Athina Mou

Свикнали сме приказките да имат щастлив край. Особено когато са писани толкова красиво, че в един момент започваш да вярваш, че последната страница просто няма как да бъде различна. Левски стана шампион, намери финансова стабилност, върна европейските вечери там, където им е мястото, и през това лято започна да прескача препятствие след препятствие в Европа. Шампионската лига вече не изглеждаше като някакъв далечен спомен отпреди две десетилетия. Оставаше Атина. Само една нощ, в която „сините“ да намерят своята мечта.

В една от най-красивите песни на съвременната гръцка музика Константинос Аргирос обикаля улиците на столицата и отчаяно търси своята любов. „Athina Mou“ е песен за онова странно чувство да знаеш, че желаното е някъде съвсем близо до теб, да го търсиш до зори, и въпреки това да не успееш да го откриеш.

Левски също отиде да търси нещо свое в Атина. Онази Шампионска лига, която от 20 години живее някъде между спомените, мечтите и химна, способен и днес да изправи косите на всеки левскар, който все още има такива. Този път обаче приказката не пожела да завърши красиво, а футболът напомни по доста жесток начин, че понякога между мечтата и реалността има четири гола разлика.

Българският народ има една мъдрост, която никога не съм харесвал – „много хубаво не е на хубаво“. Може би вековете, в които все някой ни е владял, са ни научили да се съмняваме дори когато сме щастливи. С Левски през последната година всичко наистина започна да става прекалено хубаво. Титла, нов голям собственик, европейски пробив и отбор, който стигна на една крачка от най-богатия футболен клуб в света. В Атина обаче дойде отрезвяването.

И колкото и да ни се иска да намерим някакво оправдание за 0:4, няма да изпадаме в положението на част от феновете на ЦСКА след загубата им от ОФИ, които едва ли не обясняваха 0:3 с вселенски малшанс и футболна несправедливост. Левскарите достатъчно пъти са виждали хубавото, и лошото, за да могат да погледнат истината в очите. А тя е, че на „Агия София“ АЕК заслужаваше победата си и четирите гола дори не бяха най-тежкото, с което тази вечер можеше да приключи.

Статистиката го казва достатъчно ясно – 18:11 удара, 7:3 точни, 5:0 големи положения и 2,91 срещу 0,50 очаквани гола. Гърците докоснаха топката 28 пъти в наказателното поле на Левски, докато „сините“ го направиха едва 12 пъти в отсрещното. Това не беше вечер, в която няколко сантиметра, съдията или лошият късмет са решили съдбата на един отбор. Това беше вечер, в която по-добрият просто показа защо е по-добър.

Може би напрежението най-после стигна и до футболистите на Хулио Веласкес. Когато си на един мач от възможността след няколко месеца срещу теб да застанат Реал (Мадрид), Барселона или ПСЖ, краката понякога натежават повече, отколкото главата може да контролира. Левски излезе скован, а АЕК направи точно обратното – хвърли се върху съперника си, подкрепян от великолепната атмосфера на собствения си стадион, и не му позволи дори да разбере какво се случва. Лука Йович вкара в осмата минута, Барнабаш Варга добави втория четири по-късно и още преди „сините“ да успеят да убият първоначалната гръцка вихрушка, мечтата вече се изплъзваше между пръстите им.

Третият гол на Варга преди да е изминал половин час практически сложи край на всичко. Оттам нататък нямаше какво толкова да анализираме в чисто футболно отношение, защото Левски просто не беше себе си. Отборът, който през цялото лято впечатляваше с характер, смелост и способност да преживява тежките моменти, този път се превърна в спаринг партньора, необходим на АЕК, за да направи последната крачка към голямата си цел.

А гръцкият шампион беше коренно различен от отбора, който видяхме седмица по-рано в София. Много по-бърз в преходите, господар в центъра и почти безпогрешен в моментите, когато трябваше да накаже грешките на Левски. Именно това е класата на подобно ниво – не е необходимо да те мачкат 90 минути, когато могат да приключат разговора още преди да си погледнал часовника за втори път.

За съжаление и хората, които през последните месеци дърпаха Левски напред, нямаха своята вечер. Светослав Вуцов вероятно ще преживее най-тежко случилото се, защото при последните две попадения реакциите му бяха далеч от тези, с които толкова пъти спасяваше отбора. Няма обаче как след всичко направено от него да го разпънем на кръст за една кошмарна нощ. Все някога и най-силните трябваше да изневерят, просто съдбата избра възможно най-неподходящия момент.

