Източник на снимката: nullНай-успешните чужди треньори в българския футбол
Ето кои са те
- 12/11/2025
Макар че загуби с 0:1 Вечното дерби от ЦСКА, Левски все още оглавява класирането в родното първенство – нещо, което феновете на „сините“ бяха поотвикнали да виждат в последните години. До голяма степен това се дължи на работата на испанския треньор Хулио Веласкес, който не само опроверга „доброжелателите“ и не си тръгна със затоплянето на времето през пролетта, но и си заслужи нов договор до 2028 г. През годините в родния футбол е имало немалко чуждестранни специалисти, но не е чак толкова голям броя на тези, които оставят някаква сериозна среда, поради което е редно да си припомним техните имена.
Чуждестранно присъствие има още на отборната снимка на първия шампион на България – варненският Владислав (1925). Там фигурира Ернст Мург – секретар на френското консулство в морската столица. През годините той заема различни длъжности в клуба, включително негов председател в периода 1928-29, а към момента на титлата е отговорник за спорта. Впоследствие се мести в София, където е част от ръководството на АС 23 и макар и да няма треньорски функции е с принос за успехите на Владислав. В следващите години чуждестранните треньори ще станат неизменна част от футболния ни пейзаж, най-вече по отношение на националния отбор, а първият роден клуб, спечелил шампионската титла начело със специалист извън страната е софийския Спортклуб. През 1935 г. те побеждават варненския Тича с 4:0, а за подготовката им се грижи Карой Фогъл, който по време на своя български период е начело още на Шипка, АС 23 и представителния ни тим. 4 години по-късно Славия става шампион под ръководството на австриеца Франц Кьолер, който освен за първия отбор се грижи и за подрастващите играчи на „белите“. Двуметровият специалист има в актива си още две титли със столичния клуб, а освен това работи с успех във ФК 13 и националния отбор.
След 9 септември 1944 г. футболните контакти с чужбина са лимитирани, но това не пречи на унгареца Режьо Шомлай да направи истински фурор начело на Левски. През 1949 г. той печели първенството и Купата на Съветската армия след драма в 3 двубоя срещу ЦСКА, а серията на „сините“ без загуба достига 24 мача. Именно специалист извън страната през 1965 г. ще сложи край на серията от 12 поредни години без титла на Левски. Дошлият година по-рано Рудолф Витлачил е финалист на Мондиал’62 с Чехословакия и едновременно със столичния тим поема и националния отбор. След отпадането в груповата фаза на Мондиал’66 той застава начело на Рапид Виена, но през 1968 г. се завръща в Левски, който прави шампион и носител на Купата на Съветската армия през 1970 г. Роденият във Виена специалист напълно оправдава възложените му очаквания, но прекалено емоционалните му изяви и стремеж към самостоятелност във взимането на решенията определено не се нравят на отговорните партийни фактори. В същото време някои от играещите под ръководството на Витлачил футболисти не одобряват наложения от него режим, но подобни разминавания в гледните точки са се случвали на далеч по-високо ниво. През спомената вече 1964 г. ЦСКА също за пръв път ангажира чуждестранен треньор в лицето на съветския специалист Григорий Пинайчев. През първия си сезон той печели Купата на Съветската армия, а в последвалото участие в КНК „армейците“ нанасят единственото поражение на бъдещия носител на трофея Борусия Дортмунд в целия турнир. В първенството обаче тимът така и не може да повтори успехите от времето на Крум Милев и логично Григорий Маркович бива освободен през декември 1965 г. Неговото време в България е далеч по-успешно от това на именития му сънародник Олег Базилевич, който макар и да се прочува по време на съвместната си работа с Валерий Лобановски в Динамо Киев не успява да направи нищо значимо начело на Славия през 1987-88. Малко известен факт е, че той на практика бива назначен за треньор на ЦСКА на мястото на Димитър Пенев, но след като играчите на тима изразяват несъгласието си с това рокадата така и не влиза в сила.
