За Батенберг, Буров и началото на българския футбол

Ровейки се из пожълтелите страници на старите вестници или техните дигитални еквиваленти човек може да открие множество интересни неща, за чието съществуване едва ли е подозирал. Именно това се случи преди около месец с колегата Румен Минков – историк и статистик на Ботев Пловдив и българския футбол, който понастоящем се е заел с нелеката задача да напише историята на женското направление на най-великата игра у нас. По време на своята работа той попада на поредица от материали на страниците на вестник „Меридиан мач“, появили се в началото на 1997 г. под интригуващата рубрика „Истинската история на футбола в България“. Техен автор е Михо Памукчиев, известен с литературния псевдоним Михаил Топалов. Той е представен като роден на 9 август 1921 г., зодия Лъв (изключително важно уточнение във всякакъв тип вестникарски материали през 90-те години), сменил 200 професии. Пред читателите на вестника той е анонсиран в качеството си на автор на 19 книги, най-известните от които са разговорите му с банкера Атанас Буров и княз Кирил Преславски. Поредицата от статии е представена като откъс от книгата му „История на футбола в България и по света“.





Първата статия, разглеждаща историческото развитие на най-великата игра е озаглавена „Футболът е роден в Англия, защото спортът е привилегия на богатите“. Причините да се занимаем с това произведение започват от втората част, в която се казва, че „Жените красавици си падали по футболистите, твърдял Буров“. В хода на разговора си с прочутия банкер Топалов записва неговите сведения, че първият българин, занимаващ се с футбол е политикът Иван Евстратиев Гешов по време на своите студентски години в Англия. „Бил е прекрасен футболист, сам той ми го е разказвал. Бил е дългокрак, летял е по игрището. Имал здраво, българско сърце. Имал желязни нерви“, казва Буров. Той добавя, че именно Гешов пренася този спорт в Пловдив през 1879 г. и започва да тренира заедно с местните момчета Кочо Палавеев от Копривщица, Велко Велчев от Кричим, Марин Велков от с. Голямо Конаре, Ганчо Топалски от Мало Конаре и Петър Петров от Татар Пазарджик. В третата част от материала Буров отива още по-далеч и казва, че при смъртта на Гешов на 11 март 1924 г. за погребението му в София от Пловдив с влак дошли 12 000 (!) спортисти, като заедно с него се погребва и първата футболна топка, която той донася в България. 4 млн. лева от завещанието му пък са оставени за българските футбол, бокс и гимнастика. Ако се вярва на написаното причината за смъртта му отново е свързана с най-великата игра. Броени дни по-рано той се среща с тогавашния премиер проф. Александър Цанков и му отправя следното предложение: „Да се създаде министерство на младежите и спорта. Към всеки полк или дружина в България в казармите да се образува футболен тим (отбор). Да се уреждат армейски, полкови, дивизионни, дружинни състезания по футбол, за да имат забавления и зрелища за войниците и офицерите на майка България. Във всяко училище в България да се създаде футболен тим, да се уреждат зонални, околийски, окръжни състезания по футбол. Във всяко село и град на България да се създаде футболен клуб. Да се отдели поне 100 декара земя за селски или градски футболен стадион, като тревата в игрището се коси и предава на общинските бикове или на конюшните, с които се извозва сметта. [Само в София е имало 1800 коня и 1800 каручки-гальоти за извозване на сметта от улиците и дворовете.] Да се организират футболни мачове между селата, ръководени и планирани от Министерство на младежта и спорта“. Този мащабен план е отхвърлен поради липса на финансиране и това поболява неговия вносител, водейки до смъртта му.


Иван Евстратиев Гешов


Четвъртата част лансира още по-любопитна теза, базирана на разговор на Буров с кап. Анастас Бендерев, организирал детронацията на Александър Батенберг на 9 август 1886 г. Военният, впоследствие достигнал до чин генерал-лейтенант в руската армия твърди, че на Манежа, където днес се намира Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ монархът и неговия секретар Александър Менгес играели футбол. В петата част се уточнява, че по-късно към заниманията им се присъединяват трима адютанти.

Още в самото начало трябва да признаем, че авторът определено има дар слово и написаното от него спокойно може да заблуди и най-посветените на нашето минало автори като колегата Минков. В случая обаче неговите свидетелства са комбинация от полуистини и откровени фантазии, които нямат място в документалния жанр. Иван Гешов действително пребивава във Великобритания, и по-конкретно в Манчестър, между 1866 и 1872 г. Напълно е възможно там той да се е запознал със спорта, който само 3 години по-рано за пръв път е утвърдил своите правила. Друг е въпроса доколко живеещите в Обединеното кралство чужденци изобщо са получавали възможност да играят футбол предвид отношението на местните към представителите на останалия свят. Пренасянето на спорта в Княжество България в първите години след Освобождението обаче е меко казано спорно твърдение, тъй като дори и да приемем, че по някакъв начин Гешов, Батенберг и още няколко души са го практикували като развлечение, това няма как да се счита за системни занимания. В някоя от многобройните биографии на първия български княз все някъде щеше да се спомене за тези негови занимания, но такива данни липсват. Идването на 20 000 спортисти за погребението на Гешов и цялата му среща с проф. Александър Цанков няма как да отговарят на действителността, тъй като бройката на практикуващите спорт в Пловдив малко след края на Първата световна война едва ли отговаря на тези цифри, а предполагаемия план на лидера на Народната партия изглежда неприложим дори в днешно време. Финалната щриха на тази поредица от статии е факта, че книга със заглавие „История на футбола в България и по света“ не може да бъде открита в нито една библиотека в страната, т.е. тя вероятно съществува само като проект.






Какво вероятно се е случило? За разлика от сега, през 90-те години вестниците са основен източник на информация редом с телевизията и в борбата за по-голям тираж на техните страници излизат всевъзможни нелепици. Твърде възможно е Топалов да се е възползвал от този факт и да е дал своите текстове, които за разлика от сега доста трудно биха подлежали на проверка. В случая преценката тези материали да намерят място на страниците на „Меридиан мач“ е изцяло на тогавашната редакционна колегия, в която очевидно не е имало някой, който да подложи на съмнение изнесените факти. Това далеч не е първия или последен подобен случай, като в много от тях дадения казус се раздухва и в продължение на години циркулира като „фалшива новина“. Тук по някакви причини никой не подема „откритията“ на Топалов и те остават погребани под вестникарските течения, докато колегата Румен Минков не попадна на тях.

Вероятно логичния въпрос, който четящите си задават е „Защо авторът отделя толкова внимание на подобни писания, след като те звучат толкова абсурдно?“ Истината е, че макар да живеем в информационна епоха и темата за историята на българския футбол да не е толкова непозната непрекъснато съществува опасността от разпространение на грешна или подвеждаща информация. В някои случаи това се прави без умисъл, от обикновено незнание или мързел за проверка на фактите, докато в други говорим за целенасочена манипулация. Работещите в медиите трябва да осъзнават значението на израза „Думите отлитат, написаното остава“, тъй като даването на публичност на материали със съмнително съдържание може да има неприятни дългосрочни последици, като това далеч не важи само за футбола и спорта.