Маската падна, контузиите останаха: Тъжната битка на Сангаре

Мустафа Сангаре вече води най-трудната битка в кариерата си. И тя не е срещу противниковите защитници, а със собственото му тяло. Нападателят, който доскоро ги тормозеше с мощните си спринтове и физическо превъзходство, днес трудно успява да изкара дори едно полувреме. Поредната му контузия е болезнен удар както за самия него, така и за Левски. Но същевременно дава отговор на няколко въпроса, които отдавна стоят на дневен ред на „Герена“.

Снощи Левски направи нещо изключително важно. След неубедителния септември и дългата пауза за националните отбори „сините“ обърнаха страницата с победа 2:0 при гостуването на Черно море. На пръв поглед задачата изглеждаше лесна – лидерът срещу последния във временното класиране. Само че отборът на Илиан Илиев никога не е приятен съперник, независимо къде се намира в таблицата. Хулио Веласкес отново показа, че умее да връща своите футболисти към правилния ритъм след разочароващ резултат, а попаденията на Мубарик и Рейналдо донесоха заслужени три точки. Добрата вечер обаче остави и неприятен послевкус.

За първи път от пет месеца Сангаре започна като титуляр, при това с напълно конкретна задача – да използва физическата си мощ срещу коравите бранители на „моряците“. Вместо да напомни защо някога беше сред най-неприятните нападатели за опазване в Първа лига, малийският национал отново напусна терена принудително. Още в 38-ата минута Алекс Сентейес трябваше да го замени, а над възстановяването на Мустафа увисна поредната въпросителна. Колко време ще отсъства този път? И още по-важното – кога изобщо Левски ще може да разчита на него за повече от няколко последователни срещи?

Числата са достатъчно красноречиви. Според наличната статистика за травмите му нападателят е пропуснал общо 177 дни заради три контузии от март насам, като извън сметката остава последният проблем срещу Черно море. Първо коляното го извади от игра за 59 дни, последва мускулна травма с още 69, а през лятото ново подобно увреждане добави 49. Това прави почти шест месеца лечение и възстановяване в рамките на малко повече от половин година, с общо 24 пропуснати двубоя. Твърде много за централен нападател, от когото се очаква да бъде водеща фигура в отбор, преследващ титлата и участващ в европейските турнири.

И тук неизбежно стигаме до Хулио Веласкес. Немалко хора критикуваха испанеца за решението да не картотекира Сангаре в Лига Европа, при положение че нападателят вече беше възстановен и постепенно се връщаше към тренировъчния процес. Е, случилото се във Варна поне подсказва, че треньорът вероятно е имал доста основателни съображения. Да си получил медицинско разрешение да играеш и да си готов за натоварването на европейския календар, са две съвсем различни неща. При наличието на Хуан Переа и Стивън Стоянчов рискът с Мустафа очевидно е изглеждал неоправдан. Още повече, че едно прибързано завръщане може да има далеч по-тежки последици от пропуснатите няколко мача.

Всъщност поредната травма дава и най-ясното обяснение защо Левски толкова упорито търси нов централен нападател. На хартия „сините“ разполагат с трима футболисти за позицията и привличането на четвърти изглежда излишен лукс. Само че Переа не може да изнесе сам целия сезон, а да стовариш подобна отговорност върху младия Стоянчов би било несправедливо към собственото му развитие. Сангаре пък все повече се превръща в неизвестна величина. Когато планираш състав за битка на няколко фронта, не можеш да броиш за сигурна опция човек, чието участие във всеки следващ мач зависи от това дали организмът му ще издържи. Затова нов №9 през зимата вече не изглежда като каприз на Веласкес, а като необходимост. Не по-малко тревожно е и чисто футболното състояние на Сангаре. Дори когато е на терена, от известно време той изглежда като бледо копие на себе си. Онези мощни спринтове, с които оставяше защитниците зад гърба си, сякаш са останали в предишен живот. Възможно е част от проблема да е психологически. След толкова травми човек неизбежно започва да се вслушва в тялото си, а понякога страхът от следващото разтежение е достатъчен, за да отнеме онази половин секунда, която отличава добрия нападател от опасния . Истината е, че Мустафа има нужда не просто да оздравее, а отново да повярва, че може да играе по стария начин.

Неприятните последици се простират и извън терена. Доскоро Левски имаше всички основания да разглежда малийския национал като сериозен трансферен актив, за когото да настоява за около 1,5 милиона евро. Сега подобна сделка изглежда значително по-трудна. Кой клуб би инвестирал толкова пари в нападател, чието физическо състояние поражда все повече въпросителни? А и как „сините“ да планират бъдещето му, когато не знаят дали следващото му завръщане няма отново да приключи преждевременно?

Най-тъжното в цялата история е, че Мустафа Сангаре не е забравил как се играе футбол. Някъде там все още трябва да съществува онзи огромен човек с предпазната маска, който се появи на „Герена“ и започна да гази защитниците с почти детско удоволствие. Онзи, за когото всяка дълга топка беше покана за надбягване, а всяко единоборство – възможност да покаже защо физиката му е толкова сериозно оръжие. Искрено се надявам отново да го видим, защото Левски има нужда от подобен футболист, а самият той заслужава кариерата му да не бъде определяна от медицинските картони.

Само че надеждата не може да бъде основа за селекция. Левски трябва да намери нов централен нападател, без да се отказва да върне стария Сангаре. Двете неща не си противоречат, а напротив – едното може да даде необходимото спокойствие за другото. Мустафа вече няма нужда да доказва колко силно може да тича. Преди всичко трябва да успее да го направи, без след това отново да гледа мачовете от трибуните.

И дано някой ден пак сложи онази маска. Не за да скрие поредната болка, а за да ни припомни футболиста, когото толкова много харесвахме.