Не купувай звезда, а я създай! Футболистите, в които Еду видя нещо повече

Когато Еду Гаспар погледне към един футболист, невинаги търси готовата звезда. Понякога вижда момче, което още чака своя шанс, друг път играч, заседнал някъде между огромния талант и грешния клуб, а понякога просто отказва да купи нов човек, защото вярва, че правилният вече се намира пред очите му. Години по-късно част от тези решения носят имената на Фелипе, Малком, Габриел Мартинели и Мартин Йодегор, а сега подобни избори вече трябва да бъдат правени и за Левски.

Следите на директора далеч не започват от скъпите кабинети на „Емиратс“. Преди Арсенал идва Коринтианс, където Еду прекарва години в управлението и участва в изграждането на модел, който по-късно ще пренесе на много по-голяма сцена. Екипът анализира потенциалните попълнения, Гаспар изучава докладите и оформя списъка, а окончателното решение се взима заедно с Тите. Бившият треньор на вратарите Маури Лима дори определя случилото се зад кулисите като „революция“ в начина, по който клубът организира футболния си отдел.

Резултатите не закъсняват. Коринтианс печели Копа Либертадорес и Световното клубно първенство през 2012 година, а три години по-късно отново става шампион на Бразилия. Покрай трофеите обаче се случва нещо също толкова интересно за историята на Еду - клубът започва да създава и увеличава стойността на футболисти, а един централен защитник се превръща в може би най-добрия пример за начина, по който директорът разсъждава.

Фелипе пристига през 2012 година, но три сезона по-късно все още не е успял да се утвърди окончателно. След раздялата с Андерсон Мартинс логично изглежда Коринтианс да излезе на пазара за нов централен защитник, само че Еду прави точно обратното. Той публично обявява доверието си във Фелипе и подчертава, че футболистът има още много накъде да се развива при Тите. Вместо клубът да харчи за заместник, вратата е отворена пред човек, който вече е чакал достатъчно дълго зад нея.

Решението се отплаща великолепно. Фелипе става титуляр и шампион на Бразилия, през 2016 година е продаден на Порто, а по-късно стига до Атлетико Мадрид и националния отбор. Един от най-добрите трансферни ходове на Еду в онзи период всъщност се оказва трансферът, който не прави.

-* Фелипе

В същия шампионски Коринтианс израства и Малком. Тук би било несправедливо към хората от академията да обявим Гаспар за човека, който го е „открил“, защото крилото е продукт на школата, но младокът получава път към мъжкия футбол именно в структурата, управлявана от Еду. Малком се превръща в част от първия отбор, печели титлата и напуска Бразилия в посока Бордо, откъдето кариерата му го отвежда до Барселона, Зенит и впоследствие до един от големите трансфери в Саудитска Арабия.

Около онзи Коринтианс има и други истории, които обясняват защо периодът е толкова важен за биографията на сегашния директор на Левски. Жил се утвърждава като бразилски национал, Ренато Аугусто възражда кариерата си след трудните години в Байер (Леверкузен), а Жадсон се превръща в един от водещите футболисти на състава. Когато Фламенго проявява интерес към последния, самият играч разказва, че Тите и Еду категорично са му показали, че искат да остане. Той остава, а Коринтианс става шампион.

Натрупаната футболна стойност скоро започва да се превръща и в сделки. Фелипе заминава за Порто, Малком за Бордо, Вагнер Лав за Монако, докато Гил, Жадсон и Ренато Аугусто приемат предложения от Китай. След раздялата с част от звездите Еду говори за необходимостта Коринтианс да изгради следващите големи играчи, както преди това е направил с футболистите от шампионския отбор. Това е важен детайл, защото показва философия, която не се изчерпва с намирането на име и подписването на договор – идеята е клубът сам да създава следващата си стойност.

*-Малком

Още тогава се появява и друга практика, която днес звучи особено любопитно покрай преплитащите се футболни интереси около Левски. Коринтианс започва партньорство с Брагантино, чрез което футболисти могат да бъдат изпращани да играят и да се развиват в друга среда. Един от примерите е Яго, който трупа опит под наем, преди да получи възможност при Тите. Няма основание да твърдим, че подобен модел непременно ще бъде приложен между „сините“ и друг клуб, но за Еду идеята за различни футболни структури, които си помагат при развитието на играчи, определено не е непозната.

След Коринтианс идва националният отбор на Бразилия, където Гаспар отново работи рамо до рамо с Тите. Там няма как да говорим за откриване на таланти – в Селесао пристигат най-добрите бразилски футболисти в света, – но тригодишният период поставя Еду в ежедневен контакт с абсолютния елит и го подготвя за следващата голяма крачка. През 2019 година той се завръща в Арсенал, този път не като част от славното минало на клуба, а като човек, който трябва да помогне за изграждането на неговото бъдеще.

