Източник на снимката: startphoto.bgМустафа Сангаре - "синя" любов и тревога
Изпълнява противоречивата си роля до съвършенство
- 19/12/2025
Има футболисти, за които знаеш какво да кажеш още в първите пет минути. Има и такива, които те карат да започнеш текста, да го изтриеш, да се усъмниш в себе си, после пак да пишеш - и пак да не си сигурен дали си стигнал до някакъв окончателен извод.
Мустафа Сангаре е точно от вторите. И ако трябва да бъда напълно честен - дори аз, макар и спортен журналист, видял доста, все още не знам как точно да категоризирам качествата на "синия" №12. Става ли, не става ли, топ ли е, провал ли е... Мнението ми за него се мени с лекотата на участничка от „Ергена“, която до вчера е „абсолютно сигурна в избора си“, а днес вече не знае на кого да подари своята "роза".
И това, всъщност, е най-точното описание на Сангаре - противоречие в движение. Нападател, който в рамките на едно и също полувреме може да изглежда като човека, от когото Левски отчаяно се нуждае, и като същия онзи, който те кара да удряш по масата и да се чудиш как е възможно това да се случва на професионално ниво.
Движението му без топка е учебникарско - отваря коридори, дърпа защитници, дава дълбочина и създава усещане за постоянна заплаха. Пресата му срещу противниковата отбрана не е за показ, а за ефект - агресивна, навременна, често водеща до грешки. В индивидуалните дуели има бързина, лекота и физика, които рядко се срещат в нашето първенство.
И точно когато си кажеш „ето, това е нападателят“, идва другият Сангаре. Пропускът от три метра. Падането след почти всяко единоборство. Комичното отиграване, което би изглеждало симпатично в YouTube компилация, но не и в решителен мач за титла. Този Мустафа не просто дразни - той обърква. Кара те да се чудиш дали гледаш същия човек отпреди десет минути. И точно тук се появява онова усещане, че Левски е влюбен в нещо, което едновременно го радва и тревожи.
Може би най-точният паралел е с песента на Богдана Карадочева за София – „И мръсна, и страшна, тогава защо ли без теб не мога… ти София моя, любов и тревога“. Сангаре е точно това - любов и тревога. Красив в потенциала си, дразнещ в реализацията му, но някак незаменим в общата картина. Защото каквото и да си говорим, статистиката не лъже. 16 мача, 8 гола в Първа лига, участие в 26 процента от всички попадения на Левски, гол на всеки 143 минути. Втори реализатор в отбора. 0,63 гола на 90 минути - показатели, които го нареждат сред най-ефективните нападатели в шампионата. Сто процента успеваемост от дузпи, стабилно присъствие, когато е на терена, и усещане, че дори когато не вкарва, влияе на "синьото" представяне.
Ако към това добавим и факта, че за четири месеца пазарната му цена скочи с половин милион евро, картината става още по-ясна. При едно повикване за Купата на африканските нации с Мали нещо, което чисто футболно не изглеждаше нелогично - вече спокойно можеше да гледа към два милиона. Особено като знаем, че в момента той е най-резултатният малийски футболист в Европа през сезона, изпреварвайки имена като Ласин Синайоко, Нене Доргелес и Ел Билал Туре. И тук идва логичният въпрос защо не е с Мали по мароканските терени? Защо не получи тази витрина, която щеше да е реклама не само за него, но и за Левски? Отговорите може да са много, но усещането за пропусната полза остава все така силно.
И въпреки всичко това, ако трябва да сме напълно откровени, Сангаре има още много трески за дялане. Ясно е, че при по-висока класа, при по-постоянно ниво и по-добра реализация, той нямаше да е в Левски, нито дори в България. Но футболът не е теория, а контекст. А в контекста на този сезон, в който Левски влиза в пролетта със седем точки аванс и битка за титлата, Мустафа Сангаре е специфично оръжие. Несъвършено, шумно, понякога досадно, но реално и ефективно.
Феновете ще продължат да търсят кусури, такава е природата на „Герена“. Ще го критикуват, ще му се смеят, после ще го аплодират и пак ще го поставят под съмнение. И това е напълно нормално. Защото съдбата на централния нападател на Левски по принцип е такава, да бъде едновременно герой и грешник, надежда и гняв, любов и тревога. А Мустафа Сангаре просто изпълнява тази роля до съвършенство.