Съвсем логично от 90-те години насетне чуждите специалисти заемат все по-голямо място в нашия футбол, но назначаването им определено не е панацея. През 1999 г. ръководството на Левски прави гросмайсторски ход, ангажирайки Люпко Петрович, който извежда Цървена звезда до КЕШ през 9 лета по-рано. Сърбинът прави чудеса през първия полусезон, елиминирайки АПОЕЛ и Хайдук в Купата на УЕФА, но напуска, за да поеме китайския Шанхай Шенхуа. Година по-късно той отново застава на кормилото на тима от „Герена“ и повежда към шампионската титла, като малко не достига на тима му да елиминира Галатасарай и да влезе в групите на Шампионската лига. През 2004 г. той извежда Литекс до победа в Купата на България след дузпи над ЦСКА, а на следващата не само вкарва ловчанлии в групите на Купата на УЕФА, но и достига до фазата на директна елиминация, където отстъпва на Страсбург. Следват няколко завръщания в Литекс, Левски, както и кратък период начело на ЦСКА през 2019 г., но във всеки от случаите присъствието на Петрович видимо се усеща. Сънародникът му Славолюб Муслин съумява да стигне до дубъл с Левски през сезон 2001-02, като във финала за националната купа той надделява над ЦСКА, воден от носителя на Купата на УЕФА с Интер Луиджи Симони. „Червените“ най-накрая успяват да случат на чужд треньор през 2005 г., когато Миодраг Йешич поема тима няколко дни преди началото на пролетния полусезон и въпреки ограничения брой играчи, с които разполага достига до юбилейната 30-а шампионска титла. Следва „тишина на „Анфийлд“, елиминиране на Леверкузен, но и пропиляване на 7-точкова преднина на полусезона. Отишлият си от този свят преди 3 години специалист спечели Купата на България през 2009 г. с Литекс, а у нас е водил още Славия. Със сръбски треньори са свързани и най-големите успехи на пловдивските грандове в последните години. Под ръководството на Бруно Акрапович Локомотив Пловдив успя да спечели Купата на България през 2019 и 2020 г., като в първия случай това се случи след победа срещу градския съперник Ботев, а във втория тя бе над ЦСКА и сънародника му Милош Крушчич. През 2024 г. пък Душан Керкез изведе Ботев Пловдив до втория по значение трофей в страната, надвивайки Лудогорец. Общото и за двамата бе, че решиха да продължат кариерата си в ЦСКА, което бе посрещнато на нож от феновете под тепетата, а едва ли и обичащите „армейците“ пазят някакви позитивни спомени от тях.
Така стигаме до хегемона в последните години Лудогорец, където извън триумвирата Ивайло Петев-Георги Дерменджиев-Стойчо Стоев, стоящ зад най-големите му успехи се изредиха куп знайни и незнайни герои. С изключение на спечелилия требъл през миналия сезон Игор Йовичевич не изглеждаше, че някой от останалите специалисти отдава кой знае колко голямо значение на трофеите, спечелени начело на разградчани. Това е донякъде и нормално, тъй като те пристигаха с нелоша визитка, която обаче нямаше как да ги спаси при провал в квалификациите за Шампионската лига. Това важи най-вече за двукратния носител на Копа Либертадорес Пауло Аутуори, който си остана само с една Суперкупа на България през 2018 г. Успехите начело на Марибор и Мура накараха Лудогорец да се пробва и с Анте Шимунджа, но той мина с обичайната „гарнитура“ – титла и Суперкупа. Нещо подобно се случи и с направилия име във Виктория Пилзен Павел Върба, отчел се само с една „пандемична“ титла през 2020 г. В повечето случаи чуждите треньори постигат последните си успехи именно в Разград, като изключение от правилото е Валдас Дамбраускас, извел „орлите“ до титлата през 2021 г., а година по-късно взел Купа на Хърватска с Хайдук – никак нелошо постижение предвид дереджето на сплитчани в последните 2 десетилетия. Единствено от работата на Хулио Веласкес зависи дали ще се нареди до споменатите вече специалисти, завоювали трофеи у нас, или ще влезе в списъка на Делио Роси, Саша Илич и Наджи Шенсой, които са близо до това да спечелят отличие, но така и не успяват да направят последната крачка.
