Футболът от Арктика, който не признава йерархии

Европа все още цъка с език от поднесената сензация, но в Бодьо я приемат като следваща стъпка. Отстраняването на Интер от Шампионската лига във вторник вечер не беше подвиг, роден от ентусиазъм и моментна форма, а логично продължение на път, който този отбор извървява вече почти десетилетие. Градът, разположен толкова на север, че през декември слънцето се показва за по-малко от час, е на 16 часа път с кола от Осло – география, която отдавна е превърната в част от идентичността "жълто-черните".

Интер не се опари само от агресивната преса и темпото, а от увереността на съперник, който излезе на терена без усещането, че е по-малък. В съблекалнята на Бодьо/Глимт подобни сравнения дори не съществуват – там, БУКВАЛНО, не се говори за класиране и точки, а капитанът за всеки мач се избира от самите играчи.

Това е същият клуб, който през последните години натрупа европейска тежест далеч преди да стигне до Шампионската лига. Победата с 6:1 над Рома отвори очите на континента. Последваха елиминации срещу утвърдени имена, четвъртфинали, вечери в сняг и вятър, в които гостите първо губеха ориентация, а после и мача. Лига Европа се превърна в сцена, на която Бодьо/Глимт спря да бъде любопитна история и започна да изглежда като отбор, който принадлежи на елита, въпреки че годишният му трансферен бюджет е близък до заплатата на една от звездите на европейските грандове.

По пътя към този възход има и българска спирка. През есента на 2021 година ЦСКА срещна норвежците в груповата фаза на Лигата на конференциите – 0:0 на „Васил Левски“, а след това 2:0 за Бодьо/Глимт на „Аспмира“. Тогава това изглеждаше като сблъсък с добре организиран скандинавски тим с високо темпо и ясна идея как да играе. Днес тези два мача стоят като ранен кадър от развитието на проект, който малко по-късно започна да елиминира Рома, да стига до европейски четвъртфинали и да изхвърля Интер от Шампионската лига.

За да се разбере защо това не е приказка за един сезон, трябва да върнем лентата доста назад.

Камък по камък

През 2016 клубът изпада от норвежкия елит. Вместо паника обаче идва решение за рестарт. Изгражда се дългосрочен план, в който селекцията, школата и стилът на игра следват една линия. В Норвегия често използват израза „камък по камък“ и той описва най-точно възхода на Бодьо/Глимт. Титлата през 2020 не е чудо, а резултат от работа, започнала в най-трудния момент.

Малко след този срив в съблекалнята влиза човек без футболна биография – военният пилот Бьорн Маннсверк, участвал в мисии над Афганистан и Либия. Той не говори за точки и класиране, а за мислене и реакции под напрежение. Среща се само с играчи, които сами го потърсят, работи без заплащане и поставя условие да бъде на страната на футболиста, дори ако това означава той да напусне клуба. Така постепенно се ражда среда, в която страхът от грешката изчезва.

Историята на Улрик Салтнес е показателна. Футболист с огромен потенциал, който физически не издържа напрежението на мачовете. Когато натискът е премахнат, тялото спира да се бунтува. Малко по-късно той решава европейски двубой с два гола.

Система вместо звезди

При Кйетил Кнутсен стилът става разпознаваем от първите минути – висока преса, бързи преходи, крила, които държат максимална широчина, и халфове, които работят в синхрон. Най-важното е постоянството. Бодьо/Глимт не сменя лицето си според съперника. Този рискован начин на игра е възможен и заради менталната работа – всяка сутрин футболистите медитират с екипите си в съблекалнята, както го правят пилотите преди полет.

Затова продажбата на ключови футболисти не води до срив. Новите попълнения влизат в готова рамка. Онези, които се връщат след престой в по-големи първенства, отново намират най-добрата си версия. Системата е по-голяма от имената, а селекцията търси роли и характер, често сред играчи от северната част на страната, свикнали с условията и културата.

Европейските турнири носят не само престиж, а опит и финансова стабилност. С всяка групова фаза отборът трупа самочувствие. Победите като гост срещу силни съперници разбиват мита, че силата му е само в изкуствения терен и арктическия климат.

Силата да бъдеш малък

„Аспмира“ е тесен и суров, но истинското предимство не е в географията. Клубът превърна образа на малък северен отбор в идентичност. След всеки гол играчите се събират в кръг за няколко секунди, за да обсъдят следващото действие – навик, роден от желанието за постоянна комуникация по време на мача.

Треньорът остава въпреки интереса отвън. Парите от Европа се влагат в развитие, а не в звездна селекция. В съблекалнята не се говори за класиране.

Навън градът живее с всеки мач. Вътре всичко е подчинено на представянето.

Именно затова елиминирането на Интер не изглежда като най-голямата победа в историята на клуба. То е най-логичната.

Преди десет години подобен сценарий би предизвикал смях. Днес изглежда като естествено развитие на отбор, който първо промени начина си на мислене, а после накара Европа да го приеме като равен.

И ако преди десетилетие норвежкият футбол имаше едно лице и то се казваше Розенборг, днес споменът за тази доминация избледнява все повече. Отборът от Трондхайм, който години наред беше рекламата на страната в Европа, вече е част от миналото, а новият стандарт идва от Арктика.

Любопитното е, че дори в сезон, в който Бодьо/Глимт не стигна до титлата и короната беше взета от Викинг, усещането за йерархия не се промени. Това не изглежда като край на цикъл, а като пауза в него. И точно тук идва големият въпрос – ако това е версията на Бодьо/Глимт без златните медали в Норвегия, какво представлява истинският им пик?