🔚Краят на хегемона е близо!

Четиринадесет години. Толкова време българският футбол живее в сянката на един безспорен доминант – Лудогорец. И почти всяка пролет отново и отново задаваме един и същи въпрос: „Кога ще падне хегемонията на „орлите“?“ Дълго време подобни прогнози звучаха повече като злобни коментари, породени от моментната слабост на Разград или от вечните несгоди в Левски и ЦСКА. Дълго време аргументите бяха кухи, а титлите продължаваха да се редят.

Сега обаче нещо е различно. Лудогорец се разпада пред очите ни – бавно, методично и сякаш необратимо. Началото на края започна преди два сезона, а днес вече не можем да се правим, че не го виждаме. Да, трофеите все още пристигат в Разград, но зад тях стои деволюция, а не еволюция. Отборът прилича на шампион единствено по статистика – на терена е средняк, който оцелява с традиция и инерция.

Най-тежкото за Лудогорец е, че вече дори на феновете му им омръзна. На „Хювефарма Арена“ всичко се върти в омагьосан кръг: пролетно стягане на редиците, титла у дома, ентусиазиран старт в Европа, отпадане на прага на Шампионската лига, срив във формата, треньорска рокада през есента и... повторение на целия сценарий. Година след година. Играч след играч. Наставник след наставник. Дори Игор Йовичевич не успя да избяга от тази циклична прокоба, а той сякаш бе светъл лъч...

Ако някога ръководството в Разград следваше ясна логика, днес такава не се открива. Финансовата стабилност е налице – приходите от евротурнирите продължават да влизат, но какъв е смисълът, когато част от тях потъват в трансферни експерименти? Ив Биле, Матеус Машадо, Франко Русо, Пипа, Антоан Бароан – имена, които минават и заминават, без да оставят следа. Хаосът в селекцията се превърна в норма.

Нивото на играта пада със стряскаща скорост. Ако преди две години Лудогорец елиминираше Олимпиакос, сега едва се справя с Динамо Минск и изглежда безпомощен срещу Шкендия. Последният мач със северномакедонците бе болезнено показателен – 38-годишният Ибраими направи на пух и прах скъпоплатената разградска защита. Случайност? Едва ли. Това е симптом.

Проблемът вече не е само в загубената свежест, а в загубения смисъл. Лудогорец влезе с двата крака в блатото на еднообразието – без истински предизвикателства, без визия, без мечти. Парадоксално, но най-страшното не е, че другите отбори го ненавиждат. Страшното е, че вече го игнорират. А игнорирането убива повече от обидите.

Може би най-голямата ирония е, че спасението за Лудогорец може да дойде именно в деня, в който загуби титлата. ЦСКА, колкото и да се лута, все още диша във врата им. Левски върви нагоре с устойчивост, каквато отдавна не бе показвал. Арда и ФК ЦСКА 1948 градят основи, които могат да преобърнат статуквото. И когато „орлите“ се окажат принудени да живеят без златните медали, може би тогава ще започнат да се събуждат.

Лудогорец вече не е хегемон – той е предупреждение. Предупреждение, че когато спреш да мечтаеш, идва моментът, в който другите те събуждат.