Чуждестранно присъствие има още на отборната снимка на първия шампион на България – варненският Владислав (1925). Там фигурира Ернст Мург – секретар на френското консулство в морската столица. През годините той заема различни длъжности в клуба, включително негов председател в периода 1928-29, а към момента на титлата е отговорник за спорта. Впоследствие се мести в София, където е част от ръководството на АС 23 и макар и да няма треньорски функции е с принос за успехите на Владислав. В следващите години чуждестранните треньори ще станат неизменна част от футболния ни пейзаж, най-вече по отношение на националния отбор, а първият роден клуб, спечелил шампионската титла начело със специалист извън страната е софийския Спортклуб. През 1935 г. те побеждават варненския Тича с 4:0, а за подготовката им се грижи Карой Фогъл, който по време на своя български период е начело още на Шипка, АС 23 и представителния ни тим. 4 години по-късно Славия става шампион под ръководството на австриеца Франц Кьолер, който освен за първия отбор се грижи и за подрастващите играчи на „белите“. Двуметровият специалист има в актива си още две титли със столичния клуб, а освен това работи с успех във ФК 13 и националния отбор.
След 9 септември 1944 г. футболните контакти с чужбина са лимитирани, но това не пречи на унгареца Режьо Шомлай да направи истински фурор начело на Левски. През 1949 г. той печели първенството и Купата на Съветската армия след драма в 3 двубоя срещу ЦСКА, а серията на „сините“ без загуба достига 24 мача. Именно специалист извън страната през 1965 г. ще сложи край на серията от 12 поредни години без титла на Левски. Дошлият година по-рано Рудолф Витлачил е финалист на Мондиал’62 с Чехословакия и едновременно със столичния тим поема и националния отбор. След отпадането в груповата фаза на Мондиал’66 той застава начело на Рапид Виена, но през 1968 г. се завръща в Левски, който прави шампион и носител на Купата на Съветската армия през 1970 г. Роденият във Виена специалист напълно оправдава възложените му очаквания, но прекалено емоционалните му изяви и стремеж към самостоятелност във взимането на решенията определено не се нравят на отговорните партийни фактори. В същото време някои от играещите под ръководството на Витлачил футболисти не одобряват наложения от него режим, но подобни разминавания в гледните точки са се случвали на далеч по-високо ниво. През спомената вече 1964 г. ЦСКА също за пръв път ангажира чуждестранен треньор в лицето на съветския специалист Григорий Пинайчев. През първия си сезон той печели Купата на Съветската армия, а в последвалото участие в КНК „армейците“ нанасят единственото поражение на бъдещия носител на трофея Борусия Дортмунд в целия турнир. В първенството обаче тимът така и не може да повтори успехите от времето на Крум Милев и логично Григорий Маркович бива освободен през декември 1965 г. Неговото време в България е далеч по-успешно от това на именития му сънародник Олег Базилевич, който макар и да се прочува по време на съвместната си работа с Валерий Лобановски в Динамо Киев не успява да направи нищо значимо начело на Славия през 1987-88. Малко известен факт е, че той на практика бива назначен за треньор на ЦСКА на мястото на Димитър Пенев, но след като играчите на тима изразяват несъгласието си с това рокадата така и не влиза в сила.
