Лама Хулио!

Ако си бяхте пуснали телевизора малко след 20:15 и бяхте чули думите на Хулио Веласкес, щяхте да останете с усещането, че Левски току-що е разпилял Лудогорец в Разград и с лекота е продължил към полуфиналите за Купата на България. Само че реалността показваше друго. Поражение с 0:1 и втори шамар от същия съперник в рамките на една седмица. Суперкупата изчезна. Купата също. Петдесет процента от сезона се изпариха за седем дни.

Нормално е синият отбор да бъде обект на подигравки. Нормално е феновете да са бесни. Ненормално е обаче треньорът да говори за гордост след мач, в който тимът му отново изглеждаше объркан в най-важните моменти. Горд от какво точно, Дон Хулио?

Веласкес има близо двадесет години стаж. Срещу него стои Пер-Матиас Хьогмо, също с дълъг път зад гърба си. Само че едно са двадесет години, друго са двадесет години. Норвежецът е бил шампион на Швеция, носител на купа, печелил е вече и Суперкупата в България, има олимпийско злато с женския национален отбор на Норвегия. Водил е клубове и национални гарнитури, работил е в различни култури, печелил е отличия. Това е опит, който тежи и биография, заради която те уважават.

От другата страна стои треньор, който обича да рисува сложни схеми, да мести фигури по дъската и да обяснява колко добре са изпълнени движенията. В Разград видяхме странна конфигурация по фланговете, в която крила и бекове се застъпваха до степен да си пречат. Видяхме Кристиан Димитров в роля, напомняща либеро от миналия век. Видяхме отбор, който уж контролира, а всъщност се лута. Срещу него Лудогорец излезе с проста идея, директен футбол и ясни задачи. Резултатът бе предизвестен.

Най-притеснителни обаче са изказванията след мачовете. Почти винаги чуваме колко горд е треньорът от своите футболисти. Чудесно, вероятно на тренировъчната дъска всичко изглежда перфектно. Само че големите тактики се измерват с трофеи и победи в ключовите вечери, а не с добре научени модули по терена. Феновете са лакмусът, а когато трибуните са горди, тогава и треньорът има право да бъде.

Днес беше обратното!

Лош вкус остави и реакцията му след въпрос на колегата Ясен Деянов. Вместо хладнокръвен анализ чухме оправдания с бюджети и разлика в класите. Това звучи като развято бяло знаме. Историята помни как Станимир Стоилов с далеч по-скромни ресурси печелеше в Разград и вдигна Купата през 2022 година. Не става дума за носталгия, а за пример, че смелостта и ясната идея могат да компенсират цифрите в банковата сметка.

Веласкес няма право да се крие зад бюджети. Знае ли предшествениците му с колко разполагаха!?

Няма право да се обявява за горд след поредния стратегически провал. Има седем точки аванс в първенството и това е последният му спасителен пояс. Страшното обаче е , че скоро редовният сезон приключва и вече няма да има мачове с Монтана, Добруджа и Ботев (Враца). Ако и в плейофите допусне срив, от триумфиращ ще се превърне в символ на пропуснат шанс или казано по-грубо - загубеняк.

Гордостта е хубаво нещо, когато е подплатена с резултати. В противен случай прилича на мантра, повтаряна до втръсване с надеждата, че ако я изречеш достатъчно пъти, ще се превърне в истина.

Влизайки в модерния контекст, Лама Хулио може да проповядва спокойствие, вяра и вътрешна хармония след всяка загуба. Може да говори за процеси и правилни пътища, но футболът не е храм, а стадион, а там просветление няма без победи.

Когато духовният водач започне да убеждава паството, че поражението е стъпка към величието, а величието все не идва, думите му се превръщат в кух ритуал. В Левски не търсят гуру, който да внушава алтернативна реалност, а треньор, който да носи реални успехи.

И ако мантрата остане единственото оръжие, дори най-верните последователи рано или късно спират да вярват.