Източник на снимката: nullБалканска футболна драма в африкански стил
Текст на Теодор Борисов
- 27/03/2026
Световната футболна общественост бе шокирана от начина, по който КАФ обяви с 2 месеца закъснение, че анулира резултата от финала за Купата на африканските нации между Мароко и Сенегал и присъжда трофея на Атласките лъвове. Логично Лъвовете на Теранга ще обжалват това решение пред Спортния арбитражен съд, а през това време трофея ще стои на сигурно във военна база. Мнозинството от футболните фенове считат този случай за прецедент в историята на най-великата игра, но неведнъж на Балканите сме доказали, че по отношение на абсурдите сме недостижими. Точно преди 90 години българският национален отбор бива обявен за балкански шампион близо година, след като трофея е връчен на Югославия, а самата история напълно заслужава да бъде разискана в настоящата публикация.
Определянето на София за домакин на шампионата на полуострова се възприема изключително сериозно на държавно ниво. През февруари същата година е изграден почетен комитет с председател министъра на съобщенията Никола Захариев, който изпълнява тази длъжност до освобождаването му заедно с целия кабинет на ген. Пенчо Златев на 21 април. Осъзнавайки голямото значение на спортната надпревара, организаторите назначават специален отговорник за „пропаганда в чужбина на българските природни красоти“. Първоначално е решено турнирът да се проведе на игрища „Юнак“, „Левски“ и „Славия“, но впоследствие като по-рационално се възприема изграждането на допълнителна трибуна на игрище „Юнак“, с което капацитета на съоръжението достига 25 000 души. Създава се специален фонд за подпомагане подготовката на българските играчи, включващ 2% от консумацията във всички заведения в София, по 2 лв. на билет от БДЖ за всяка дистанция до 100 км. и 5 лв. от 100 км. нагоре. От своя страна зрителите от провинцията получават отстъпка от 75% на билетите от железниците, което още повече повишава интереса към надпреварата. Тя бива тържествено открита на 16 юни 1935 г., като за първи път цар Борис III и царица Йоанна лично присъстват на футболен мач. Монархът произнася и кратка реч, а футболистите на селекционера Никола Калканджиев не го разочароват и разгромяват Гърция с 5:2. Този резултат ясно показва българското превъзходство, но създава много главоболия на футболните историци и статистици, тъй като в периодичния печат у нас и в чужбина като автори на четвъртия гол се посочват цели трима души – Любомир Ангелов, Асен Пешев и Михаил Лозанов. Левият бек Тодор Мищалов се превръща в символ на родния дух, след като още в самото начало чупи носа си след сблъсък с противников играч, но доиграва срещата. След края на двубоя царското семейство се отправя към съблекалнята и се ръкува с героите на деня – жест, който в десетилетията след това се превръща в запазена марка на политици от цял свят.
Следващият мач на българите е след 3 дни – на 19 юни, а съперник е Румъния. Макар професионализмът вече да е въведен в северната съседка, подкрепата на близо 15 000 зрители на „Юнак“ се оказва по-определяща и българите стигат до съкрушителна победа с 4:0. Сега всичко остава да се реши в директен двубой с Югославия, която също печели двата си мача – 2:0 с Румъния и 6:1 с Гърция. Първоначално мачът трябва да се състои на 23 юни, но поради проливния дъжд, излязал се над София, срещата е отложена с 24 часа. Тогава времето вече позволява да се играе футбол и рекордните за целия междувоенен период 25 000 души наблюдават истинска драма. Голове на Благое „Моша“ Марянович и Джордже Вуядинович носят преднина на западните съседи до 20-ата минута, но българите за пореден път показват непримиримия си дух и две попадения на Любомир Ангелов, последвани от точен удар на Михаил Лозанов донасят обрата. За нещастие на домакините, разкаляния терен се оказва важен фактор в 77-ата минута, когато грешка на Оник Харипян позволява на Вуядинович да отбележи втория си гол в мача и да оформи крайното 3:3.