Кристиан Димитров също не успя да повтори почти безупречния мач от София, а хората в средата не намериха начин да извадят отбора от пресата на АЕК. Показателно е, че Мехди Мубарик направи 67 точни подавания от 72 опита, Сержиньо завърши с 96 процента успеваемост, а Левски като цяло дори имаше лек превес във владението на топката – 52 процента. Само че това е един от онези случаи, в които цифрите могат да изглеждат прилично, а мачът да ти казва нещо съвсем различно. Голямата част от това притежание не нарани по никакъв начин съперника.

Единственият, който сякаш отказа да приеме накъде върви вечерта, беше Алдаир. Португалецът надгради доброто си представяне от първата среща, опитваше да носи топката напред и беше най-активният човек на Левски в противниковата половина. Четири докосвания в наказателното поле и три успешни дрибъла от четири опита показват желанието му да търси нещо различно, но една птичка пролет не прави. Спечели цели 20 единоборства, най-много от всички в синьо, което също говори достатъчно за натоварването, под което беше поставена отбраната.

И тук стигаме до неприятната тема, която понякога прекалено удобно избягваме. Разликата между гръцкия и българския футбол в момента е огромна. Видяхме го при националните отбори, виждаме го и на клубно ниво, а причината далеч не се изчерпва само с парите. Гърция отново произвежда футболисти за големите първенства, клубовете ѝ привличат играчи от съвсем различна витрина, а местните таланти все по-често тръгват към водещите първенства на Европа. Христос Цолис е може би най-яркият символ на това поколение, но зад него вече идват и други.

Това не означава, че Левски трябва да гледа към АЕК с комплекс. Напротив. Трябва да гледа внимателно.

„Сините“ не успяха да стигнат до второто си участие в Шампионската лига, а третият им пореден плейоф за влизане в основната фаза на европейски турнир отново завърши болезнено. Може би точно тук в момента се намира естественото равнище на този отбор – достатъчно добър за Лига Европа и способен да стигне до самата врата на Шампионската лига, но все още не достатъчно зрял, за да я разбие.

Само че прочетете предишното изречение още веднъж. Лига Европа и плейоф за Шампионската лига.

Говорим за същия Левски, който само преди шест години разчиташе на дарения от старо и младо, за да оцелее, а около отбора се разказваха истории как футболистите сами си осигуряват част от необходимото за възстановяване. Българската ни природа веднага иска следващото, после още едно и накрая всичко наведнъж, но във футбола съществуват закономерности, които не могат да бъдат прескочени само с ентусиазъм.

Левски не заслужаваше да играе в Шампионската лига след този реванш и няма нищо срамно да го кажем. Даже може би срещата в Атина беше необходима, за да покаже колко дълбок всъщност е океанът, към който клубът се е устремил. АЕК изглеждаше като чудовище срещу „сините“, но много скоро самият той ще се изправи срещу отбори, пред които неговите възможности ще бъдат поставени под същото безмилостно съмнение.

Шампионската лига просто е друг свят. Левски надникна в него. Засега толкова.

И тук някъде тъжната част трябва да приключи, защото сезонът на „сините“ в Европа изобщо не свършва в Атина. Напротив – предстои им вълнуваща есен в Лига Европа, която те сами заслужиха на терена. Никой не им я подари, нито жребият ги пренесе дотам на ръце. Ако вчера мечтаехме за Реал, Барса и ПСЖ, утре жребият може да донесе Милан, Ювентус, Бенфика или друго голямо име, а аз съм убеден, че този Левски няма да бъде турист в турнира. При повече късмет може да ни подари вечери, за които след години отново ще говорим.

Затова на „Герена“ трябва да вдигнат главите. Същото важи и за хората по трибуните. Няма причина едно 0:4 да изтрие всичко, което този отбор направи, нито пък подигравките на онези, които цялото лято чакат първия удобен момент, трябва да променят оценката. Нека се смеят. Във футбола реалността винаги намира всекиго, а напоследък изглежда, че и чуждият кредит на късмет постепенно започва да изтича. Знаете добре за кой треньор и отбор говоря!

За Левски тази реалност вече е съвсем различна от онази отпреди няколко години. Днес разочарованието идва от това, че отборът не е влязъл в Шампионската лига. Самият факт, че това изречение може да бъде написано напълно сериозно, показва колко много са се променили мащабът, очакванията и амбицията на клуб, който отново започва да мисли като балкански гранд.

А Атина?

В песента на Аргирос нощта постепенно си отива, градът започва да се събужда, а човекът продължава да търси онова, за което е дошъл. Не го намира, но и не спира да го иска.

Някъде там, под светлините на „Агия София“, Левски също изгуби своята Атина. Дойде за една стара любов, която се казва Шампионска лига, потърси я след 20 години раздяла и този път не успя да я отведе обратно в София.

Но любовите, които наистина си заслужават, рядко се забравят след една несподелена нощ.

Athina Mou... Левски не намери мечтата си в своята Атина. Може би просто трябва да продължи да я търси.