Габриел Мартинели е едно от първите имена, които неизбежно изскачат, когато се говори за този период. И тук точността е важна – не Еду е скаутът, който първи забелязва момчето от Итуано. Бразилецът обаче е сред хората в структурата, която довежда 18-годишния талант в Лондон, а двамата се познават още от периода, когато Мартинели за кратко преминава през Коринтианс. За европейската публика новото попълнение е почти неизвестно, но постепенно се превръща в един от ценните активи на Арсенал.

*- Габриел Мартинели

Историята на Мартин Йодегор е съвсем различна, но може би още по-добре показва другата страна на селекцията. Норвежецът няма нужда да бъде откриван – Европа знае името му още от тийнейджърските години. Огромният талант обаче така и не намира постоянен път към първия състав на Реал Мадрид, Арсенал вижда възможността и първо го привлича под наем. След успешните месеци в Лондон Еду и хората около него работят за постоянна сделка, а футболистът, който не успява да намери своето място на „Бернабеу“, впоследствие получава капитанската лента на „артилеристите“.

Точно тук се вижда разликата между това да откриеш неизвестен талант и да разпознаеш правилния момент за вече известния. В единия случай търсиш следващия Мартинели, преди цената му да избяга нагоре, а в другия виждаш Йодегор, когато огромната му репутация все още не е получила същото покритие на терена. И в двата случая задачата е една – да купиш бъдещата стойност, а не да плащаш за миналото.

Постепенно около Микел Артета е построен почти изцяло нов Арсенал. Уилям Салиба и Габриел Магаляеш израстват до централна двойка от европейска класа, Бен Уайт идва от Брайтън, Габриел Жезус и Олександър Зинченко носят опита от Манчестър Сити, а Деклан Райс се превръща в най-скъпата покупка в историята на клуба към онзи момент. Не всеки от тях е „откритие“ на Еду и би било неправилно успехът на цялата селекция да бъде приписан на един човек, но мащабът на промяната е показателен. При напускането на бразилеца през 2024 година Висшата лига отбелязва, че от титулярите на Арсенал в последния мач преди раздялата единствено Букайо Сака не е привлечен по време на неговия управленски период.

Зад имената обаче стои детайл, който вероятно казва повече за метода на Еду от всеки списък с трансфери. Досието на един потенциален футболист в Арсенал може да достигне 180 страници. В него се разглеждат техническите и физическите качества, психологическият профил, опитът, способността за адаптация и конкретната необходимост на отбора, като подобно проучване може да продължи седмици. Вместо селекцията да започва с въпроса „Кого можем да купим?“, първо се определя какво точно липсва и едва след това се търси човекът, който отговаря на профила.

Тъкмо това вероятно е най-ценното наследство, което Еду носи със себе си. Не Мартинели, Йодегор или Фелипе поотделно, а начинът, по който се стига до подобни решения. Кариерата му като директор не разказва историята на самотен ловец на таланти, който обикаля прашни терени и внезапно открива следващия Неймар, а на човек, който вярва в системата – скаутите намират, анализаторите пресяват, треньорът определя нуждите, а директорът трябва да събере парчетата, да прецени риска и да реши къде си заслужава да бъдат вложени парите.

Години след Коринтианс Еду продължава да гледа към същия модел. Като директор на Арсенал той пътува до Бразилия със свои сътрудници и посещава местни клубове в опит английският гранд отново да се доближи до южноамериканския пазар. Гаспар говори за работа с академии, обмен на опит и изграждане на отношения, които позволяват талантът да бъде забелязан по-рано, преди вече да е минал през няколко посредници и цената му да е станала недостижима.

На „Герена“ мащабът, бюджетът и пазарът естествено са съвсем различни. Левски няма да купува Деклан Райс и не се нуждае от списък със звездите на Висшата лига, но именно затова миналото на Еду става интересно. Ако при едни условия е трябвало да разпознае момента за Йодегор, при други да даде път на Фелипе, а при трети да участва в среда, от която Малком тръгва към големия европейски футбол, сега задачата е да намери техния далеч по-достъпен еквивалент за българския шампион.

Някъде може да има млад футболист, който още не струва милиони, друг вече да е бил отписан от по-богат клуб, а трети дори да се намира на „Герена“ и просто да чака някой да реши, че вместо да му купува заместник, е по-разумно да му даде шанс. Еду Гаспар вече е виждал всяка от тези истории в различен момент от кариерата си. Сега Левски чака неговата следваща находка.