Зимна приказка по испански

Левски най-после пренаписа собствената си есенна съдба. Години наред „сините“ посрещаха ноември и декември с усещането за пропиляна инерция, липса на синхрон и разпилени надежди още преди първия сняг.

Този път обаче картината е различна. Отборът премина през всички онези познати капани, в които предишни селекции попадаха безславно и излезе от тях не само жив, а убедителен лидер, готов да зимува като есенен шампион по заслуги, а не по случайност. Негативна реакция не оказа дори и загубата във Вечното дерби срещу ЦСКА.

Каквото и да се случи в оставащите гостувания на Славия и Спартак (Варна), Левски вече сглоби достатъчно аргументи, за да бъде приет като отбор, който заслужава върха. Победата със 7:0 над Септември не беше просто резултат – тя беше апотеоз на игровата култура. Съобщение към конкурентите, че всяка тактическа пролука се превръща в предимство при правилен манталитет.

А мачът дори не започна обещаващо. Левски тръгна тежко, и ако гредата след удара на Стоичков беше с няколко сантиметра по-навътре, може би щяхме да говорим за съвсем различен двубой. Септември сам се съсипа с автогола на Валънтайн и червения картон на Йонашчъ, но това не омаловажава друго много по-значимо наблюдение.

Левски най-после се научи да играе с човек повече. В миналото отборът сякаш губеше ритъм точно тогава, когато трябваше да разтвори играта. Сега обаче „сините“ влизат през отключената врата, а не се блъскат в рамките ѝ – метафора, която описва зрялост, постигана с години.

Хулио Веласкес има огромна вина за тази трансформация. Испанецът вече се утвърждава като треньор, който не само чете мачовете, но и прогнозира собствените си сценарии. Да запази титулярите от разгрома над Монтана беше риск, който обаче превърна седмицата в логичен резултат. Гъвкав, адаптивен, смел – Веласкес продължава да надгражда профила си на лидер, който изважда точно това, което отборът му крие в най-дълбокия джоб.

Взаимоотношенията между отделните звена в този състав са приятни за гледане. Триъгълникът Бурас – Сула – Сангаре носи темпо и въображение, всяко взаимодействие между тях създава усещане за опасност. Евертон Бала и Майкон добавят необходимата комбинативност, а Георги Костадинов дирижира центъра с онази спокойна увереност, която прави всичко останало възможно. Макун също излезе от миниспада си – навременен сигнал, че влиза в тонус точно когато сезонът го изисква.

Голът на Рилдо не трябва да бъде подминаван. Бразилецът играе под напрежение, логично е да се говори за евентуално връщане в Санта Клара, но попадението му е възможност, а не гаранция. Последните мачове ще покажат дали отпушването е начало на истинска трансформация или просто искра. Рилдо трябва да отхвърли соловите експерименти и да приеме логиката на отборен футболист тип Мазир Сула – по-малко изолации, повече взаимодействия. Тогава може да бъде ценна опция, иначе остава нестабилна фигура.

И така стигаме до най-важното - Коледа изглежда синя. Поне на този етап. Но никой в Левски не бива да се подлъгва от преднината на върха. Гостуванията на Славия и Спартак (Варна) са от онези мачове, в които шампионските амбиции преминават през най-тежките си тестове. Трябва да се търсят максимални точки, защото битката за титлата не търпи отпускане нито в декември, нито през април.

Левски се измъкна от собствените си демони и за пръв път от години влиза в лютата зима като претендент, а не като догонващ. Това не е подарък, а логичен резултат на всеобщи усилия.