От отписан до незаменим: Еволюцията на Кристиан Димитров

Кристиан Димитров вече не е просто капитанът на Левски, а човекът, около когото в този момент се събира цялата защитна и емоционална енергия на отбора. Само няколко месеца след като наследи лентата от своя добър приятел Георги Костадинов, той успя да ѝ придаде собствен характер и да се нареди сред онези капитани, които не са такива само по протокол, а защото думата им действително тежи. Личи си, че е попил много от лидерската природа на Мечката, но вече го прави по свой начин - с повече комуникация, непрестанно насочване на хората около себе си и с онова спокойствие, което в големите мачове действа почти заразително върху цялата защита.

Срещу АЕК за мен Димитров изигра мач на световно ниво и това изобщо не е преувеличение. Той спечели огромна част от единоборствата си, непрестанно говореше на съотборниците си, държеше линията компактна и в същото време имаше самочувствието да избута отбора напред, когато Левски започваше да потъва по-дълбоко в собствената си половина. До края на годината остават още четири месеца, но ако продължава по този начин, няма как да не бъде сред основните фаворити за „Футболист на годината“.

Най-интересното е, че днешният Кристиан Димитров няма почти нищо общо с футболиста, който преди години тепърва се опитваше да намери мястото си в мъжкия футбол. Кариерата му почти никога не се е развивала по лесния маршрут. Още като перспективен юноша на Ботев (Пловдив) трябваше да мине през наем в Монтана, вместо директно да получи гарантирана позиция при „канарчетата“. Именно там обаче натрупа онези минути и твърдост, които после му позволиха да се върне в Пловдив по-подготвен и постепенно да се превърне в един от най-интересните млади български защитници.

Истинската му легитимация пред футболна България дойде в онзи полуфинал за Купата срещу ЦСКА през 2019 година. Ботев е останал с девет души, мачът върви към драматичен край, а Кристиан се появява в последната минута и вкарва за 3:3, с което праща отбора си на финал. Това е от онези моменти, които могат да променят начина, по който всички гледат на един играч. Още същия период около него вече има сериозен интерес, включително от Левски, но тогава трансферът не се случва и дори хора от обкръжението му смятат, че „Герена“ все още може да е прекалено голяма крачка.

После идва Хайдук (Сплит), а с него и шансът да се докаже извън България. Началото е добро, Кристиан играе, бележи и изглежда сякаш кариерата му най-после е поела по права линия, но следват треньорски промени, спад в доверието и все по-ограничени минути. Преминаването в ЧФР Клуж също изглежда престижно, но реалността е сурова – става шампион на Румъния, но почти не участва в самия поход към титлата. В един момент сякаш всичко, което доскоро изглеждаше като обещаваща европейска кариера, започва да се разпада.

И точно тук идва онова качество, което днес най-добре обяснява защо Кристиан е капитан на Левски. Той не се отказа. Не прие ролята на футболист, който постепенно изчезва от полезрението, а продължи да търси своя шанс, докато в края на 2022 година не се върна в България и не подписа със „сините“.

Дори и тогава обаче нищо не му беше подарено. При Станимир Стоилов Кристиан практически беше извън реалната битка за титулярно място, защото Мъри разчиташе почти безусловно на Сонко Сундберг и Хосе Кордоба. Четири участия и едва шест минути при Стоилов казват достатъчно. Много хора вече бяха готови да го отпишат, но след това Николай Костов му даде възможност, превърна го в титуляр и оттам насетне започна истинската му синя еволюция.

При Костов той натрупа 33 участия и постепенно върна увереността си, а Станислав Генчев също продължи да му има доверие. Истинският скок обаче дойде при Хулио Веласкес. Испанецът не просто го наложи като безспорен титуляр, а направи от него централен стълб на цялата защитна структура. При него Кристиан вече има 57 мача и над 5100 минути, но по-важното е как изглежда на терена – почти перфектен!

Точно тук е и най-голямата промяна. Силата във въздуха винаги е била част от играта му, физиката също, но днешният Димитров вече чете ситуациите по-добре и много по-рядко се налага да компенсира грешна позиция с отчаян шпагат или последно действие. Той започва атаките по-уверено, взима разумни решения и прави партньора си в центъра на защитата по-сигурен. С Никола Серафимов това се вижда особено ясно.

Именно затова ми се струва, че Димитров вече трябва да бъде мислен и като естествена опора за националния отбор. Ивелин Попов съвсем правилно каза, че около подобни футболисти трябва да се гради. Кристиан е в отлична възраст за централен защитник, има международен опит и в момента се намира в най-добрата форма в кариерата си. Остава Александър Димитров да види същото и да му даде онази роля, която в Левски вече никой не поставя под съмнение.

Пътят му е любопитен, именно защото почти нищо не дойде лесно. От Монтана до Ботев, от Хайдук до ЧФР, от почти забравен резервен вариант на „Герена“ до човек, около когото днес се подрежда цялата защита. Всеки път когато кариерата му сякаш се доближаваше до следващото голямо стъпало, то малко му се изплъзваше, но той продължаваше да протяга ръка към него.

Сега вече ситуацията е различна. Кристиан не гони мястото си в Левски, а го защитава като капитан. Не чака доверие, а го раздава на останалите. Не се надява някой да му отвори вратата, а сам води отбора през нея.

Това е еволюцията. И ако продължи по същия начин, след време няма да говорим само за това колко добър капитан е бил Кристиан Димитров. Ще говорим за един от онези футболисти, които са оставили собствен почерк върху цяло поколение на Левски.

От играч, който непрекъснато чакаше своя шанс, до човекът, когото всички чакат да поведе отбора. По-силен символ за еволюция едва ли може да има.