Истинската драма настава след двубоя, когато между българите и Комитета на Балканската купа възниква спор за крайния шампион. Головата разлика на Югославия е 11:4, а тази на България – 12:5, което означава, че при този показател домакините трябва да задържат купата. Според правилата на турнира водещо е головото съотношение (двата показателя се делят), наричано още „английска система“. В резултат на него Югославия е с коефициент 2,75, а България – 2,40, което дава трофея на съседите. Българските футболни деятели подават контестация срещу съдията Ставрос Хаджопулос, който отменя гол на домакините поради засада и заплашват да отнесат въпроса до ФИФА, след като тя бива отхвърлена. Паралелно с това те се позовават на ал. 7 и ал. 9 в правилника на турнира, според които при равенство на точки и голове „съперниците за завладяването на купата играят 2 продължения по 15 минути и при нов равен резултат мачът се преиграва на същия терен при същия рефер.“ Медиите в Румъния и Югославия пък ни атакуват всячески, тъй като според тях ние сме „арестували“ купата. Те отбелязват, че ако скандала продължи, самото бъдеще на турнира е поставено под въпрос. Белградският „Политика“ засипва с критики поведението на публиката в решителния мач, като според изданието се стига до там, че в игрова ситуация при опита си за центриране на Светислав Глишович бива подложен крак от стоящ наблизо фен. Румънците пък демонстрират отношението си още в хода на надпреварата, след като не посещават един от дадените в чест на гостуващите отбори банкет под предтекст, че могат да бъдат натровени с храна. Още в деня след мача вестник „Спорт“ недвусмислено отбелязва, че „според международния правилник Югославия е напълно редовна носителка на Балканската купа. По този въпрос не може и не трябва да се спори.“
В крайна сметка трофея е изпратен в Белград, след като на 23 юни председателят на Купкомитета Димитър Иванов го оставя в югославската легация. Макар и да липсва изявление черно на бяло, почти сигурно на това решени повлиява стои самия цар Борис III, който не би позволил един футболен мач да се превърне в повод за разваляне на и без това крехките взаимотношения със западната съседка. Все пак именно сближението с нашите западни съседи на онзи етап е единствения начин да излезем от политическата изолация, в която се намираме, а освиркването на химна на съперника преди началото на срещата със сигурност не прави ситуацията ни по-лека.
Чак след 10 месеца Купкомитета решава, че за да има победител в турнира трябва да се изиграе нов мач. В този период те безуспешно търсят протоколите от своя конгрес в Атина, в които е определен правилника на турнира, а отделно от това всяка страна членка трябва да даде своето мнение и явно гузната съвест на ръководителите си казва думата. Югославия, която така или иначе преценява, че губи от участието си в турнира по 500 долара такса решава да не играе такъв и обявява оттеглянето си от надпреварата. Така преди следващото издание в Букурещ през май 1936 г. купата пристига в София по решение на секретаря на надпреварата Октав Лучиде и е връчена на полувремето на тренировъчния мач на националите с Шипка. „Не може да не се радваме на този факт, защото той е голям успех за България. Впрочем това се и очакваше, защото правото бе на наша страна“, казва заместник-председателя на БНСФ Лазар Попов, а цялостното отношение на тогавашната ни футболна общественост е, че една несправедливост бива поправена.
Определянето на София за домакин на шампионата на полуострова се възприема изключително сериозно на държавно ниво. През февруари същата година е изграден почетен комитет с председател министъра на съобщенията Никола Захариев, който изпълнява тази длъжност до освобождаването му заедно с целия кабинет на ген. Пенчо Златев на 21 април. Осъзнавайки голямото значение на спортната надпревара, организаторите назначават специален отговорник за „пропаганда в чужбина на българските природни красоти“. Първоначално е решено турнирът да се проведе на игрища „Юнак“, „Левски“ и „Славия“, но впоследствие като по-рационално се възприема изграждането на допълнителна трибуна на игрище „Юнак“, с което капацитета на съоръжението достига 25 000 души. Създава се специален фонд за подпомагане подготовката на българските играчи, включващ 2% от консумацията във всички заведения в София, по 2 лв. на билет от БДЖ за всяка дистанция до 100 км. и 5 лв. от 100 км. нагоре. От своя страна зрителите от провинцията получават отстъпка от 75% на билетите от железниците, което още повече повишава интереса към надпреварата. Тя бива тържествено открита на 16 юни 1935 г., като за първи път цар Борис III и царица Йоанна лично присъстват на футболен мач. Монархът произнася и кратка реч, а футболистите на селекционера Никола Калканджиев не го разочароват и разгромяват Гърция с 5:2. Този резултат ясно показва българското превъзходство, но създава много главоболия на футболните историци и статистици, тъй като в периодичния печат у нас и в чужбина като автори на четвъртия гол се посочват цели трима души – Любомир Ангелов, Асен Пешев и Михаил Лозанов. Левият бек Тодор Мищалов се превръща в символ на родния дух, след като още в самото начало чупи носа си след сблъсък с противников играч, но доиграва срещата. След края на двубоя царското семейство се отправя към съблекалнята и се ръкува с героите на деня – жест, който в десетилетията след това се превръща в запазена марка на политици от цял свят.
