Отстраняването на капитана на ЦСКА – Лиъм Купър – не беше просто едно спортно решение. Това бе акт на безмълвно измиване на ръце, символичен отказ от поемане на отговорност от страна на някои хора. ЦСКА премахна своя капитан с едно изречение – „по взаимно съгласие“ – и сякаш с това затвори темата. Феновете са щастливи, да. Естествено, никой вече не го желаеше, камо ли с капитанската лента. Но истината, както винаги, е далеч по-сложна и болезнена.

Не може да се посочи един човек като „тумор“ и с махането му да се очаква всичко да се оправи. Купър може и да беше пълна трагедия, но не е източникът на всички злини. Просто се превърна в удобна жертва, пред която някои фенове да си кажат – „ето, виждате ли, нещо се прави“.

Върхушката на ЦСКА си затваря устата и играе на „мълчание до изчезване“. Докато феновете остават в неведение и липсва честен и открит диалог, клубът продължава да се лута в хаос, а капанът на бездействието се затяга.

Купър бе само мишената. Истинската рана е мълчанието. Тази тишина, която замества диалога, е по-опасна от всяка загуба на терена. Без ясна визия и откритост към хората, които живеят с клуба, ЦСКА остава в затворен кръг на разочарование и страх.

Време е да се сложи край на театъра. Да се говори истински, без прикрития и извинения. Само тогава клубът може да започне да диша отново. Махането на Купър не лекува раните – мълчанието след него ги задълбочава.