Източник на снимката: facebookГосподи, защо вече не си българин?
33 години от чудото на „Парк де Пренс“
- 17/11/2026
Има дати, които никога няма да избледнеят от паметта на българския футболен запалянко. Те не се нуждаят от специално напомняне, защото са се превърнали в част от историята на целия ни народ. 17 ноември е точно такава дата. Преди 33 години България изживя една от най-великите вечери в своята футболна история, когато единадесет мъже, водени от великия и вечен Димитър Пенев, покориха Париж и накараха милиони българи да повярват, че невъзможното наистина е възможно.
17 ноември 1993 година. Стадион „Парк де Пренс“ във френската столица е препълнен, а домакините вече се виждат на световното първенство в САЩ. Франция разполага със звезди като Ерик Кантона, Жан-Пиер Папен, Дидие Дешан, Лоран Блан и Марсел Десаи. На „петлите“ им е необходима само една точица, за да си осигурят билетите за Мондиал 1994. България пък няма право на грешка. Само победа върши работа. Задачата изглежда изключително тежка, но тогавашните ни национали имат едно качество, което днес толкова отчаяно търсим. Те вярват, че могат да победят всеки.
В 32-ата минута Ерик Кантона открива резултата и французите вече започват да усещат американската мечта. Само пет минути по-късно обаче Емил Костадинов засича с глава центриране от корнер на Красимир Балъков и възстановява равенството. Следва истинска футболна битка, в която времето работи срещу българите. Франция е доволна от резултата, а нашите футболисти знаят, че трябва да отбележат още един гол. Секундите изтичат, домакините вече чакат последния съдийски сигнал, а съдбата е решила да подготви една от най-жестоките изненади в историята на футбола.
Последната минута. Давид Жинола не успява да задържи топката след изпълнение на свободен удар и България организира бърза контраатака. Емил Кременлиев, Красимир Балъков, Любослав Пенев... И онзи великолепен пас към Емил Костадинов, който нахлува отдясно в наказателното поле. Следва мощен удар от малък ъгъл, топката среща напречната греда и се озовава зад Бернар Лама. България повежда с 2:1, а „Парк де Пренс“ потъва в мълчание. На хиляди километри от Париж една малка държава буквално полудява от щастие.
„Господ е българин!“ Думите на незабравимия Николай Колев-Мичмана се превръщат в символ на онази вечер. Изречени в миг на неподправена емоция, те остават завинаги в историята. България е на световно първенство, а малко по-късно Пеневата чета ще ни подари незабравимото американско лято, победите над Гърция, Нигерия, Мексико и световния шампион Германия, както и историческото четвърто място в света.
Това беше поколение, което не се страхуваше от големите имена. Стоичков, Балъков, Лечков, Костадинов, Любослав Пенев, Трифон Иванов, Борислав Михайлов и останалите не излизаха на терена с мисълта как да загубят по-достойно. Излизаха, за да се надиграват. Понякога грешаха, понякога губеха, но никога не създаваха усещането, че са се примирили със съдбата си още преди началния съдийски сигнал. Затова хората ги обичаха.
Тридесет и три години по-късно календарът отново показва 17 ноември, но българският футбол живее в съвсем различна действителност. Само преди ден националите загубиха с 1:2 от Естония, която постигна първата си победа срещу България. Три дни по-рано Исландия ни разгроми с 5:0. Няма нужда от особено сложни анализи, за да се види колко огромна е пропастта между тогава и сега. През 1993 година отидохме в Париж, за да победим Франция и да се класираме на световно първенство. През 2026 година отидохме в Талин и...
Разбира се, времената са различни, футболът се промени, а подобно поколение не се ражда всеки ден. Няма смисъл и непрекъснато да сравняваме днешните национали със Стоичков и компания. Това не е честно нито към тях, нито към легендите. Но има едно нещо, което не би трябвало да зависи от футболната епоха. Желанието да се бориш и самочувствието да носиш националната фланелка!
Стигнали сме до момента, в който вече не се възмущаваме особено от загуби, които преди години биха изглеждали немислими. А когато наближи 17 ноември, отново пускаме кадрите от Париж, гледаме гола на Костадинов и за няколко минути си припомняме какво е усещането да бъдеш истински горд от българския национален отбор.
Не искам обаче този текст да бъде поредното оплакване колко добри сме били някога и колко зле сме сега. Българският футбол няма нужда от постоянно връщане в миналото, а от хора, които могат да изградят бъдеще.
Днес, 33 години след онази незабравима вечер, ми се иска да благодаря на героите от „Парк де Пренс“. Не само за победата над Франция и класирането за САЩ, а за това, че ни показаха какво може да постигне една малка държава, когато има големи футболисти и още по-голяма вяра в собствените си възможности. Благодарение на тях и до днес знаем как изглежда истинският български футболен триумф.
