Невъзможно няма! Просто вече е Шампионска лига

Левски вече разбра какво означава да стигнеш до последното стъпало пред Шампионската лига. Не че Борац, Университатя (Крайова) и Кайрат бяха слаби съперници, напротив, всеки от тях постави различно изпитание пред „сините“. Снощи обаче АЕК показа, че между предишните препятствия и плейофа има осезаема разлика, която се усеща в скоростта на мислене, движението без топка и начина, по който всяка грешка започва да изглежда опасна.

Равенството 0:0 остави всичко за Атина, но и даде доста добра представа колко трудно ще бъде там. Левски не загуби, стоеше равностойно срещу гръцкия шампион и на моменти дори имаше възможност да го нарани. Статистиката също потвърждава впечатлението за изключително изравнен двубой – 52:48% владение, 15:12 удара и почти идентични показатели при очакваните голове – 0.90 срещу 0.94.

Точно тук обаче идва и най-интересното. АЕК съвсем не е върхът на футболния сладолед. Ако Левски успее да премине и през него, от другата страна на вратата вече го чака свят, в който подобни мачове няма да бъдат изключение, а ежедневие. Там всяка европейска вечер ще е изпитание за волята, характера и чистото футболно качество на този отбор.

За да стигне там, в Атина ще трябва да направи нещо наистина голямо. А колко специално би било то, разбрахме още преди първия съдийски сигнал.

Националният стадион пак се превърна в огромно "синьо" море, а феновете на Левски вече сякаш свикнаха с европейските вечери през това лято. Този път обаче имаше нещо различно. Химнът на Шампионската лига прозвуча в центъра на София и за няколко минути върна едни 20 години назад, а за по-младите привърженици създаде съвсем нов спомен. Турнирът, който те познават основно от телевизията и клиповете в интернет, изведнъж беше пред очите им. (бел. ред* - ако искаме да сме фактологически коректни, за последно химнът на ШЛ се чу през 2009-а срещу Дебрецен, но от този мач едва ли някой левскар има светли спомени).

Зная добре какво ще кажат хората от вражеския лагер – „Иво, каква Шампионска лига, това е само плейоф и още нищо не е постигнато“. И донякъде ще бъдат прави. Само че начинът, по който УЕФА превръща тези плейофи в едно от големите футболни събития през август, също означава нещо. Левски отново се появява на европейската витрина, мачовете му стигат до огромна международна аудитория, а името на клуба се връща там, където дълги години почти отсъстваше.

Това е легитимация, мили приятели. След време някой чуждестранен футболист, получил предложение от „Герена“, може вече да няма нужда да пита изкуствения интелект какво представлява Левски. Ще е гледал отбора. Ще е видял стадиона, публиката, европейските вечери и нивото, на което „сините“ отново се опитват да принадлежат. Само че за да се озоват сред онези 36 отбора, снощните усилия няма да бъдат достатъчни.

Левски беше равностоен на АЕК, но сякаш не натисна педала още малко, за да опита да бъде и идея по-добър. Хулио Веласкес спази обещанието си и неговият тим не се отказа от футбола, който го доведе дотук. Разликата беше в отношението към риска. Срещу Крайова и Кайрат основната мисъл беше как мачът да бъде спечелен, докато снощи на моменти се усещаше, че първата задача е той да не бъде загубен.

И това постави определени граници пред представянето. Част от тях, разбира се, наложи самият АЕК. Още в първите минути се виждаше, че срещу Левски стои отбор от по-висока класа. Движението без топка, физическото присъствие и спокойствието при разиграването подсказваха, че „жълто-черните“ няма да бъдат просто поредният скалп в европейската колекция това лято. Еуфорията след предишните елиминации може и да е подвела част от хората по трибуните, но футболистите много бързо усетиха реалността на терена.

И въпреки това Левски намери своите пролуки. Много ми харесаха диагоналните подавания, с които „сините“ няколко пъти атакуваха пространството около Ставрос Пилиос. Именно там АЕК изглеждаше най-несигурен и точно този подход може да бъде запазен за реванша. При толкова добре организиран противник директният път рядко е свободен и трябва да го принудиш да се движи хоризонтално, докато някъде конструкцията не се пропука.

Алдаир изигра изключително силен двубой и не спря да работи по целия фланг, като този път намери точния баланс между офанзивните включвания и задълженията си назад. Отлично беше и решението на Веласкес да използва Майкон в средата. Испанецът очевидно си беше написал домашното и прецени, че срещу този съперник там ще му трябва повече динамика, отколкото чиста битка. Майки му се отблагодари с великолепно представяне. Единствено по-силен завършващ удар го раздели от сензационен гол в 53-ата минута, когато неговият марков рейд през центъра можеше да взриви националния стадион.

