Когато и най-силните останат без въздух: Случаят „Димитров и Бала“

Умората във футбола е коварно нещо. Не винаги те кара да спреш да тичаш, нито непременно се измерва с километри, пулс и данни от GPS жилетката. Понякога закъсняваш с половин секунда. Друг път взимаш решение, което преди два месеца би изглеждало елементарно. А най-лошото е, когато тялото все още ти казва, че можеш, но главата вече е изиграла прекалено много мачове.

Мисля си за това, когато гледам Кристиан Димитров и Евертон Бала през последните седмици.

До съвсем скоро двамата бяха сред лицата на най-силния Левски от много години насам. Представянето им беше част от основите, върху които „сините“ построиха чаканата толкова дълго титла, а след това и прекрасния европейски рейд, завършил с място в основната фаза на Лига Европа. Само че някъде по трасето резервоарът започна да свети. При Евертон това се усети малко по-рано, при Кристиан сякаш стана изведнъж, но в края на август вече беше трудно да не го забележим.

И тук изобщо не ми се иска да говоря за слаба форма по начина, по който обичаме да го правим във футбола. Два лоши мача и довчерашният герой изведнъж „не става“. След още два добри пак е национална класа. Димитров и Бала не са забравили да играят футбол за няколко седмици. По-скоро двама от хората, които най-дълго дърпаха каруцата, започнаха да усещат колко тежи тя.

Особено тревожно е положението при Кристиан. Съвсем наскоро написах, че той се намира в своя prime и заслужава да бъде сред големите претенденти за приза „Футболист на годината“. Не бих изтрил нито една дума от онзи текст. Напротив, именно представянето му преди сегашния спад прави разликата толкова видима. Когато си свикнал Димитров да бъде почти безгрешен, всяко негово закъснение започва да изглежда двойно по-голямо.

Последните мачове донесоха точно такива моменти. Срещу Залцбург лошото действие в защитата отвори пътя към попадението на Харис Табакович. После дойде националният отбор и грешката при изравнителния гол на Люксембург в Пловдив. В друга ситуация вероятно щяхме да говорим за два отделни епизода, каквито се случват на всеки централен защитник. Поставени един до друг и на фона на представянето му напоследък, те вече подсказват за проблем.

Кристиан обаче има едно огромно неудобство - няма къде да се скрие. В Левски е лидер. В националния отбор носи капитанската лента. Когато друг футболист започне да издиша, треньорът може да го остави на пейката, да му даде седмица спокойствие и постепенно да го върне. При Димитров почти всеки важен мач започва с името му сред титулярите. От него се очаква да държи отбраната на клуба, след което да смени екипа и да направи същото за България.

А календарът му няма особено чувство за милост. Всъщност целият Левски живее на високи обороти от началото на годината. Пролетта не беше разходка към титлата, а поредица от срещи, в които всяка загубена точка тежеше двойно. След голямата емоция не последва нормална лятна ваканция, а кратко презареждане и почти веднага ново влизане в тунела. Борац, Крайова, Кайрат, АЕК, първенство между европейските вечери, а после Суперкупата и стартът в Лига Европа.

Някъде човекът неизбежно се появява зад футболиста. Левски не е Пари Сен Жермен или Манчестър Сити. На „Герена“ няма безкраен ресурс от равностойни играчи, който позволява една звезда да получи почивка, а на нейно място да излезе друга за 60 милиона евро. Нито възстановяването може да бъде изведено до онези почти космически нива, достъпни за най-богатите клубове. Хулио Веласкес може да ротира, да дозира тренировките и да следи натоварванията, но накрая едни и същи хора трябва да излязат и да свършат работата.

Първият голям сигнал според мен дойде срещу ЦСКА. Загубата с 2:4 за Суперкупата не беше просто лош резултат. Левски изглеждаше изтощен и физически, и емоционално, а след нея не успя веднага да върне познатото си лице. Точно там започна периодът, в който машината, работила почти безотказно дълго време, започна да прескача.

Евертон Бала е може би най-добрият пример. Към него изискванията вече са огромни и той сам си ги постави. След като стигнеш до голмайсторския връх на първенството през миналия сезон заедно с Мамаду Диало, посредственото представяне вече се забелязва много повече. Никой не се интересува, че преди година от теб са очаквали далеч по-малко. Веднъж вдигнал летвата, после трябва постоянно да прескачаш собствената си височина.

Цифрите му през настоящата кампания всъщност не са катастрофални. В 18 мача във всички турнири Евертон има два гола и пет асистенции за 1194 минути. В квалификациите на Шампионската лига записа попадение и три голови подавания, а в първенството добави още две асистенции. Това не е статистика на човек, който внезапно е станал ненужен.

Само че при Бала никога не сме гледали единствено статистиката. Неговият истински принос беше онова постоянно усещане, че нещо ще се случи, когато топката стигне до него. Имаше енергия, непредвидимост и онази малка доза футболна наглост, която кара защитника отсреща да отстъпи половин крачка още преди първия финт. Именно този Х-фактор липсва напоследък. Бала продължава да участва, подава и търси комбинацията, но вече не променя температурата на мача толкова често.

И тук идва голямата разлика между неговата ситуация и тази на Кристиан. Куршума получи пауза. Не замина с национален отбор, няма нови 90 минути върху вече натрупаните и Веласкес разполага с рядката възможност просто да го остави да си поеме въздух. Не бих се изненадал точно това да се окаже по-ценно от всяка тактическа тренировка през тези дни. Понякога най-доброто упражнение за един преуморен футболист е да не вижда топка известно време.

Затова след паузата очаквам различен Евертон. Не непременно онзи, който още в първия двубой ще вкара два гола и ще асистира за трети. По-важно ще бъде да се върне искрата - желанието да тръгне срещу защитника, рязкото действие, увереността, че следващата атака може да мине през него.

За Димитров рецептата е много по-сложна. Докато съотборниците му на „Герена“ получават възможност да намалят оборотите, той продължава да носи отговорност и за България. След националните ангажименти го чака нов тежък цикъл с Левски, в който мачовете отново ще идват един след друг. Тук вече въпросът не е само как Веласкес ще върне най-добрата му версия, а как ще съхрани човека, от когото ще има нужда чак до края на сезона.

И точно поради това ми се струва несправедливо последните грешки да зачеркват всичко направено преди тях. Футболистът, когото определяхме като лидер, не е изчезнал. Същият човек е там. Просто за първи път от много време изглежда така, сякаш и на него му тежи.

Левски има нужда и от двамата точно сега. Не от техните имена в стартовия състав, а от версиите им, които направиха отбора шампион и го поведоха през Европа. Сезонът навлиза в период, в който красивото лято вече няма да носи точки, а конкурентите няма да се впечатляват от това какво си направил през юли.

Странното е, че понякога най-важните футболисти на един отбор не падат първи, когато не могат. Падат последни, понеже прекалено дълго всички са се държали за тях. Кристиан Димитров и Евертон Бала дълго носеха Левски. Сега за малко Левски трябва да помогне да понесе и тях.