Източник на снимката: nullФутболните ни легионери в Гърция в периода на социализма
Текст на Теодор Борисов
- 18/08/2026
Жребият в евротурнирите се оказа много интересен за родните фенове – отпуската им на море в Гърция спокойно може да се брои за разузнаване на съперниците на любимите им отбори, без значение дали говорим за Панатинайкос, АЕК или ОФИ. Футболните връзки с южната ни съседка не са от вчера, а присъствието на родни играчи отвъд Кулата в периода на социализма е тема, в която освен спорт е замесена и немалко политика.
По ирония на съдбата първите трансфери на наши футболисти в Гърция са на потомци на политически емигранти от Гражданската война (1946-49). Тогава ЕЛАС (въоръжените групи на прокомунистическия Националноосвободителен фронт ЕАМ), получаващ помощ от България, Югославия и Албания претърпява поражение от подкрепяните от САЩ правителствени сили, а в резултат на това над 28 000 деца на партизани и техните ятаци се разселват из целия социалистически блок. Едно от големите имена с подобен произход е плеймейкъра Костас Исакидис, който е част от силния отбор на Славия от втората половина на 70-те години. Той е в състава от юношеския национален отбор, спечелил европейската титла през 1974 г. в Швеция и още тогава хваща окото на футболните хора в Гърция. „Тогава начело на тяхната делегация бе Клеантис Викелидис, чието име днес носи стадиона на Арис. Когато с отбора се върнахме в София той дойде и отседна в хотел „София“. Говори с родителите ми и искаше да играя в Солун, а малко след него дойде и един господин от ПАОК“, казва Исакидис в книгата на Николай Кръстев „Жужо, Чаво, гол, гол, гол!“ В крайна сметка през пролетта на 1976 г. той се озовава в Арис с решителната намеса на Добромир Жечев. „С мен се свърза президентът на клуба, който буквално ми каза „Ако ни го доведеш, те взимаме за треньор.“ Говорих с тогавашния президент на футболната федерация Данаил Николов и със самия Костас и в крайна сметка трансфера се осъществи. Още на първата ни тренировка с него се появиха 1000 души, които искаха да го видят и да се докоснат до него. Дадох му 10 дни да влезе във форма и след като те изтекоха, той нито веднъж не ме разочарова“, казва участника на четири световни първенства. Самият Исакидис е неприятно изненада от това, което вижда. „Футболът там нямаше нищо общо с този в България. Игрищата бяха трагични и играехме на някакви сухи селски терени на избуяла трева. Тогава футболът бе полуаматьорски, а чак през 1978 г. клубовете станаха професионални. Според тогавашните правила когато имаш 7-годишен договор не може да ходиш никъде. Аз бях 5 години в Арис, 2 в Кавала, след което отидох в САЩ“, отбелязва Исакидис.
Интересна е историята и на вратаря Томас Лафчис, който е потомък на бежанци от Западна Македония. През 1977 г. той става част от първия отбор на Левски, а през 1979 г. достига финал на европейски първенство с юношите, който обаче е загубен с 0:1 от Югославия. Лятото на същата година е много горещо, тъй като Олимпиакос и Панатинайкос искат да си осигурят услугите на стража и в крайна сметка той отива при „детелините“ срещу солидните за времето си 150 000 долара. С тях ръководителите на Левски подменят осветлението на „Герена“ и купуват микробус. В последните момент МВР се опитва да стопира сделката, изтъквайки като факт статута на Лафчис на действащ офицер, но договорката между федерацията и Панатинайкос вече е направена. Заради проблеми с менискуса началото му е трудно и той първоначално играе в ОФИ Крит. При завръщането му в Атина ПАО става шампион през 1984 г., а на следващия сезон достига полуфинал за КЕШ, където е елиминиран от Ливърпул.