А за Кристиан Димитров вече трудно намирам нови думи. За мен капитанът изигра мач на световно ниво. Беше лидер във всяко отношение, непрестанно говореше на хората около себе си, печелеше единоборства и излъчваше онова спокойствие, което в подобни вечери се предава на цялата защита. До края на годината остават още четири месеца, но ако продължава по този начин, Димитров спокойно може да бъде поставен сред големите фаворити за наградата „Футболист на годината“.

До него Никола Серафимов също заслужава похвала. Изигра чист мач и още веднъж показа, че разбирателството му с капитана не бива да бъде подценявано. Този път нямаше колебанията, които сме виждали в други срещи, а срещу нападатели от класата на тези на АЕК това тежи двойно.

Мехди Мубарик също направи крачка напред. Свърши огромно количество работа без топка, отне важни притежания и опита да участва в организацията на атаките. Имаше неточности, но хубавото беше, че част от тях сам успяваше да поправи.

При останалите не бих говорил за някакви извънземни индивидуални представяния, но нивото беше достатъчно високо. Алекс Сентейес продължава да ме оставя с известни съмнения. Липсва ми остротата му напред и вече все по-малко смятам, че това е само конкретна инструкция на Веласкес. Вероятно просто профилът му е такъв, а когато на същата позиция сме виждали какво може да предложи Майкон, сравнението неизбежно се появява.

Този път и резервите не дадоха обичайния импулс. Хуан Переа и Мазир Сула не успяха да променят атаката, докато Асен Митков се хвърли в битката в центъра и поне не отстъпи физически срещу сериозната гръцка конкуренция.

А при АЕК всички чакаха Лука Йович, но аз бих гледал в друга посока преди реванша. Зини ми изглежда като огромна опасност. Изключително подвижен и технически подготвен футболист, който може да се появява както през центъра, така и по фланга, а това постоянно принуждава защитата да взема решения. Ловро Майер пък е класа, за която няма смисъл да спорим. За щастие на Левски, хърватинът все още е в началото на престоя си в АЕК и едва трупа официални минути. Вероятно най-добрата му версия ще се появи малко по-късно през сезона.

Има и още един ребус за Веласкес – Харолд Мукуди. Централният защитник обезличи Рейналдо, а след появата на Переа продължи да печели огромна част от първите топки. Точно в такива срещи страшно много липсва Мустафа Сангаре. Неговата експлозивност, физика и нестандартност можеха да бъдат онова тайно оръжие, което разбърква предварително начертаните планове. Малшанс.

Сега предстои най-тежкото. Не ми се иска да слагаме сините очила и да обявяваме, че след 0:0 шансовете са едва ли не равни. В Атина ще бъде много различен мач. АЕК ще има своята публика, ще бъде по-агресивен и вероятно ще опита да наложи натиск, какъвто не видяхме в София. Лично аз съм леко скептичен, но страшно много искам Веласкес и футболистите му да ме опровергаят. Ако го направят, с удоволствие ще посипя с пепел мястото, на което по принцип би трябвало да имам коса.

Левски вече показа срещу Крайова и Кайрат, че умее да играе европейски футбол далеч от дома. В Атина обаче ще трябва още повече. Повече концентрация, по-добро използване на малкото положения, които със сигурност ще се появят, и най-вече смелост в моментите, когато АЕК остави пространство.

Не вярвам Веласкес да тръгне с мисълта да бута мача към продължения и дузпи. Това би било прекалено голям хазарт и не отговаря на футболната философия, която испанецът налага от първия си ден. Левски трябва да търси своя момент, а когато той дойде, този път няма право да го пропуска. В момента „сините“ сякаш стоят някъде на тънката граница между Лига Европа и Шампионската лига. За първия турнир вече изглеждат напълно готови, а дали са узрели и за най-голямата сцена, ще разберем след седмица.

Вратата към нея започна да се затваря, но все още има достатъчно място. Левски просто трябва да направи своя Индиана Джоунс – да намери пролуката, да се мушне под падащата врата в последния възможен момент и да си вземе съкровището от другата страна. Ще трябват много точна тактика, огромно синьо сърце, кръв и пот, а вероятно и онази щипка късмет, без която подобни европейски приказки рядко се пишат.

Невъзможно не е! Просто вече е Шампионска лига.