🧙Леле, имало Левски и след Мъри!

Колкото и невероятно да звучи за някои левскари, времето не спира да тече, а футболът на „Герена“ не е замръзнал в рамките на епохата "Мъри". В момента Левски пише една от най-силните си европейски кампании в последното десетилетие – за втори път след сезон 2023/24 „сините“ достигат до плейофите в Лигата на конференциите. Тогава се сблъскаха с тежката машина на Айнтрахт (Франкфурт), а сега новото препятствие е не по-малко респектиращият АЗ Алкмаар. И независимо от крайния резултат – Левски вече играе на друго ниво.

Няма ги вече кошмарните географски открития по арена Европа, няма унижения и посредственост. Сега има тактика, има смелост, има футбол със сърце. И за това е виновен един човек – Хулио Веласкес. „Дон Хулио“ бе приет с подигравки, с недоверие, с иронични сравнения с героя Амадор Ривас от „Новите съседи“. Купуваха му билети за Мадрид, предричаха му бърз крах, сочеха го за фигурант в поредната "синя" трагикомедия.

Е, ето ви сюрприз: испанецът оцеля. Не просто оцеля – направи Левски отново реален претендент за титлата. И то със стил, със стратегия, с усет към детайла, който у нас рядко се среща. Днес дори заклетите му критици шепнат от неговия ъгъл.


И точно в този момент на възход, когато Левски има нова сила, нова идентичност, отново изплува името на… Мъри. Да, Станимир Стоилов е икона, мит, легенда. Но превръщането му в безкраен рефрен вече звучи като стара грамофонна плоча, която е зациклила на едно и също място. „Да, ама с Мъри щеше да е по-добре.“ „Да, ама Мъри никога нямаше да позволи това.“ Сериозно ли? Три години след раздялата ли още ще мерим всичко с един и същи аршин?

Култът към Мъри започва да прилича на сектантско движение, което не приема друга реалност освен онази с него в главната роля. Това не е почит, това вече е токсично. Левски ще го има и без Мъри, и без Сираков. Над век история не може да бъде окована в рамките на един треньор или ръководител, колкото и голям да е бил той.

Истината е проста: днес на „Герена“ се пише нова приказка. Да, с испански разказвач, но със синьо мастило. И вместо да ровим в спомените и да тънем в сравнения, по-добре е да живеем за мига – да се радваме на Левски на Веласкес. И да се надяваме, че тази приказка ще има повече от един щастлив финал.