Източник на снимката: null🏀Как България остана на 3 точки от евротитла в баскетбола
През 1957 г. над 35 000 на „Васил Левски“ подкрепят нашите срещу СССР
- 26/08/2025
През тази седмица стартира европейското първенство по баскетбол – надпревара, в която за последно участвахме през 2022 г. От общо 42 издания на надпреварата представителният ни тим е присъствал на 25, като за 169 мача имаме 84 победи и 85 загуби. В два случая успяваме да стигнем до медалите – през 1961 г. в Белград сме трети, а през 1957 г. в София оставаме само на 3 точки от титлата. Именно за този подценяван момент от историята на българския спорт, в който се борим като равен с равен със СССР, ще ви разкажем в следващите редове.
50-те години определено могат да се считат за златния период в развитието на българския баскетбол – женският национален отбор печели европейската титла през 1958 г., а на следващата година Славия става европейски клубен шампион, като и в двата случая лидер на тима е Ваня Войнова. В мъжкото направление Академик (София) участва в първите 2 финала на КЕШ (1958 и 1959 г.), но и в двата случая отстъпва на АСК Рига. Възходът на представителния ни тим започва през 1951 г., когато под ръководството на Веселин Темков заемаме 4-о място на европейското първенство в Париж. 2 години по-късно в Москва сме 9-и, въпреки че регистрираме само една загуба в цялата надпревара – от Израел. За отбелязване е, че един от съперниците ни в групата е Ливан. Това не трябва да ни шокира, тъй като тогавашните разбирания за география на Европа са доста по-различни и неслучайно през 1949 г. шампион на Стария континент става...Египет, а един от участващите отбори е Сирия. Връщайки се на мъжките ни национали ще отбележим, че между двата големи форума те завършват 7-и на олимпийските игри в Хелзинки, а селекционер на тима е Людмил Катерински. Именно под негово ръководство българите са 5-и на най-големия спортен форум през 1956 г. в Мелбърн. В четвъртфиналната група губим от СССР и САЩ, но на два пъти в хода на турнира побеждаваме Бразилия, която ще спечели следващите 2 издания на световното първенство.
Казаното по-горе ясно показва защо европейския шампионат, провел се от 20 до 30 юни 1957 г. в София, се чака с подчертано нетърпение от спортната общественост у нас. Мачовете се играят на специално изграден дървен подиум пред главната трибуна на Националния стадион „Васил Левски“, което дава възможност на повече хора да наблюдават проявата. В българския състав настъпват някои кадрови промени в сравнение с олимпийските игри – от тима отпадат Васил Манченко, Никола Илов и Владимир Савов, а вместо тях влизат Михаил Семов, Петър Лазаров, Методи Томовски и Владимир Ганчев. Гръбнакът на отбора е изграден от състезатели на Академик и включва братовчедите Любомир и Георги Панови, както и Виктор Радев. Част от тима е и легендата на Левски Атанас Пейчински, който 2 години по-късно ще попадне в идеалния отбор на световното първенство в Чили. Предвид специфичната му фамилия обаче той е известен в чужбина като Атанас Атанасов. Редом до тези големи имена, успяли да съчетаят високото спортно майсторство и образованието, е и Цвятко Барчовски - съпруг на Ваня Войнова и баща на настоящия национален селекционер Росен Барчовски, който започва състезателната си кариера в Славия (тогава Ударник). В навечерието на турнира е дадена тържествена вечеря в ресторанта на ЦУМ, на която се отбелязва и 25-годишнината от създаването на ФИБА. „Съвсем не сме изненадани от любезното посрещане, защото познаваме добре българите и България – една от осемте страни, които положиха основите на Международната баскетболна федерация“, заявява генералния секретар на организацията Уилям Джоунс. В същото време столичната фабрика „Ернст Телман“ съобщава, че ще поеме обезпечаването на чуждестранните журналисти, които са над 40. В анкетата сред треньорите на вестник „Народен спорт“ Людмил Катерински отбелязва, че неговите играчи, които са възпитаници на висши учебни заведения е трябвало да вземат над 20 изпита, което отчасти е затруднило подготовката на тима и не се ангажира с прогноза за крайно класиране.
