Източник на снимката: nullБългарският хокей на олимпийската арена
Вижте поредната интересна история от Тео Борисов
- 19/12/2025
Зимните олимпийски игри в Милано и Кортина д‘Ампецо наближават и по всичко изглежда, че въпреки конфликтите в БОК нашите представители все пак ще успеят да защитят честта на родния спорт. Половин век по-рано в Инсбрук България е представена от внушителната за нашите стандарти група от 29 спортисти (тази бройка ще бъде задмината с един през 1992 г. в Албървил). Принос за големия брой родни спортисти има и присъствието на националния отбор по хокей на лед, който за пръв и засега единствен път участва на най-големия форум.
Корените на този спорт у нас могат да бъдат проследени още преди Втората световна война, като първите данни за проведен двубой са от 24 януари 1932 г., когато Софийски кънки клуб се изправя срещу АС 23. Първата среща на националния отбор пък е на 17 януари 1942 г. – победа с 4:2 срещу Югославия. Същинското развитие на хокея на лед у нас започва след Втората световна война, като първата по-сериозна проява е турнира по повод V конгрес на БКП, провел се през 1949 г. Участие в него взимат само столични отбори, а краен победител е Левски. От 1954 г. пък се организира международен турнир за Купата на вестник „Отечествен фронт“. Страната ни става член на Международната федерация по хокей на лед чак на 25 юли 1960 г. и едва след това има възможност да участва на световни първенства. Дебютът е през 1963 г., когато националите завършват четвърти в дивизия С, но записват престижни резултати – 7:3 срещу Белгия и 3:3 срещу Нидерландия. През 1970 и 1976 г. изиграваме по един шампионат в дивизия В, като това постижение ще бъде достигнато още 2 пъти след демократичните промени (1992 и 1993 г.). В края на 60-те години са факт и първите чужденци в родния хокей – трима представители на Чехословакия стават част от Академик (София), а двама от СССР подсилват Металург (Перник). Първата половина на следващото десетилетие преминава под хегемонията на ЦСКА, която е обяснима предвид привличането на именития съветски хокеист Вениамин Александров, изпълняващ ролята на играещ треньор. Достатъчно е само да споменем, че във визитката му фигурират две олимпийски и 6 световни титли. При това положение изглежда логично този възход да намери своето продължение и на световното първенство в дивизия С през 1975 г., домакин на което става София.
Двубоите се играят на ледените пързалки „Дружба“ и „Славия“, а освен нашия отбор в надпреварата участват Австрия, Белгия, Дания, Норвегия, Унгария и Франция. За еуфорията около мачовете на националния отбор разказва защитника Иван Марковски, който по това време е част от Академик (София), след като първоначално играе в ЦСКА. „Интересът към първия ни мач с Австрия бе толкова голям, че бе необходимо присъствието на конна милиция около пързалка „Дружба“. Трибуните бяха препълнени, а част от феновете се бяха качили на сектор Б на стадион „Васил Левски“. Поради това срещата на 2 пъти бе прекъсвана, за да могат те да бъдат изведени от там, тъй като можеше да стане голяма трагедия“, споделя той. Успехът с 4:1 над австрийците е последван от внушителното 20:3 над Белгия, поражение с 4:6 от Унгария и победи над Дания (3:2) и Франция (7:3). Така в последния мач срещу Норвегия се нуждаем от победа, за да станем първи и да се класираме за олимпийските игри в Инсбрук, докато на съперника му стига равен, тъй като е допуснал само една грешна стъпка (5:5 с Дания). Според хрониките на родния хокей на пързалка „Славия“ има близо 8000 души, което е рекорд по посещаемост за цялата му история. За съжаление националите стигат само до равенство 2:2 и макар че се изкачват в дивизия В остават в подножието на олимпийската квота.
В навечерието на хокейния турнир става ясно, че няколко отбора няма да вземат участие в него – Канада и Швеция се оттеглят, тъй като не толерират правилата на МОК спрямо „лъжеаматьорите“ от Източния блок, а по необявени причини се отказват ГДР и Норвегия. Това означава, че надпреварата се допълва с два отбора от Дивизия В (Румъния и Япония) и нашите национали. Треньорите Пантелей Пантев и Иван Ников определят следния състав: Петър Радев, Атанас Илиев (вратари), Георги Илиев, Димитър Лазаров, Илия Бъчваров, Иван Атанасов, Милчо Ненов, Ивайло Калев, Димо Кръстинов, Никола Михайлов, Малин Атанасов, Божидар Димов, Любомир Стоилов, Мартин Бъчваров, Кирил Герасимов, Иван Марковски, Иван Пенелов и Николай Петров. „Трябваше да имаме още един човек, но вместо него в олимпийската група попадна още един „деятел“ – т.е. представител на ДС, следящ за нашето поведение. Пътувахме с влак до Инсбрук, а в олимпийското село бяхме настанени в отделни апартаменти по тройки. Имах възможност да контактувам с нашите скиори Петър Попангелов и Сашо Диков и цялостната обстановка бе отлична. В стола на олимпийското село имаше „от пиле мляко“, а съветските спортисти буквално разграбваха бананите. Именно с тях поддържахме най-близки отношения от останалите делегации, но в действителност нямахме проблеми с никого – за нас политиката не играеше такова значение“, спомня си Иван Марковски, който е най-младият участник в целия хокеен турнир.
