Не беше просто Суперкупа, а тест за манталитет, който Левски не издържа

Отборът на Левски пропиля първия си шанс за спечелването на трофей през новата 2026 година. „Сините“ изтърваха наглед най-лесното за вземане отличие, губейки финала за Суперкупата на България от Лудогорец с 0:1. Както се казва - лошият вкус остава. Селекцията на Хулио Веласкес представи някаква футболна продукция, но тя се оказа безкрайно недостатъчна за победата над опонента. При това говорим за разградските „орли“, които разпериха крила на не повече от 70% процента.

И така вместо мразовитата вторник вечер да разпали огъня на надеждата и една триумфална шампионска пролет, въпросите и притесненията „замръзнаха“ като пощенско клеймо, което още дълго ще приковава вниманието на „Герена“.

След поражение на Левски, сектор „Б“ обича да припява „К*р за победата, ние сме Левски, няма кой да ни спре!“. Дочувах и хора по трибуните, които веднага стартираха с клишето: „Е, това е една Суперкупа, не е толкова важна“.

Бързам да поправя гореспоменатите: „Всяка една победа, всяка една купа е ВАЖНА“. Особено, когато си в положението на Левски и се нуждаеш повторна легитимация като най-добрия отбор в България. И заради всичко това, поражението от Лудогорец ме притесни сериозно, давайки ми много „червени флагове“ за последващите седмици на столичния гранд.

Замислете се, след точно 7 дни предстои гостуване на разградчани за Купата, в един директен мач, което може да прекърши рано мечтите и за втори трофей. Оттам насетне идва и трудна програма за първенство, където след няколко кръга пак идва визита на Лудогорец. И вместо оптимистичен март, в Левски могат да инкасират тежки спортно-технически и имиджови щети. Окей, може и да чертая прекалено тъмни краски на обозримото „синьо“ бъдеще, но за разлика от г-н Сираков, мен футболните сигнали от тима ме притесниха.

Започвам с най-важното. Шампионски манталитет се гради с печеленето на титли. Колкото и голям мотиватор да е Хулио Веласкес, испанецът няма трофей в кариерата си. Логично е леко да се панира в подобен тип мачове, а за зла беда тръгнат ли на зле, после няма и психическата устойчивост да промени развоя на събитията.

Какво имам предвид: Снощи Левски изглеждаше по-класният тим, държейки контрола над топката и привидно търсещ доста повече вражеската врата. Лудогорец на Пер Матиас Хьогмо обаче умело констатира това и дълго време го играеше „умряла лисица“. Бързите преходи на „орлите“ дадоха ефект и в 70-ата минута дойде голът на Текпетей, който буквално унищожи тактиката на Веласкес.

Философията му за този мач малко ми приличаше на кула от карти. Махнеш ли една от тях, цялата постройка се разпада. Испанецът започна мача по-учебникарски, но се подведе по точно по изчаквателната позиция на Лудогорец и падна в капана. Лично за мен, Веласкес има фундаментален проблем както с печеленето на отличия, така и с вземането на големи мачове. Не умее да работи под напрежение и това му личи както видимо, така и по „екшън плановете“, които взема.

Изненадващо бе включването на Армстронг Око-Флекс сред титулярните 11. Дошлият от Ботев (Пд) играч се справи на ниво, но играейки редом, или малко зад Мустафа Сангаре, левскарите останаха без типичен плеймейкър. Един Мазир Сула, например, щеше да свърши далеч по-креативна работа на позицията №10, а и това бе наложен модел от началото на зимната подготовка, който изглеждаше и успешно реализуем.

Тази тактическа рокада доведе и до лек хаос в центъра на терена, където и Георги Костадинов , и Акрам Бурас не бяха на необходимото ниво. Мечката имаше малко ретро задачата цял мач да тормози звездата на опонента Петър Станич. Ритане, щипане, провокиране…, дадоха ефект, но пък тотално изключиха Георги от останалите му функции на терена. Акрам Бурас пък бе изненадващо притеснен, и ако не объркваше подаванията си, то играеше на сигурно, без да рискува с нещо по-идейно.

Като цяло, доста безобидно изглеждаше Левски в завършващата фаза на своите атаки, където липсваше този, който да се нагърби с решителния изстрел. По едно време липсата на идеи „роди“ безплодни центрирания към Мустафа Сангаре, който пък хич го няма в играта с глава.

И стигаме до старата слабост на Левски, липсата на достатъчно варианти от пейката. Окей, Хуан Переа направи каквото може като за дебютант, но и той се оказа безсилен, когато му се наложи да бъде „захранван“ от появилите се Рилдо и Лима. С тези двама хубостници, Левски не успя да наложи какъвто и да е финален натиск, а вместо това отстъпи тотално инициативата и по-скоро „орлите“ бяха близо до втори гол, отколкото „сините“ да се доберат до дузпите.

Да се чуди човек на Веласкес защо изобщо им се довери, вместо дори да заложи на един Алдаир, който щеше да бъде далеч по-адекватен в ролята на крило от Лима. За Бога, Асен Митков би изглеждал като Кевин де Бройне до липсата на каквато и да е адекватност у Рилдо.

Може да хабя още символи, но изглежда няма много смисъл. Явно е, че Веласкес няма да се поучи от грешките си, а отборът трудно ще има достатъчно мощ от резервната скамейка. Това е бремето, което Левски ще носи през този уж кандидат-шампионски сезон.

Въпросът е дали с малко късмет, инат и грешки на претендентите, „сините“ някак си ще добутат нещата до титла в своя полза. Сираков, Боримиров, Веласкес…, също е време да сложат край на клишетата и да преценят реално сериозността на ситуацията.

И все пак!

Позитивни нотки има, но остават и големите притеснения. А никога не е добър знак, когато съмнението надвисне там, където до съвсем скоро е властвал абсолютният оптимизъм.