А на сегашните национали бих пожелал само едно. Някой ден и те да ни дадат причина да гледаме към бъдещето със същата радост, с която днес гледаме към миналото. Преди 33 години на „Парк де Пренс“ Господ беше българин. Днес, след поредната болезнена вечер за националния отбор, ми се иска да го попитам само едно: Господи, защо вече не си българин?“
НЕКА СИ ПРИПОМНИМ НАЙ-ВЕЛИКИЯ МИГ В ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ ФУТБОЛ: 👇👇👇
17 ноември 1993 година. Стадион „Парк де Пренс“ във френската столица е препълнен, а домакините вече се виждат на световното първенство в САЩ. Франция разполага със звезди като Ерик Кантона, Жан-Пиер Папен, Дидие Дешан, Лоран Блан и Марсел Десаи. На „петлите“ им е необходима само една точица, за да си осигурят билетите за Мондиал 1994. България пък няма право на грешка. Само победа върши работа. Задачата изглежда изключително тежка, но тогавашните ни национали имат едно качество, което днес толкова отчаяно търсим. Те вярват, че могат да победят всеки.
В 32-ата минута Ерик Кантона открива резултата и французите вече започват да усещат американската мечта. Само пет минути по-късно обаче Емил Костадинов засича с глава центриране от корнер на Красимир Балъков и възстановява равенството. Следва истинска футболна битка, в която времето работи срещу българите. Франция е доволна от резултата, а нашите футболисти знаят, че трябва да отбележат още един гол. Секундите изтичат, домакините вече чакат последния съдийски сигнал, а съдбата е решила да подготви една от най-жестоките изненади в историята на футбола.
Последната минута. Давид Жинола не успява да задържи топката след изпълнение на свободен удар и България организира бърза контраатака. Емил Кременлиев, Красимир Балъков, Любослав Пенев... И онзи великолепен пас към Емил Костадинов, който нахлува отдясно в наказателното поле. Следва мощен удар от малък ъгъл, топката среща напречната греда и се озовава зад Бернар Лама. България повежда с 2:1, а „Парк де Пренс“ потъва в мълчание. На хиляди километри от Париж една малка държава буквално полудява от щастие.
„Господ е българин!“ Думите на незабравимия Николай Колев-Мичмана се превръщат в символ на онази вечер. Изречени в миг на неподправена емоция, те остават завинаги в историята. България е на световно първенство, а малко по-късно Пеневата чета ще ни подари незабравимото американско лято, победите над Гърция, Нигерия, Мексико и световния шампион Германия, както и историческото четвърто място в света.
Това беше поколение, което не се страхуваше от големите имена. Стоичков, Балъков, Лечков, Костадинов, Любослав Пенев, Трифон Иванов, Борислав Михайлов и останалите не излизаха на терена с мисълта как да загубят по-достойно. Излизаха, за да се надиграват. Понякога грешаха, понякога губеха, но никога не създаваха усещането, че са се примирили със съдбата си още преди началния съдийски сигнал. Затова хората ги обичаха.
Тридесет и три години по-късно календарът отново показва 17 ноември, но българският футбол живее в съвсем различна действителност. Само преди ден националите загубиха с 1:2 от Естония, която постигна първата си победа срещу България. Три дни по-рано Исландия ни разгроми с 5:0. Няма нужда от особено сложни анализи, за да се види колко огромна е пропастта между тогава и сега. През 1993 година отидохме в Париж, за да победим Франция и да се класираме на световно първенство. През 2026 година отидохме в Талин и...
Разбира се, времената са различни, футболът се промени, а подобно поколение не се ражда всеки ден. Няма смисъл и непрекъснато да сравняваме днешните национали със Стоичков и компания. Това не е честно нито към тях, нито към легендите. Но има едно нещо, което не би трябвало да зависи от футболната епоха. Желанието да се бориш и самочувствието да носиш националната фланелка!
Стигнали сме до момента, в който вече не се възмущаваме особено от загуби, които преди години биха изглеждали немислими. А когато наближи 17 ноември, отново пускаме кадрите от Париж, гледаме гола на Костадинов и за няколко минути си припомняме какво е усещането да бъдеш истински горд от българския национален отбор.
Не искам обаче този текст да бъде поредното оплакване колко добри сме били някога и колко зле сме сега. Българският футбол няма нужда от постоянно връщане в миналото, а от хора, които могат да изградят бъдеще.
Днес, 33 години след онази незабравима вечер, ми се иска да благодаря на героите от „Парк де Пренс“. Не само за победата над Франция и класирането за САЩ, а за това, че ни показаха какво може да постигне една малка държава, когато има големи футболисти и още по-голяма вяра в собствените си възможности. Благодарение на тях и до днес знаем как изглежда истинският български футболен триумф.
А на сегашните национали бих пожелал само едно. Някой ден и те да ни дадат причина да гледаме към бъдещето със същата радост, с която днес гледаме към миналото. Преди 33 години на „Парк де Пренс“ Господ беше българин. Днес, след поредната болезнена вечер за националния отбор, ми се иска да го попитам само едно: Господи, защо вече не си българин?“
НЕКА СИ ПРИПОМНИМ НАЙ-ВЕЛИКИЯ МИГ В ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ ФУТБОЛ: 👇👇👇









