Шампиони по плюене, аутсайдери по футбол

България побеждава Соломонови острови с 10:2 и отново следва вълна от недоволство. Че мачът бил без стойност, че съперникът бил слаб, че няма за какво да се радваме. Сякаш каквото и да се случи, изводът вече е предварително написан.

Но нека погледнем по-широко. Тези футболисти ли доведоха българския национален отбор дотук? Те ли са причината за годините без успехи, за липсата на стабилна система, за пропуснатите поколения? Или просто са лицето на един проблем, трупан дълго време?

По-лесно е да се атакуват играчите – те са на терена, те са видими, те са удобната мишена. Но истината е, че те са продукт на средата, а не неин създател.

И тук идва по-големият въпрос – каква е тази среда?

Среда, в която негативизмът е първа реакция.

Среда, в която всяка грешка се наказва, но малко неща се насърчават.

Среда, в която дори младите таланти биват „сваляни на земята“ още преди да са полетели.

Футболисти като Асен Митков са пример – вместо да бъдат подкрепяни и развивани, те често се превръщат в обект на подигравки. Това не е градивна критика. Това е натиск, който рядко води до нещо добро.

И още нещо – какво печелим от това?

Става ли националният отбор по-силен?

Развиват ли се играчите по-бързо?

Или просто затвърждаваме усещането, че каквото и да направят, няма да е достатъчно?

В момента България е на дъното в резултатите, но на върха в негативизма. Това е факт. И няма как да очакваме различен край, ако продължаваме по същия път.

Критика трябва да има – но тя трябва да е смислена.

Разочарование също – но не и разрушително.

А най-вече трябва да има мярка.

Защото, ако започнем да се радваме на провалите на националния отбор, това вече не е футболен проблем. Това е проблем на мисленето.

А оттам излизането е много по-трудно.