Войната Наско срещу Мъри и защо Левски пак страда от собствената си любов

Човешката природа е странно нещо. Целим се към щастието, но сякаш го виждаме само през телескоп – далечно, недостижимо, идеализирано. Когато сме добре, искаме още. Когато получим всичко, започваме да рушим, за да докажем, че можем и без него. Алчността за „повече“ се превръща в онзи невидим паразит, който ни пречи да се радваме на очевидното.

И ето го паралела – Левски. Клубът, който след години на страдание, финансов колапс и болка, отново се изправя гордо. В края на октомври, независимо колко крехко изглежда това лидерство, „сините“ гледат всички от върха в Първа лига. Да, с мач повече от Лудогорец и с три точки аванс пред ФК ЦСКА 1948 – но това са числа, които доскоро изглеждаха като мечта. Хулио Веласкес вдъхна живот на този отбор. На „Герена“ пак се мечтае, пак се вярва, пак има футбол.

И точно тогава, когато тревата е най-зелена – започваме да я тъпчем. В седмицата между блясъка срещу Черно море и очакваното домакинство на Добруджа, в "синята" общност се говореше за всичко друго, само не и за футбол. Отново излязоха на преден план двата лагера: хората на Наско Сираков и онези, които живеят и дишат с философията на Станимир Стоилов. И пак започна старата песен – обвинения, пресконференции, декларации, писма, намеци, сензации. Вместо да се вдигне тост за възраждането на Левски, някой разля чашата и започна нова война.

Истината е проста – и двамата имат своите заслуги. И своите грехове. Наско Сираков – легенда, капитан, спасител. Човекът, който в най-тъмните дни на клуба пое кръста и не позволи на Левски да умре. Да, допусна грешки, да, сключи сделки, които някои наричат „сделки с дявола“. Но факт е: той изведе клуба от апаратното дишане. Сираков направи Левски отново финансово жизнен, върна уважението към името, превърна го в работещ клуб. При него Левски спечели най-важното – надежда.

Но Наско не е безгрешен. Твърдоглав, често прибързан, мълчалив, когато всички искат откровение. Липсата на прозрачност, контролираният достъп до информация, заиграването с политически и корпоративни фигури – всичко това създава усещане, че „Герена“ се превръща в империя с едноличен владетел. А генералният спонсор – в господар. За някои това е спасение, за други – зависимост.

Станимир Стоилов – гласът на футболната истина. Мъри е визионер. Един от малкото хора в българския футбол, които мислят мащабно. Създаде отбори, промени философии, изгради култура. Той е онзи треньор, който знае, че „системата“ не е диаграма, а мислене. „Левски на левскарите“ – сдружението, което олицетворява гласа на народа, онзи коректив, който напомня, че клубът принадлежи на хората. Те задават неудобните въпроси, искат прозрачност, напомнят, че Левски не е просто акционерно дружество, а свещена кауза.

Но и тук има „но“. Част от този лагер живее с убеждението, че само те са „истинските левскари“. Че само техният начин е правилен, че всеки друг е враг. Тази вяра се превърна в религия – а фанатизмът никога не е градивен. Всяка различна гледна точка се обявява за „платена“, всеки журналист, който не повтаря техните тези, е „враг на народа“. А Мъри – макар и далеч, не пропуска възможност да „побутне“ с някой коментар от Турция. И тогава лагера отново избухва.

Това е трагикомедията на синята вселена – два лагера, които се кълнат в едно и също име, но гледат в различни посоки. Едните вярват, че спасението е в бизнеса, в модерния модел, в инвестициите. Другите вярват в романтиката – в идеалите, в левскарската душа, в моралния кодекс. И някъде по средата – футболът страда.

В момента, когато Левски има най-добрия си отбор от години, когато Веласкес изгражда колектив, способен да спечели всичко, ние отново делим – не точките, а душите си. Не сме ли уморени да бъркаме в кацата – но не с меда, а с катрана? Не е ли време да спрем да мерим кой е по-левскар и просто да сме... левскари?

Свободното мнение вече е почти ерес. Всеки, който опита да застане по средата, бива обявен за „предател“. Може би и този текст ще разгневи едните и другите – но нека бъде така. Истината не се избира по гласуване. Левски е идея. Икона. Част от националната идентичност. Той не принадлежи нито на Наско, нито на Мъри. Принадлежи на детето, което облича синя фланелка. На бащата, който плаче на „Герена“. На жената, която стои с шал на трибуните. На хората.

Да, може би ще дойде ден, в който тези двама големи мъже ще се изправят лице в лице – не като врагове, а като конкуренти на идеи. Ще представят своите визии, своите планове, своите мечти за бъдещето. И тогава Левски ще узрее като клуб, а левскарите – като общност. Тогава битката няма да е „кой е прав“, а „кой мисли повече за Левски“.

И когато този ден настъпи – това ще е най-голямата титла в "синята история". По-голяма от всяка купа, по-велика от всеки трофей. Обединението – най-голямата победа.

А дотогава, нека помним: Левски не е арена за егота. Левски е дом за вяра.