Силните мъже, превърнали българската борба в световна сила

На 18 декември на 83-годишна възраст ни напусна легендата на българския спорт Боян Радев. Двукратният олимпийски шампион в класическата борба бе известен както с постиженията си на тепиха, така и със страстта си към изкуството и неслучайно приживе бе обявен за дарител № 1 на Националния исторически музей. Заедно с големия спортист от село Мошино си отиде цяла епоха от най-успешния ни спорт, тъй като първите петима носители на златен олимпийски медал не са сред нас. Тъжното събитие е повод да си спомним и за останалите от поколението на Радев, които успяха да достигнат до най-високото място на почетната стълбичка и да издигнат българския флаг.

Духът на Странджа достига Мелбърн



Историята на Никола Станчев Николов, както е неговото пълно име, започва на 11 септември 1930 г. в бургаското село Твърдица (когато е удостоен със званието „Заслужил майстор на спорта“ като негова рождена година се посочва 1931-а). От малък следи състезанията по народна борба в Странджанския край, но самия той се включва за пръв път в официална проява през 1950 г. като представител на Бургаския комитет за физкултура и спорт. Впоследствие започва да се състезава за ЦСКА, а звездният му миг идва на олимпийските игри в Мелбърн’56, където се състезава в категория до 79 кг в свободната борба. Той е в конкуренцията на още 14 борци, като според тогавашния регламент не се играе на директна елиминация, а след всеки от петте кръга отпадат участниците с най-много наказателни точки. След успех на старта срещу Георги Схиртладзе Станчев изненадващо губи с туш от японеца Кацуо Кацурамото, което значи, че за да стигне до златото трябва да победи по този начин всичките си бъдещи противници. Българинът го прави срещу Ханс Щер, Бенгт Линдблад и записалия сериозна кариера в професионалната борба (т.е. кеча) Дан Ходж, което му осигурява златото. Вестник „Стършел“ отбелязва, че олимпийският шампион и баща му Станчо отглеждат в стопанството на своето ТКЗС прочутата странджанска свиня, поради което не е изненада, че сред многото поздравления личи и следното послание: „Драги Кольо, стискаме ти юнашката десница зарад серията ти тушове! За прасетата не жали! Те ще послужат за мезе по случай голямата радост!“ В своята кариера Станчев е 11-кратен републикански шампион (8 титли в свободната и 3 класическата), балкански шампион от Истанбул’59 и сребърен медалист от турнира за Световната купа през 1956 г. в някогашната османска столица, но званието „пръв олимпийски шампион на България“ му осигурява заслужено място в историята на родния спорт. Никола Станчев умира на 13 юли 2009 г.

Императорски триумф в Рим



Разградското село Езерче е мястото, където на 14 април 1931 г. се ражда Димитър Добрев. Син на учители, той пътува заедно с тях из цялото Лудогорие и също бива запленен от народните борби. Първоначално обаче младия Добрев е разностранен спортист – участва 4 пъти на републиканско първенство по спортна гимнастика, има титла и рекорд във вдигането на тежести, пробва силите си в леката атлетика, преди да разбере, че борбата е неговия спорт. За пръв път участва на олимпийски игри в Мелбърн’56, но поражението от съветския представител Гиви Картозия му отрежда второто място. 4 години по-късно в Рим той отново е в категория до 79 кг на класическата борба и е решен да стигне до крайния успех. Състезанията по борба се провежда в Базиликата на Максенций – най-голямата сграда, изграждана на Римския форум. Сякаш духа на бойците от намиращия недалеч Колизеум се вселява в българина, който е безкомпромисен и печели петте си схватки, с което се качва на олимпийския връх. След края на състезателната си кариера Добрев става треньор и е първият и единствен, който ръководи националните отбори и в двата стила – още едно доказателство за неговите качества. Димитър Добрев умира на 1 април 2019 г.

Първият абсолютен шампион



Дори и само факта, че пръв от българските борци става европейски, световен и олимпийски шампион е достатъчен да осигури на Еньо Вълчев място в летописната книга на българския спорт. Роденият на 4 януари 1936 г. в село Полски градец, Старозагорско състезател прави всичко това в категория до 70 кг в свободния стил (една от европейските титли е до 68 кг). Личната му статистика включва още 14 републикански титли и едва 17 загуби в 304 официални схватки. Нищо от изброеното дотук нямаше да е възможно без помощта на брата на Вълчев – Господин. Малкият Еньо първоначално е искал да стане футболист, но под давлението на батко си започва да тренира в Миньор (Димитровград). През 1960 г. той остава с бронз в Рим, въпреки че се бори 6 пъти, а носителите на златото и среброто – 5. В Токио’64 той започва с 3 победи с туш и въпреки поражението от Зарбег Бериашвили и равенството с Абдула Мовахед стига до заслужената титла. За съжаление 4 години по-късно в Мексико именно иранецът е този, който ще победи Вълчев и ще го остави със сребро, но трите олимпийски медала, 14-те национални и 5 балкански титли са демонстрация на силата на българина на тепиха. Между 1970 и 1990 г. той е треньор на младежкия, мъжкия национален отбор и Левски-Спартак, а в началото на този век основава клуб на свое име в Димитровград. Еньо Вълчев умира на 15 февруари 2014 г.

Двукратният спортист на годината



Ако посетите град Средец няма как да пропуснете статуята на друга легенда на родната борба – Продан Гарджев. Той е роден на 8 април 1936 г. в бургаското село Росеново и постига големите си успехи в категория до 87 кг в свободния стил. Първоначално се включва в народните борби, където талантът му е забелязан от треньора Костадин Жабов и Гарджев започва да тренира систематично. По време на кариерата си се състезава за ЦСКА и Черноморец, а първият му голям успех е световната титла от първенството в София през 1963 г. Успехът му над Анатолий Албул е първият на наш борец пред родна публика на шампионат на планетата, а сред поздравилите го са неговите братя Симеон и Бойчо. Година по-късно в Токио той се възползва от особеностите на регламента и завършва с абсолютно равни показатели с турчина Хасан Гюнгьор, но поради по-малкото си тегло печели златния медал. В Мексико’68 завоюва бронз, а през 1966 г. стига до втората си световна титла. Продан Гарджев е първият спортист, спечелил 2 пъти отличието за най-добър в страната – през 1963 и 1966 г. Той умира на 5 юли 2003 г.