Първият ни играч без гръцки корени, който заиграва в шампионата на южната ни съседка, който през 1979 г. подсилва Етникос Пирея. Други негови съотборници от националния отбор – Павел Панов и Христо Бонев биват компенсирани с трансфери в Гърция за това, че в най-добрите си години не са пускани да излязат зад граница. Панов е част от Арис през сезон 1981-82 и с екипа на солунския клуб става първият български играч, разписал се за чужд отбор в евротурнирите. Това се случва в сблъсъците на тима му с малтийския Слиема Уондърърс в Купата на УЕФА, когато отбелязва по едно попадение в двете срещи. Пак през същия сезон Зума става част от АЕК, но заради проблеми с коляното изиграва само 10 мача. Бонев отива в столицата с посредничеството на депутата от „Нова демокрация“ Янис Кавардинис, а съотборниците му се шегуват с него, че е на възрастта на Акропола. Съдбата обаче се реваншира на пловдивската легенда и през 1988 г. той става треньор на Панатинайкос, когото извежда до шампионската титла през 1990 г. с присъствието на Христо Колев-Бащата в състава.
С култов статут в Гърция се ползва легендата на Левски Тодор Барзов, който между 1982 и 1986 бележи 36 гола за Докса Драма и Паниониос. Българинът е майстор на статичните положения, бележейки 19 от 20 изпълнени дузпи (рекордна успеваемост за местния футбол) и 9 (според други източници 8) гола от пряк свободен удар. И неговия престой не минава без любопитни моменти. „Преди Докса ме искаха от Арис, но в крайна сметка отидох в Драма, а клуба ми получи 300 000 долара за това. Когато трябваше да ми даде паспорта, един служител на полицията ми каза „Другарю Барзов, в Драма има американски бази, както и в Кавала и в Серес. Трябва да ги снимаш и да ни изпратиш информацията.“ Казах му, че отивам в Гърция да играя футбол, а не да ставам шпионин и разбира се, не изпратих нищо“, споделя след години през гръцките медии халфа от Долна Митрополия.
Не по-малко интересен е престоя на левскарите Пламен Цветков и Михаил Вълчев след трансфера им в Докса Драма през 1986 г. Нападателят от Самоков веднага се превръща във водеща фигура в клуба и завършва сезона с 13 гола, с 3 по-малко от водещия реализатор Никос Анастопулос от Олимпиакос. Въпреки това тимът от Драма изпада, след като е част от отборите, включили се във всеобщ бойкот в последните кръгове, довел до отнемането на 6 точки от актива им. Освен това става ясно, че двамата българи са заложили в местното тото за победа на своя отбор в мач, в който Вълчев бележи 2 гола (срещу ОФИ) и това предизвиква сътресения в клуба.
Дискусионните моменти съпътстват битието на родните играчи в Гърция във всеки един момент. Според тогавашните разпоредби при трансферите им зад граница, уреждани от държавните организации „Спорткомерс“ и „Интерспорт“, те не могат да взимат повече от заплатата на българския посланик в съответната страна, а освен това са им удържани пари за членски внос като членове на БКП. Така според думите на Тодор Барзов НРБ го е ощетила с близо 500 000 долара. Клубовете успяват да заобиколят договорите, стимулирайки играчите с премии между 1000 и 5000 долара, но отново легендата на Левски изтегля късата клечка, след като Паниониос така и не му изплаща дължимите 10 000 долара. Местната преса също невинаги проявява разбиране и раздува до максимум споровете в Ираклис между треньора Апостол Чачевски и неговия състезател Борислав Димитров.
Безспорно най-интересният момент с родно участие става през сезон 1987-88, когато Лариса шокиращо става шампион и по този начин за пръв път титлата напуска Атина и Солун. Сред основните играчи е дошлия преди началото на сезона от Етър Георги Цингов, който неволно предизвиква скандал от национален мащаб. В края на януари 1988 г. в гръцките медии излиза информация, че българския халф е бил уличен в употреба на допинг при домакинската победа с 2:1 над Панатинайкос на 27 декември 1987 г На 16 март 1988 г. Дисциплинарната комисия на Гръцката федерация се произнася, че в урината на играча са намерени следи от забраненото вещество ефедрин, поради което той е наказан за 2 години, а на отбора му е присъдена служебна загуба от ПАО с 0:3 и изваждане на 2 точки от актива му. Случаят придобива широк отзвук и стига дори до Парламента, след като депутата от ПАСОК Янис Карабацас намеква, че допинг пробата може да е била манипулирана. Лариса обжалва наказанието на Цингов, а позиция по случая заявява и генералния консул на България в Гърция Евтим Гандев. Феновете на Лариса пък блокират пътя между Солун и Атина, като сред протестиращите има и представители на православната църква. Подложената на всестранен натиск Дисциплинарна комисия отменя наказанието и това позволява на Цингов и тима му в крайна сметка да стигнат до шампионската титла.
