"Булгар, Булгар!“ е лесно. А можем ли пак?

Подвиг в мирно време. Звучи пресилено за един мач на младежкия национален отбор, но в състоянието, в което се намира българският футбол, май имаме право поне за една вечер да преувеличаваме. България победи Португалия с 2:1 в Пазарджик. Не някоя експериментална селекция, събрана набързо за контрола, а многомилионен състав, който пристигна у нас като лидер в групата, без поражение и без нито един допуснат гол в квалификациите.

До 87-ата минута всичко вървеше по предварително написания сценарий – „мореплавателите“ водеха след попадението на Густаво Варела, а нашите момчета се бореха достойно. После Тодор Павлов изравни, Никола Илиев направи великолепен пробив и подаде за Александър Маринов, който в добавеното време реши, че достойната загуба все пак може да почака за друг път.

И знаете ли какво? Много ни е кеф. След всичката мъка, която националният ни футбол произвежда през последните години, можем поне за няколко часа да се ударим по гърдите като Бай Ганьо и с най-чистото възможно удоволствие да извикаме: „Булгар, Булгар!“ Не сме забравили как се прави, просто напоследък рядко ни дават повод.

Отборът на Тодор Янчев си заслужи този момент. Португалия имаше своите положения, Пламен Андреев трябваше да спасява, Стивън Стоянчов удари греда още преди почивката, а след това нашите получиха и гол. Нищо от това не ги отказа. Напротив – когато съперникът вече вероятно броеше минутите до поредната си победа, България му вкара два пъти и го изпрати към самолета с първото поражение в кампанията.

Точно такива вечери обаче винаги ме връщат към един и същ въпрос – ами ако проблемът на българския футбол никога не е бил само в липсата на талант? Той очевидно съществува. Не е някакъв изгубен ръкопис от родната футболна митология, който вадим от шкафа всеки път, когато някое 18-годишно момче направи два силни мача. Има го пред очите ни. Вчера единадесет български момчета започнаха срещу една от най-силните формации на тази възраст в Европа и не просто оцеляха, а я победиха.

Пламен Андреев вече трупа европейски опит. Росен Божинов мина през италианската школа. Томислав Павлов се утвърждава в Локомотив (Пловдив), а правилото за млад футболист отвори врата и пред Симеон Шишков в Лудогорец. Понякога мерките, срещу които всички мърморим, все пак принуждават клубовете да направят онова, което сами трудно решават – да дадат терен на българското момче.

Александър Маринов е още по-интересен пример. Може един ден да се окаже, че сред малкото хубави спомени от краткия период на Томас Райс в Разград е именно доверието към него. Вчера младокът се появи от пейката и в 91-вата минута вкара гол, който може да остане сред най-важните в ранната му кариера. Понякога са необходими само една топка и няколко секунди, за да пораснеш с месеци.

Асен Митков и Стивън Стоянчов вече усетиха европейски футбол с Левски. Роберто Райчев и Георги Лазаров получават ключови роли в Славия и Черно море. От пейката срещу Португалия се появи и Валери Владимиров – момче, на което всички предричат, че не след дълго може да стигне и до мъжкия тим на Милан. Ако толкова различни футболни пътища се срещат в една национална гарнитура, значи материал все пак има. Въпросът е какво ще направим с него.

После идва Никола Илиев. Неговият случай винаги ми е бил особено интересен, защото показва колко странно може да се развива една млада кариера. Понякога трябва да направиш крачка назад, за да намериш място за засилване. Вчера Илиев напомни защо толкова рано се говореше за него като за един от големите таланти на поколението. Две асистенции, а втората беше истинско бижу – пробив в момента, в който краката вече тежат, преодолени съперници и топка към Маринов за 2:1. И точно затова продължава да ми бъде странно колко лесно Ботев (Пловдив) го изпрати към Септември, вместо да му даде възможност да се пребори за мястото си в любимия клуб. На „Колежа“ явно други футболни пазари продължават да се ползват с по-голямо доверие.

И тук стигаме до неприятната част. Вчера България беше в любимата си роля. Никой не очакваше чудеса, загубата предварително щеше да бъде простена, а срещу нас стоеше съперник, определен от Тодор Янчев като може би най-силния на тази възраст в Европа. Излизаш, играеш футбол и каквото стане. Оказа се, че когато веригите паднат от краката и главата, българският футболист може доста повече, отколкото самият той понякога подозира.

Проблемът идва след това. Ние от години живеем между две крайности. В понеделник всички са некадърници, школите ни не произвеждат нищо и футболът ни трябва да бъде закрит. В петък бием Португалия и вече сме открили новото златно поколение. Нито дяволът е толкова черен, нито морето изведнъж е станало до колене.

Голямото изпитание за тези момчета няма да бъде само онова, което направиха в Пазарджик, а онова, което ще последва. На 30 септември България гостува на Чехия и там психологическата картина ще бъде съвсем различна. Вече няма да бъдем симпатичният аутсайдер, който няма какво да губи. Ще има класиране, сметки и напрежение. Чехите са втори с 15 точки, ние сме непосредствено зад тях с 14, а след този двубой остава само домакинството срещу Шотландия.

Там вече няма да бъде достатъчно да покажеш, че можеш. Ще трябва да го направиш, когато трябва. Именно това е една от болестите на българския футболист от години. Обичаме епизодичния подвиг. Можем да победим някого, който струва десетки пъти повече, да произведем една магическа вечер и да накараме всички отново да говорят за талант. Много по-трудно ни е след пет дни да повторим същата концентрация срещу отбор, който не ни кара автоматично да стискаме зъби.

Постоянството е онзи скучен братовчед на таланта, за когото никой не пише песни, но без него голямата кариера почти никога не идва. Именно затова успехът над Португалия трябва да бъде отпразнуван, а не омаловажаван с типичното българско „чакайте сега да видим следващия мач“. Тези момчета направиха нещо великолепно и заслужават да чуят „браво“. Янчев говори за симбиозата между щаба и футболистите, за характера и увереността, а подобна вечер наистина може да промени начина, по който един млад човек гледа на себе си.

Оттук нататък обаче снимката от Пазарджик може да има две съдби. Да остане прекрасен кадър, който след години ще вадим с познатото „Ех, помниш ли как бихме Португалия“, или да се превърне в част от нещо, което най-сетне не сме прекъснали по средата. Второто място е на една точка, Чехия чака, след нея идва Шотландия, а възможността вече не е въображаема.

Все още съм песимист за българския национален футбол. Прекалено много пъти сме се събуждали с главоболие след една хубава вечер, за да ме излекува едно 2:1. Само че Пламен Андреев, Росен Божинов, Асен Митков, Никола Илиев, Александър Маринов и останалите поне ни напомниха, че България продължава да ражда футболисти. На тях пък им предстои да разберат една доста по-неприятна истина – да победиш Португалия веднъж е подвиг, но да накараш хората да спрат да се изненадват, когато България побеждава, вече е кариера.

И затова днес ще си позволя още малко „Булгар, Булгар!“. С кеф, без срам и дори с леко байганьовско тупане в гърдите.

От вторник обаче - Чехия. Там вече няма да ме интересува колко струва Португалия.