Още в откриващия мач българите срещат изключително трудно препятствие – Чехословакия, чийто хокеисти през същата година печелят световната титла. „Те разполагаха с изключителен отбор, начело с Франтишек Поспишил. Бе ясно, че ще бъде като игра на котка с мишка и сякаш имаше негласна уговорка между двата треньорски щаба да не ни побеждават с много. Загубихме с 1:14, като единственият гол за нас стана след едно разбъркване и първоначално дори не разбрах кой го отбеляза (б.а. негов автор е капитана Илия Бъчваров)“, споделя Марковски. Впоследствие някои от играчите като Ивайло Калев се оплакват от контузии, което ограничава възможностите за ротации. Така българският тим губи мачовете в турнира, определящ местата от 7-о до 12-о (2:6 от Австрия, 3:8 от Швейцария, 4:9 от Румъния и 5:7 от Япония), с което заемаме последна позиция. Всъщност лоша поличба застига хокеистите ни още преди да е стигнал до Австрия. „По време на подготовката нощувахме на „Тихия кът“ и през деня бяхме докарвани с автобус до комплекс „Червено знаме“ за тренировки. Един ден още на кръговото движение при днешната зала „Арена София“ видяхме дим и когато пристигнахме стана ясно, че съблекалнята ни гори. Там се намираше чисто новата ни екипировка, която ни бяха дали преди дни. Някои от играчите като Милчо Ненов пробваха да влязат вътре и да я спасят и едва не се задушиха от дима. Когато загасиха огъня пожарникарите ни казаха, че сме имали късмет, тъй като наблизо до комплекса има военни погреби, поради което ако огъня бе стигнал до амонячните резервоари на пързалката, огъня и експлозиите можеха да засегнат тях и така тогавашната част на квартал „Младост“ можеше да изчезне“ , споделя Марковски. Макар и участието на родните хокеисти в Инсбрук’76 да е на олимпийския принцип, то е постижение в един от най-обичаните колективни спортове в световен мащаб и заслужава уважение.
Корените на този спорт у нас могат да бъдат проследени още преди Втората световна война, като първите данни за проведен двубой са от 24 януари 1932 г., когато Софийски кънки клуб се изправя срещу АС 23. Първата среща на националния отбор пък е на 17 януари 1942 г. – победа с 4:2 срещу Югославия. Същинското развитие на хокея на лед у нас започва след Втората световна война, като първата по-сериозна проява е турнира по повод V конгрес на БКП, провел се през 1949 г. Участие в него взимат само столични отбори, а краен победител е Левски. От 1954 г. пък се организира международен турнир за Купата на вестник „Отечествен фронт“. Страната ни става член на Международната федерация по хокей на лед чак на 25 юли 1960 г. и едва след това има възможност да участва на световни първенства. Дебютът е през 1963 г., когато националите завършват четвърти в дивизия С, но записват престижни резултати – 7:3 срещу Белгия и 3:3 срещу Нидерландия. През 1970 и 1976 г. изиграваме по един шампионат в дивизия В, като това постижение ще бъде достигнато още 2 пъти след демократичните промени (1992 и 1993 г.). В края на 60-те години са факт и първите чужденци в родния хокей – трима представители на Чехословакия стават част от Академик (София), а двама от СССР подсилват Металург (Перник). Първата половина на следващото десетилетие преминава под хегемонията на ЦСКА, която е обяснима предвид привличането на именития съветски хокеист Вениамин Александров, изпълняващ ролята на играещ треньор. Достатъчно е само да споменем, че във визитката му фигурират две олимпийски и 6 световни титли. При това положение изглежда логично този възход да намери своето продължение и на световното първенство в дивизия С през 1975 г., домакин на което става София.