Любопитните случки с родно участие са достатъчни да запълнят книга, но дори и само от този текст може да се убедите, че да си роден футболист зад граница в разгара на Студената война не е било никак лесна задача.
По ирония на съдбата първите трансфери на наши футболисти в Гърция са на потомци на политически емигранти от Гражданската война (1946-49). Тогава ЕЛАС (въоръжените групи на прокомунистическия Националноосвободителен фронт ЕАМ), получаващ помощ от България, Югославия и Албания претърпява поражение от подкрепяните от САЩ правителствени сили, а в резултат на това над 28 000 деца на партизани и техните ятаци се разселват из целия социалистически блок. Едно от големите имена с подобен произход е плеймейкъра Костас Исакидис, който е част от силния отбор на Славия от втората половина на 70-те години. Той е в състава от юношеския национален отбор, спечелил европейската титла през 1974 г. в Швеция и още тогава хваща окото на футболните хора в Гърция. „Тогава начело на тяхната делегация бе Клеантис Викелидис, чието име днес носи стадиона на Арис. Когато с отбора се върнахме в София той дойде и отседна в хотел „София“. Говори с родителите ми и искаше да играя в Солун, а малко след него дойде и един господин от ПАОК“, казва Исакидис в книгата на Николай Кръстев „Жужо, Чаво, гол, гол, гол!“ В крайна сметка през пролетта на 1976 г. той се озовава в Арис с решителната намеса на Добромир Жечев. „С мен се свърза президентът на клуба, който буквално ми каза „Ако ни го доведеш, те взимаме за треньор.“ Говорих с тогавашния президент на футболната федерация Данаил Николов и със самия Костас и в крайна сметка трансфера се осъществи. Още на първата ни тренировка с него се появиха 1000 души, които искаха да го видят и да се докоснат до него. Дадох му 10 дни да влезе във форма и след като те изтекоха, той нито веднъж не ме разочарова“, казва участника на четири световни първенства. Самият Исакидис е неприятно изненада от това, което вижда. „Футболът там нямаше нищо общо с този в България. Игрищата бяха трагични и играехме на някакви сухи селски терени на избуяла трева. Тогава футболът бе полуаматьорски, а чак през 1978 г. клубовете станаха професионални. Според тогавашните правила когато имаш 7-годишен договор не може да ходиш никъде. Аз бях 5 години в Арис, 2 в Кавала, след което отидох в САЩ“, отбелязва Исакидис.
Интересна е историята и на вратаря Томас Лафчис, който е потомък на бежанци от Западна Македония. През 1977 г. той става част от първия отбор на Левски, а през 1979 г. достига финал на европейски първенство с юношите, който обаче е загубен с 0:1 от Югославия. Лятото на същата година е много горещо, тъй като Олимпиакос и Панатинайкос искат да си осигурят услугите на стража и в крайна сметка той отива при „детелините“ срещу солидните за времето си 150 000 долара. С тях ръководителите на Левски подменят осветлението на „Герена“ и купуват микробус. В последните момент МВР се опитва да стопира сделката, изтъквайки като факт статута на Лафчис на действащ офицер, но договорката между федерацията и Панатинайкос вече е направена. Заради проблеми с менискуса началото му е трудно и той първоначално играе в ОФИ Крит. При завръщането му в Атина ПАО става шампион през 1984 г., а на следващия сезон достига полуфинал за КЕШ, където е елиминиран от Ливърпул.
Първият ни играч без гръцки корени, който заиграва в шампионата на южната ни съседка, който през 1979 г. подсилва Етникос Пирея. Други негови съотборници от националния отбор – Павел Панов и Христо Бонев биват компенсирани с трансфери в Гърция за това, че в най-добрите си години не са пускани да излязат зад граница. Панов е част от Арис през сезон 1981-82 и с екипа на солунския клуб става първият български играч, разписал се за чужд отбор в евротурнирите. Това се случва в сблъсъците на тима му с малтийския Слиема Уондърърс в Купата на УЕФА, когато отбелязва по едно попадение в двете срещи. Пак през същия сезон Зума става част от АЕК, но заради проблеми с коляното изиграва само 10 мача. Бонев отива в столицата с посредничеството на депутата от „Нова демокрация“ Янис Кавардинис, а съотборниците му се шегуват с него, че е на възрастта на Акропола. Съдбата обаче се реваншира на пловдивската легенда и през 1988 г. той става треньор на Панатинайкос, когото извежда до шампионската титла през 1990 г. с присъствието на Христо Колев-Бащата в състава.