Според тогавашния регламент 16-те участващи отбора се разделят на 4 групи по 2, като първите 2 тима се класират за финалната осмица. Домакините на надпреварата са безкомпромисни и убедително печелят своята група с 3 победи – 67:52 срещу Франция, 72:45 срещу Италия и 100:58 срещу ФРГ. Особено впечатляващ е успеха срещу „петлите“, имащи в редиците си 218-сантиметровия Жан-Клод Льофебр. От българския отбор е реализаторските си способности изпъква Илия Мирчев, който е неуловим под коша. Добрата форма се пренася и в заключителната фаза, открита с успех 99:76 срещу Югославия, като пропуските от наказателната линия на капитана Константин Тотев и Барчовски спасяват „плавите“ от двуцифрен резултат. Следващите 2 срещи далеч не са толкова лесни – 82:80 срещу Чехословакия, при 7 точки пасив 3 минути преди края, и 74:69 срещу Полша (според хрониките двубоят е игран при 38 градуса на сянка). Победите с 67:54 над Румъния, 63:52 над Унгария и 68:65 над Франция означават едно – България влиза непобедена преди последния си мач със СССР. Сборная също е с пълен актив, което означава, че двата отбора ще решат в директна битка съдбата на титлата. Макар да е без 220-сантиметровия гигант Янис Круминш, съперникът разполага с достатъчно качествени играчи. Селекционерът Степан Спандарян разполага с двама латвийци (Муйжниекс и Валдманис), двама литовци (Лауритенас и Стонкус) и един естонец (Лага), което ясно показва водещата роля на днешните прибалтийски републики в тогавашния баскетбол.
В своята автобиографична книга „Благодаря ти, баскетбол“ Георги Панов ни показва, че дори финал на европейско първенство не е достатъчен мотив за нашите състезатели да загърбят своето образование. „Финалният мач се падаше в неделя. През нощта преди мача нямах възможност за пълна концентрация, защото ми се наложи уча, тъй като в 8:00 часа сутринта ми предстоеше изпит по статистика – един от най-сериозните във ВИИ „Карл Маркс“ (б.р. днес УНСС). И така, сутринта преди финала се явих в института за изпита при проф. Тотев. Професорът беше корифей в икономическите науки. Както винаги, влязох с първата група, справих се със задачите си и получих отлична оценка. На излизане от кабинета проф. Тотев се обърна към студентите в стаята с въпроса: „Колеги, знаете ли кой е този?” Всички отговориха в един глас „Да, това е Гецата Панов, един от най-добрите ни баскетболисти.” Тогава професора каза: „Да, колеги, аз знам кой е. И нищо да не знаеше, щях да му пиша шестица. Панов, благодаря ти, че ме избави от това неудобство.” Едва по-късно разбрах, че проф. Тотев е страстен почитател на спорта.“
Денят на големия финал идва – на трибуните на „Васил Левски“ по официални данни има близо 35 000 зрители, но в различните публикации по темата през годините се споменава и цифрата 42 000. Пресата след двубоя обявява това посещение за световен рекорд – нещо, на което при липсата на други данни трябва да се доверим. Домакинският фактор си казва своето и след първите 20 минути българите водят с 23:19, като играта на Сборная определено не спори. Постепенно обаче СССР се окопитва и на свой ред взима преднина, а след излизането на основния реализатор Мирчев за 5 лични нарушения гарда на нашите пада. В крайна сметка когато съдиите Бланшар (Франция) и Велкей (Унгария) слагат края на срещата Сборная печели само с 3 точки – 60:57. Въпреки че историята помни само победителите, съвременните спортни любители трябва да знаят имената на баскетболистите, взели участие в този знаменит шампионат – Илия Мирчев, Цвятко Барчовски, Любомир Панов, Михаил Семов, Георги Кънев, Владимир Ганчев, Виктор Радев, Атанас Пейчински, Георги Панов, Методи Томовски и Константин Тотев. 2 години по-късно челните 2 отбора ще бъдат дисквалифицирани от световното първенство в Чили, след като отказват да излязат срещу Тайван, но това вече е история за друг материал.