Съвсем логично от 90-те години насетне чуждите специалисти заемат все по-голямо място в нашия футбол, но назначаването им определено не е панацея. През 1999 г. ръководството на Левски прави гросмайсторски ход, ангажирайки Люпко Петрович, който извежда Цървена звезда до КЕШ през 9 лета по-рано. Сърбинът прави чудеса през първия полусезон, елиминирайки АПОЕЛ и Хайдук в Купата на УЕФА, но напуска, за да поеме китайския Шанхай Шенхуа. Година по-късно той отново застава на кормилото на тима от „Герена“ и повежда към шампионската титла, като малко не достига на тима му да елиминира Галатасарай и да влезе в групите на Шампионската лига. През 2004 г. той извежда Литекс до победа в Купата на България след дузпи над ЦСКА, а на следващата не само вкарва ловчанлии в групите на Купата на УЕФА, но и достига до фазата на директна елиминация, където отстъпва на Страсбург. Следват няколко завръщания в Литекс, Левски, както и кратък период начело на ЦСКА през 2019 г., но във всеки от случаите присъствието на Петрович видимо се усеща. Сънародникът му Славолюб Муслин съумява да стигне до дубъл с Левски през сезон 2001-02, като във финала за националната купа той надделява над ЦСКА, воден от носителя на Купата на УЕФА с Интер Луиджи Симони. „Червените“ най-накрая успяват да случат на чужд треньор през 2005 г., когато Миодраг Йешич поема тима няколко дни преди началото на пролетния полусезон и въпреки ограничения брой играчи, с които разполага достига до юбилейната 30-а шампионска титла. Следва „тишина на „Анфийлд“, елиминиране на Леверкузен, но и пропиляване на 7-точкова преднина на полусезона. Отишлият си от този свят преди 3 години специалист спечели Купата на България през 2009 г. с Литекс, а у нас е водил още Славия. Със сръбски треньори са свързани и най-големите успехи на пловдивските грандове в последните години. Под ръководството на Бруно Акрапович Локомотив Пловдив успя да спечели Купата на България през 2019 и 2020 г., като в първия случай това се случи след победа срещу градския съперник Ботев, а във втория тя бе над ЦСКА и сънародника му Милош Крушчич. През 2024 г. пък Душан Керкез изведе Ботев Пловдив до втория по значение трофей в страната, надвивайки Лудогорец. Общото и за двамата бе, че решиха да продължат кариерата си в ЦСКА, което бе посрещнато на нож от феновете под тепетата, а едва ли и обичащите „армейците“ пазят някакви позитивни спомени от тях.
Така стигаме до хегемона в последните години Лудогорец, където извън триумвирата Ивайло Петев-Георги Дерменджиев-Стойчо Стоев, стоящ зад най-големите му успехи се изредиха куп знайни и незнайни герои. С изключение на спечелилия требъл през миналия сезон Игор Йовичевич не изглеждаше, че някой от останалите специалисти отдава кой знае колко голямо значение на трофеите, спечелени начело на разградчани. Това е донякъде и нормално, тъй като те пристигаха с нелоша визитка, която обаче нямаше как да ги спаси при провал в квалификациите за Шампионската лига. Това важи най-вече за двукратния носител на Копа Либертадорес Пауло Аутуори, който си остана само с една Суперкупа на България през 2018 г. Успехите начело на Марибор и Мура накараха Лудогорец да се пробва и с Анте Шимунджа, но той мина с обичайната „гарнитура“ – титла и Суперкупа. Нещо подобно се случи и с направилия име във Виктория Пилзен Павел Върба, отчел се само с една „пандемична“ титла през 2020 г. В повечето случаи чуждите треньори постигат последните си успехи именно в Разград, като изключение от правилото е Валдас Дамбраускас, извел „орлите“ до титлата през 2021 г., а година по-късно взел Купа на Хърватска с Хайдук – никак нелошо постижение предвид дереджето на сплитчани в последните 2 десетилетия. Единствено от работата на Хулио Веласкес зависи дали ще се нареди до споменатите вече специалисти, завоювали трофеи у нас, или ще влезе в списъка на Делио Роси, Саша Илич и Наджи Шенсой, които са близо до това да спечелят отличие, но така и не успяват да направят последната крачка.