С култов статут в Гърция се ползва легендата на Левски Тодор Барзов, който между 1982 и 1986 бележи 36 гола за Докса Драма и Паниониос. Българинът е майстор на статичните положения, бележейки 19 от 20 изпълнени дузпи (рекордна успеваемост за местния футбол) и 9 (според други източници 8) гола от пряк свободен удар. И неговия престой не минава без любопитни моменти. „Преди Докса ме искаха от Арис, но в крайна сметка отидох в Драма, а клуба ми получи 300 000 долара за това. Когато трябваше да ми даде паспорта, един служител на полицията ми каза „Другарю Барзов, в Драма има американски бази, както и в Кавала и в Серес. Трябва да ги снимаш и да ни изпратиш информацията.“ Казах му, че отивам в Гърция да играя футбол, а не да ставам шпионин и разбира се, не изпратих нищо“, споделя след години през гръцките медии халфа от Долна Митрополия.
Не по-малко интересен е престоя на левскарите Пламен Цветков и Михаил Вълчев след трансфера им в Докса Драма през 1986 г. Нападателят от Самоков веднага се превръща във водеща фигура в клуба и завършва сезона с 13 гола, с 3 по-малко от водещия реализатор Никос Анастопулос от Олимпиакос. Въпреки това тимът от Драма изпада, след като е част от отборите, включили се във всеобщ бойкот в последните кръгове, довел до отнемането на 6 точки от актива им. Освен това става ясно, че двамата българи са заложили в местното тото за победа на своя отбор в мач, в който Вълчев бележи 2 гола (срещу ОФИ) и това предизвиква сътресения в клуба.
Дискусионните моменти съпътстват битието на родните играчи в Гърция във всеки един момент. Според тогавашните разпоредби при трансферите им зад граница, уреждани от държавните организации „Спорткомерс“ и „Интерспорт“, те не могат да взимат повече от заплатата на българския посланик в съответната страна, а освен това са им удържани пари за членски внос като членове на БКП. Така според думите на Тодор Барзов НРБ го е ощетила с близо 500 000 долара. Клубовете успяват да заобиколят договорите, стимулирайки играчите с премии между 1000 и 5000 долара, но отново легендата на Левски изтегля късата клечка, след като Паниониос така и не му изплаща дължимите 10 000 долара. Местната преса също невинаги проявява разбиране и раздува до максимум споровете в Ираклис между треньора Апостол Чачевски и неговия състезател Борислав Димитров.
Безспорно най-интересният момент с родно участие става през сезон 1987-88, когато Лариса шокиращо става шампион и по този начин за пръв път титлата напуска Атина и Солун. Сред основните играчи е дошлия преди началото на сезона от Етър Георги Цингов, който неволно предизвиква скандал от национален мащаб. В края на януари 1988 г. в гръцките медии излиза информация, че българския халф е бил уличен в употреба на допинг при домакинската победа с 2:1 над Панатинайкос на 27 декември 1987 г На 16 март 1988 г. Дисциплинарната комисия на Гръцката федерация се произнася, че в урината на играча са намерени следи от забраненото вещество ефедрин, поради което той е наказан за 2 години, а на отбора му е присъдена служебна загуба от ПАО с 0:3 и изваждане на 2 точки от актива му. Случаят придобива широк отзвук и стига дори до Парламента, след като депутата от ПАСОК Янис Карабацас намеква, че допинг пробата може да е била манипулирана. Лариса обжалва наказанието на Цингов, а позиция по случая заявява и генералния консул на България в Гърция Евтим Гандев. Феновете на Лариса пък блокират пътя между Солун и Атина, като сред протестиращите има и представители на православната църква. Подложената на всестранен натиск Дисциплинарна комисия отменя наказанието и това позволява на Цингов и тима му в крайна сметка да стигнат до шампионската титла.
Любопитните случки с родно участие са достатъчни да запълнят книга, но дори и само от този текст може да се убедите, че да си роден футболист зад граница в разгара на Студената война не е било никак лесна задача.