50-те години определено могат да се считат за златния период в развитието на българския баскетбол – женският национален отбор печели европейската титла през 1958 г., а на следващата година Славия става европейски клубен шампион, като и в двата случая лидер на тима е Ваня Войнова. В мъжкото направление Академик (София) участва в първите 2 финала на КЕШ (1958 и 1959 г.), но и в двата случая отстъпва на АСК Рига. Възходът на представителния ни тим започва през 1951 г., когато под ръководството на Веселин Темков заемаме 4-о място на европейското първенство в Париж. 2 години по-късно в Москва сме 9-и, въпреки че регистрираме само една загуба в цялата надпревара – от Израел. За отбелязване е, че един от съперниците ни в групата е Ливан. Това не трябва да ни шокира, тъй като тогавашните разбирания за география на Европа са доста по-различни и неслучайно през 1949 г. шампион на Стария континент става...Египет, а един от участващите отбори е Сирия. Връщайки се на мъжките ни национали ще отбележим, че между двата големи форума те завършват 7-и на олимпийските игри в Хелзинки, а селекционер на тима е Людмил Катерински. Именно под негово ръководство българите са 5-и на най-големия спортен форум през 1956 г. в Мелбърн. В четвъртфиналната група губим от СССР и САЩ, но на два пъти в хода на турнира побеждаваме Бразилия, която ще спечели следващите 2 издания на световното първенство.
Казаното по-горе ясно показва защо европейския шампионат, провел се от 20 до 30 юни 1957 г. в София, се чака с подчертано нетърпение от спортната общественост у нас. Мачовете се играят на специално изграден дървен подиум пред главната трибуна на Националния стадион „Васил Левски“, което дава възможност на повече хора да наблюдават проявата. В българския състав настъпват някои кадрови промени в сравнение с олимпийските игри – от тима отпадат Васил Манченко, Никола Илов и Владимир Савов, а вместо тях влизат Михаил Семов, Петър Лазаров, Методи Томовски и Владимир Ганчев. Гръбнакът на отбора е изграден от състезатели на Академик и включва братовчедите Любомир и Георги Панови, както и Виктор Радев. Част от тима е и легендата на Левски Атанас Пейчински, който 2 години по-късно ще попадне в идеалния отбор на световното първенство в Чили. Предвид специфичната му фамилия обаче той е известен в чужбина като Атанас Атанасов. Редом до тези големи имена, успяли да съчетаят високото спортно майсторство и образованието, е и Цвятко Барчовски - съпруг на Ваня Войнова и баща на настоящия национален селекционер Росен Барчовски, който започва състезателната си кариера в Славия (тогава Ударник). В навечерието на турнира е дадена тържествена вечеря в ресторанта на ЦУМ, на която се отбелязва и 25-годишнината от създаването на ФИБА. „Съвсем не сме изненадани от любезното посрещане, защото познаваме добре българите и България – една от осемте страни, които положиха основите на Международната баскетболна федерация“, заявява генералния секретар на организацията Уилям Джоунс. В същото време столичната фабрика „Ернст Телман“ съобщава, че ще поеме обезпечаването на чуждестранните журналисти, които са над 40. В анкетата сред треньорите на вестник „Народен спорт“ Людмил Катерински отбелязва, че неговите играчи, които са възпитаници на висши учебни заведения е трябвало да вземат над 20 изпита, което отчасти е затруднило подготовката на тима и не се ангажира с прогноза за крайно класиране.