Двубоите се играят на ледените пързалки „Дружба“ и „Славия“, а освен нашия отбор в надпреварата участват Австрия, Белгия, Дания, Норвегия, Унгария и Франция. За еуфорията около мачовете на националния отбор разказва защитника Иван Марковски, който по това време е част от Академик (София), след като първоначално играе в ЦСКА. „Интересът към първия ни мач с Австрия бе толкова голям, че бе необходимо присъствието на конна милиция около пързалка „Дружба“. Трибуните бяха препълнени, а част от феновете се бяха качили на сектор Б на стадион „Васил Левски“. Поради това срещата на 2 пъти бе прекъсвана, за да могат те да бъдат изведени от там, тъй като можеше да стане голяма трагедия“, споделя той. Успехът с 4:1 над австрийците е последван от внушителното 20:3 над Белгия, поражение с 4:6 от Унгария и победи над Дания (3:2) и Франция (7:3). Така в последния мач срещу Норвегия се нуждаем от победа, за да станем първи и да се класираме за олимпийските игри в Инсбрук, докато на съперника му стига равен, тъй като е допуснал само една грешна стъпка (5:5 с Дания). Според хрониките на родния хокей на пързалка „Славия“ има близо 8000 души, което е рекорд по посещаемост за цялата му история. За съжаление националите стигат само до равенство 2:2 и макар че се изкачват в дивизия В остават в подножието на олимпийската квота.
В навечерието на хокейния турнир става ясно, че няколко отбора няма да вземат участие в него – Канада и Швеция се оттеглят, тъй като не толерират правилата на МОК спрямо „лъжеаматьорите“ от Източния блок, а по необявени причини се отказват ГДР и Норвегия. Това означава, че надпреварата се допълва с два отбора от Дивизия В (Румъния и Япония) и нашите национали. Треньорите Пантелей Пантев и Иван Ников определят следния състав: Петър Радев, Атанас Илиев (вратари), Георги Илиев, Димитър Лазаров, Илия Бъчваров, Иван Атанасов, Милчо Ненов, Ивайло Калев, Димо Кръстинов, Никола Михайлов, Малин Атанасов, Божидар Димов, Любомир Стоилов, Мартин Бъчваров, Кирил Герасимов, Иван Марковски, Иван Пенелов и Николай Петров. „Трябваше да имаме още един човек, но вместо него в олимпийската група попадна още един „деятел“ – т.е. представител на ДС, следящ за нашето поведение. Пътувахме с влак до Инсбрук, а в олимпийското село бяхме настанени в отделни апартаменти по тройки. Имах възможност да контактувам с нашите скиори Петър Попангелов и Сашо Диков и цялостната обстановка бе отлична. В стола на олимпийското село имаше „от пиле мляко“, а съветските спортисти буквално разграбваха бананите. Именно с тях поддържахме най-близки отношения от останалите делегации, но в действителност нямахме проблеми с никого – за нас политиката не играеше такова значение“, спомня си Иван Марковски, който е най-младият участник в целия хокеен турнир.
Още в откриващия мач българите срещат изключително трудно препятствие – Чехословакия, чийто хокеисти през същата година печелят световната титла. „Те разполагаха с изключителен отбор, начело с Франтишек Поспишил. Бе ясно, че ще бъде като игра на котка с мишка и сякаш имаше негласна уговорка между двата треньорски щаба да не ни побеждават с много. Загубихме с 1:14, като единственият гол за нас стана след едно разбъркване и първоначално дори не разбрах кой го отбеляза (б.а. негов автор е капитана Илия Бъчваров)“, споделя Марковски. Впоследствие някои от играчите като Ивайло Калев се оплакват от контузии, което ограничава възможностите за ротации. Така българският тим губи мачовете в турнира, определящ местата от 7-о до 12-о (2:6 от Австрия, 3:8 от Швейцария, 4:9 от Румъния и 5:7 от Япония), с което заемаме последна позиция. Всъщност лоша поличба застига хокеистите ни още преди да е стигнал до Австрия. „По време на подготовката нощувахме на „Тихия кът“ и през деня бяхме докарвани с автобус до комплекс „Червено знаме“ за тренировки. Един ден още на кръговото движение при днешната зала „Арена София“ видяхме дим и когато пристигнахме стана ясно, че съблекалнята ни гори. Там се намираше чисто новата ни екипировка, която ни бяха дали преди дни. Някои от играчите като Милчо Ненов пробваха да влязат вътре и да я спасят и едва не се задушиха от дима. Когато загасиха огъня пожарникарите ни казаха, че сме имали късмет, тъй като наблизо до комплекса има военни погреби, поради което ако огъня бе стигнал до амонячните резервоари на пързалката, огъня и експлозиите можеха да засегнат тях и така тогавашната част на квартал „Младост“ можеше да изчезне“ , споделя Марковски. Макар и участието на родните хокеисти в Инсбрук’76 да е на олимпийския принцип, то е постижение в един от най-обичаните колективни спортове в световен мащаб и заслужава уважение.