Следващият мач на българите е след 3 дни – на 19 юни, а съперник е Румъния. Макар професионализмът вече да е въведен в северната съседка, подкрепата на близо 15 000 зрители на „Юнак“ се оказва по-определяща и българите стигат до съкрушителна победа с 4:0. Сега всичко остава да се реши в директен двубой с Югославия, която също печели двата си мача – 2:0 с Румъния и 6:1 с Гърция. Първоначално мачът трябва да се състои на 23 юни, но поради проливния дъжд, излязал се над София, срещата е отложена с 24 часа. Тогава времето вече позволява да се играе футбол и рекордните за целия междувоенен период 25 000 души наблюдават истинска драма. Голове на Благое „Моша“ Марянович и Джордже Вуядинович носят преднина на западните съседи до 20-ата минута, но българите за пореден път показват непримиримия си дух и две попадения на Любомир Ангелов, последвани от точен удар на Михаил Лозанов донасят обрата. За нещастие на домакините, разкаляния терен се оказва важен фактор в 77-ата минута, когато грешка на Оник Харипян позволява на Вуядинович да отбележи втория си гол в мача и да оформи крайното 3:3. Истинската драма настава след двубоя, когато между българите и Комитета на Балканската купа възниква спор за крайния шампион. Головата разлика на Югославия е 11:4, а тази на България – 12:5, което означава, че при този показател домакините трябва да задържат купата. Според правилата на турнира водещо е головото съотношение (двата показателя се делят), наричано още „английска система“. В резултат на него Югославия е с коефициент 2,75, а България – 2,40, което дава трофея на съседите. Българските футболни деятели подават контестация срещу съдията Ставрос Хаджопулос, който отменя гол на домакините поради засада и заплашват да отнесат въпроса до ФИФА, след като тя бива отхвърлена. Паралелно с това те се позовават на ал. 7 и ал. 9 в правилника на турнира, според които при равенство на точки и голове „съперниците за завладяването на купата играят 2 продължения по 15 минути и при нов равен резултат мачът се преиграва на същия терен при същия рефер.“ Медиите в Румъния и Югославия пък ни атакуват всячески, тъй като според тях ние сме „арестували“ купата. Те отбелязват, че ако скандала продължи, самото бъдеще на турнира е поставено под въпрос. Белградският „Политика“ засипва с критики поведението на публиката в решителния мач, като според изданието се стига до там, че в игрова ситуация при опита си за центриране на Светислав Глишович бива подложен крак от стоящ наблизо фен. Румънците пък демонстрират отношението си още в хода на надпреварата, след като не посещават един от дадените в чест на гостуващите отбори банкет под предтекст, че могат да бъдат натровени с храна. Още в деня след мача вестник „Спорт“ недвусмислено отбелязва, че „според международния правилник Югославия е напълно редовна носителка на Балканската купа. По този въпрос не може и не трябва да се спори.“
В крайна сметка трофея е изпратен в Белград, след като на 23 юни председателят на Купкомитета Димитър Иванов го оставя в югославската легация. Макар и да липсва изявление черно на бяло, почти сигурно на това решени повлиява стои самия цар Борис III, който не би позволил един футболен мач да се превърне в повод за разваляне на и без това крехките взаимотношения със западната съседка. Все пак именно сближението с нашите западни съседи на онзи етап е единствения начин да излезем от политическата изолация, в която се намираме, а освиркването на химна на съперника преди началото на срещата със сигурност не прави ситуацията ни по-лека.
Чак след 10 месеца Купкомитета решава, че за да има победител в турнира трябва да се изиграе нов мач. В този период те безуспешно търсят протоколите от своя конгрес в Атина, в които е определен правилника на турнира, а отделно от това всяка страна членка трябва да даде своето мнение и явно гузната съвест на ръководителите си казва думата. Югославия, която така или иначе преценява, че губи от участието си в турнира по 500 долара такса решава да не играе такъв и обявява оттеглянето си от надпреварата. Така преди следващото издание в Букурещ през май 1936 г. купата пристига в София по решение на секретаря на надпреварата Октав Лучиде и е връчена на полувремето на тренировъчния мач на националите с Шипка. „Не може да не се радваме на този факт, защото той е голям успех за България. Впрочем това се и очакваше, защото правото бе на наша страна“, казва заместник-председателя на БНСФ Лазар Попов, а цялостното отношение на тогавашната ни футболна общественост е, че една несправедливост бива поправена.