Според тогавашния регламент 16-те участващи отбора се разделят на 4 групи по 2, като първите 2 тима се класират за финалната осмица. Домакините на надпреварата са безкомпромисни и убедително печелят своята група с 3 победи – 67:52 срещу Франция, 72:45 срещу Италия и 100:58 срещу ФРГ. Особено впечатляващ е успеха срещу „петлите“, имащи в редиците си 218-сантиметровия Жан-Клод Льофебр. От българския отбор е реализаторските си способности изпъква Илия Мирчев, който е неуловим под коша. Добрата форма се пренася и в заключителната фаза, открита с успех 99:76 срещу Югославия, като пропуските от наказателната линия на капитана Константин Тотев и Барчовски спасяват „плавите“ от двуцифрен резултат. Следващите 2 срещи далеч не са толкова лесни – 82:80 срещу Чехословакия, при 7 точки пасив 3 минути преди края, и 74:69 срещу Полша (според хрониките двубоят е игран при 38 градуса на сянка). Победите с 67:54 над Румъния, 63:52 над Унгария и 68:65 над Франция означават едно – България влиза непобедена преди последния си мач със СССР. Сборная също е с пълен актив, което означава, че двата отбора ще решат в директна битка съдбата на титлата. Макар да е без 220-сантиметровия гигант Янис Круминш, съперникът разполага с достатъчно качествени играчи. Селекционерът Степан Спандарян разполага с двама латвийци (Муйжниекс и Валдманис), двама литовци (Лауритенас и Стонкус) и един естонец (Лага), което ясно показва водещата роля на днешните прибалтийски републики в тогавашния баскетбол.
В своята автобиографична книга „Благодаря ти, баскетбол“ Георги Панов ни показва, че дори финал на европейско първенство не е достатъчен мотив за нашите състезатели да загърбят своето образование. „Финалният мач се падаше в неделя. През нощта преди мача нямах възможност за пълна концентрация, защото ми се наложи уча, тъй като в 8:00 часа сутринта ми предстоеше изпит по статистика – един от най-сериозните във ВИИ „Карл Маркс“ (б.р. днес УНСС). И така, сутринта преди финала се явих в института за изпита при проф. Тотев. Професорът беше корифей в икономическите науки. Както винаги, влязох с първата група, справих се със задачите си и получих отлична оценка. На излизане от кабинета проф. Тотев се обърна към студентите в стаята с въпроса: „Колеги, знаете ли кой е този?” Всички отговориха в един глас „Да, това е Гецата Панов, един от най-добрите ни баскетболисти.” Тогава професора каза: „Да, колеги, аз знам кой е. И нищо да не знаеше, щях да му пиша шестица. Панов, благодаря ти, че ме избави от това неудобство.” Едва по-късно разбрах, че проф. Тотев е страстен почитател на спорта.“
Денят на големия финал идва – на трибуните на „Васил Левски“ по официални данни има близо 35 000 зрители, но в различните публикации по темата през годините се споменава и цифрата 42 000. Пресата след двубоя обявява това посещение за световен рекорд – нещо, на което при липсата на други данни трябва да се доверим. Домакинският фактор си казва своето и след първите 20 минути българите водят с 23:19, като играта на Сборная определено не спори. Постепенно обаче СССР се окопитва и на свой ред взима преднина, а след излизането на основния реализатор Мирчев за 5 лични нарушения гарда на нашите пада. В крайна сметка когато съдиите Бланшар (Франция) и Велкей (Унгария) слагат края на срещата Сборная печели само с 3 точки – 60:57. Въпреки че историята помни само победителите, съвременните спортни любители трябва да знаят имената на баскетболистите, взели участие в този знаменит шампионат – Илия Мирчев, Цвятко Барчовски, Любомир Панов, Михаил Семов, Георги Кънев, Владимир Ганчев, Виктор Радев, Атанас Пейчински, Георги Панов, Методи Томовски и Константин Тотев. 2 години по-късно челните 2 отбора ще бъдат дисквалифицирани от световното първенство в Чили, след като отказват да излязат срещу Тайван, но това вече е история за друг материал.
