да мечтае, да играе волейбол и един ден само да реши накъде да поеме животът ѝ. Както и тринадесетте загинали на „Тракия“ не са просто числото 13. Всеки от тях е бил нечий близък, нечия опора, нечий свят.
И не ми се иска да завършвам с традиционното „Поклон пред паметта им“. Тези хора не заслужават просто поклон, а нещо много повече. Заслужават истината за случилото се, справедливост и отговорност. Заслужават имената им да не потънат в забрава заедно с поредната новинарска емисия или сводка във вестника. А всички ние, които продължаваме живота си, заслужаваме нещо съвсем обикновено. Да можем да излезем от домовете си и да се върнем в тях, без това да бъде повод за облекчение и благодарност към съдбата.
Днес, както и всеки следващ ден, хиляди хора отново ще изпратят съобщение на някого, когото обичат. Ще му напишат да кара внимателно, да не бърза и да се обади, когато пристигне. Някъде родители ще чакат децата си, съпруги ще чакат мъжете си, а деца ще чакат родителите си. Повечето от тях ще получат така желаното обаждане. Но в домовете на семействата, които загубиха близките си през последните дни, подобен разговор повече няма да има.
И когато следващия път кажем „Пиши, като стигнеш“, нека се замислим какво всъщност означават тези три думи. В една нормална държава те би трябвало да бъдат обикновена проява на обич, а не израз на страх. Не искам да живеем в държава, в която най-голямото щастие за един родител е да чуе от детето си: „Прибрах се“, „Кацнах“, „Пристигнах...“.
Александър Линдарев, Arenasport.bg
На 10 ноември автомагистрала „Тракия“ се превърна в място на една от най-страшните и ужасяващи пътни трагедии през последните години. Тринадесет загинали, множество ранени, смачкани автомобили и безкрайна човешка болка, която няма как дори да бъде описана. Пет дни по-късно България отново беше разтърсена от трагедия. Този път в Драгоман, където загина 18-годишната Милена. Две различни трагедии, които за броени дни отнеха четиринадесет човешки живота и оставиха след себе си семейства, за които нищо вече няма да бъде същото.
Тринадесет души на „Тракия“ и едно момиче в Драгоман. Толкова лесно е да напишем тези числа и да ги превърнем в заглавие, да добавим снимка и... да продължим нататък - към следващата новина, едва ли не - просто статистика. Само че зад всяка цифра стои човешки живот, нечия история, нечии планове, мечти и надежди. Стоят хора, които сутринта са излезли от домовете си, без изобщо да предполагат, че няма да се върнат. А някъде техните близки са продължавали да живеят обикновения си ден, докато не са получили телефонно обаждане, което никой човек не заслужава да получи.
Милена беше само на 18 години. На тази възраст животът едва започва, а бъдещето изглежда безкрайно. Тя беше волейболистка на „Сливнишки герой“, имаше своето място в един отбор, сред приятелки, с които е споделяла тренировки, мачове, победи и разочарования. Вместо за следващата среща обаче нейният клуб трябваше да напише най-тъжното послание: „Почивай в мир, Милена! Светъл да е пътят ти“. Трудно е дори да осмислиш жестокия контраст. Едно момиче, пред което е имало толкова много пътища, губи живота си именно на пътя...
Зад волана на автомобила, блъснал Милена, е бил 26-годишен служител на „Гранична полиция“. Според съобщеното от прокуратурата пробата му за алкохол е отчела 1,63 промила. Мъжът е привлечен като обвиняем, а разследването трябва да установи всички обстоятелства и отговорността за случилото се.
И да - естествено, трагедията в Драгоман и ужаса на „Тракия“ не бива да бъдат поставяни под общ знаменател, що се отнася до причините. При тежките верижни сблъсъци на магистралата разследването трябва да изясни каква роля са изиграли метеорологичните условия, поведението на водачите, организацията на движението и системите за предупреждение. В Драгоман въпросите са свързани с алкохола, личната отговорност и действията на институциите. Но колкото и различни да са обстоятелствата, резултатът е еднакво непоправим. Хората няма да се върнат, а близките им ще трябва да живеят с последствията от нещо, което никога не е трябвало да се случва.
Тук се крие и един от най-големите ни обществени проблеми. Станали сме забележително добри в това да скърбим за няколко дни. Първо идва новината, след нея гневът, съболезнованията, черните снимки в социалните мрежи и естествено - призиви за справедливост. Появяват се политици, представители на институции и експерти, които уверяват, че ще бъдат предприети мерки, ще има проверки и подобни трагедии не бива да се повтарят. След няколко дни темата постепенно изчезва, след месец за нея си спомнят предимно най-близките, а след година поредният кошмар отново ни плясва през лицето и ни кара да си задаваме същите въпроси.
Вече знаем предварително какво ще последва след всяка голяма катастрофа. Знаем кои институции ще направят изявления, какви обещания ще прозвучат и колко бързо общественото внимание ще се пренасочи другаде - дали Цанов, дали Карбовски, дали Соня Колтуклиева, абе все някой ще изскочи с материал, достоен да замести общественото внимание, да го подмени, да му даде друг наклон и посока. Единственото, което не знаем, е кой ще бъде следващият човек, който няма да се прибере у дома. Свикнали сме да говорим за загиналите като за статистика, вместо да се питаме защо продължаваме да допускаме едни и същи опасности и защо отговорността толкова често се появява в разговорите едва след случилата се трагедия.
Не е нормално родител да изпитва огромно облекчение всеки път, когато детето му се прибере от път. Не е нормално след всяка голяма катастрофа да започваме да обсъждаме проблеми, за които се говори от години. И най-вече - не е нормално един човешки живот да трябва да бъде прекъснат, за да си припомним за кратко, за много кратко, колко ценен всъщност е той.
Милена НЕ Е поредната жертва в полицейската статистика. Тя е Милена. Момиче на 18 години, което е имало право да порасне, да обича, да греши, да мечтае, да играе волейбол и един ден само да реши накъде да поеме животът ѝ. Както и тринадесетте загинали на „Тракия“ не са просто числото 13. Всеки от тях е бил нечий близък, нечия опора, нечий свят.
И не ми се иска да завършвам с традиционното „Поклон пред паметта им“. Тези хора не заслужават просто поклон, а нещо много повече. Заслужават истината за случилото се, справедливост и отговорност. Заслужават имената им да не потънат в забрава заедно с поредната новинарска емисия или сводка във вестника. А всички ние, които продължаваме живота си, заслужаваме нещо съвсем обикновено. Да можем да излезем от домовете си и да се върнем в тях, без това да бъде повод за облекчение и благодарност към съдбата.
Днес, както и всеки следващ ден, хиляди хора отново ще изпратят съобщение на някого, когото обичат. Ще му напишат да кара внимателно, да не бърза и да се обади, когато пристигне. Някъде родители ще чакат децата си, съпруги ще чакат мъжете си, а деца ще чакат родителите си. Повечето от тях ще получат така желаното обаждане. Но в домовете на семействата, които загубиха близките си през последните дни, подобен разговор повече няма да има.
И когато следващия път кажем „Пиши, като стигнеш“, нека се замислим какво всъщност означават тези три думи. В една нормална държава те би трябвало да бъдат обикновена проява на обич, а не израз на страх. Не искам да живеем в държава, в която най-голямото щастие за един родител е да чуе от детето си: „Прибрах се“, „Кацнах“, „Пристигнах...“.
Александър Линдарев, Arenasport.bg