Или поне до степента, в която Левски има нужда от него точно сега.
Мустафа Сангаре е точно от вторите. И ако трябва да бъда напълно честен - дори аз, макар и спортен журналист, видял доста, все още не знам как точно да категоризирам качествата на "синия" №12. Става ли, не става ли, топ ли е, провал ли е... Мнението ми за него се мени с лекотата на участничка от „Ергена“, която до вчера е „абсолютно сигурна в избора си“, а днес вече не знае на кого да подари своята "роза".
И това, всъщност, е най-точното описание на Сангаре - противоречие в движение. Нападател, който в рамките на едно и също полувреме може да изглежда като човека, от когото Левски отчаяно се нуждае, и като същия онзи, който те кара да удряш по масата и да се чудиш как е възможно това да се случва на професионално ниво.Движението му без топка е учебникарско - отваря коридори, дърпа защитници, дава дълбочина и създава усещане за постоянна заплаха. Пресата му срещу противниковата отбрана не е за показ, а за ефект - агресивна, навременна, често водеща до грешки. В индивидуалните дуели има бързина, лекота и физика, които рядко се срещат в нашето първенство.
И точно когато си кажеш „ето, това е нападателят“, идва другият Сангаре. Пропускът от три метра. Падането след почти всяко единоборство. Комичното отиграване, което би изглеждало симпатично в YouTube компилация, но не и в решителен мач за титла. Този Мустафа не просто дразни - той обърква. Кара те да се чудиш дали гледаш същия човек отпреди десет минути. И точно тук се появява онова усещане, че Левски е влюбен в нещо, което едновременно го радва и тревожи.
Може би най-точният паралел е с песента на Богдана Карадочева за София – „И мръсна, и страшна, тогава защо ли без теб не мога… ти София моя, любов и тревога“. Сангаре е точно това - любов и тревога. Красив в потенциала си, дразнещ в реализацията му, но някак незаменим в общата картина. Защото каквото и да си говорим, статистиката не лъже. 16 мача, 8 гола в Първа лига, участие в 26 процента от всички попадения на Левски, гол на всеки 143 минути. Втори реализатор в отбора. 0,63 гола на 90 минути - показатели, които го нареждат сред най-ефективните нападатели в шампионата. Сто процента успеваемост от дузпи, стабилно присъствие, когато е на терена, и усещане, че дори когато не вкарва, влияе на "синьото" представяне.
Ако към това добавим и факта, че за четири месеца пазарната му цена скочи с половин милион евро, картината става още по-ясна. При едно повикване за Купата на африканските нации с Мали нещо, което чисто футболно не изглеждаше нелогично - вече спокойно можеше да гледа към два милиона. Особено като знаем, че в момента той е най-резултатният малийски футболист в Европа през сезона, изпреварвайки имена като Ласин Синайоко, Нене Доргелес и Ел Билал Туре. И тук идва логичният въпрос защо не е с Мали по мароканските терени? Защо не получи тази витрина, която щеше да е реклама не само за него, но и за Левски? Отговорите може да са много, но усещането за пропусната полза остава все така силно.И въпреки всичко това, ако трябва да сме напълно откровени, Сангаре има още много трески за дялане. Ясно е, че при по-висока класа, при по-постоянно ниво и по-добра реализация, той нямаше да е в Левски, нито дори в България. Но футболът не е теория, а контекст. А в контекста на този сезон, в който Левски влиза в пролетта със седем точки аванс и битка за титлата, Мустафа Сангаре е специфично оръжие. Несъвършено, шумно, понякога досадно, но реално и ефективно.
Феновете ще продължат да търсят кусури, такава е природата на „Герена“. Ще го критикуват, ще му се смеят, после ще го аплодират и пак ще го поставят под съмнение. И това е напълно нормално. Защото съдбата на централния нападател на Левски по принцип е такава, да бъде едновременно герой и грешник, надежда и гняв, любов и тревога. А Мустафа Сангаре просто изпълнява тази роля до съвършенство. Или поне до степента, в която Левски има нужда от него точно сега.
