Или първи, или никой: изключителната история на Боян Радев

Животът на Боян Радев трудно се побира в кратка биография. Той е от онези личности, при които спортът е само началото на историята. Мината, тепихът, Белмекен, олимпийският връх, изкуството, дипломатическата служба и дарителството – всичко това е част от един път, изминат без компромиси.

Боян Радев остава в историята като първия българин, спечелил две олимпийски титли. В класическата борба той триумфира на Олимпийските игри в Токио през 1964 година, а четири години по-късно в Мексико защитава златото си – постижение, което го превръща в национален символ. Между двете олимпиади става и световен шампион в Толедо през 1966 година, затвърждавайки доминацията си на тепиха.

Подготовката за Мексико 1968 остава легендарна. Почти година Радев тренира на Белмекен, на над 2000 метра надморска височина, без отклонения и без паузи. Докато други слизат и се връщат, той остава там, подчинявайки целия си живот на една-единствена цел – да стане първият българин с две олимпийски титли. Сам признава, че тогава за него не е имало празници, делници или компромиси – само работа и дисциплина.

В олимпийското село в Мексико живее повече от месец в строг режим – хотел, зала, ресторант, хотел. Калява психиката си със самота и лишения, като често си припомня бедното детство, работата в мина и тежкия физически труд, които го формират като характер. Точно тази вътрешна закалка се превръща в едно от най-големите му оръжия на тепиха.

Успехите му носят не само национално, но и световно признание. Името на Боян Радев е вписано в Залата на славата на световната борба в Оклахома, а Международният олимпийски комитет го удостоява с едни от най-високите си отличия – медал „Пиер де Кубертен“ и „Трофей на президента“. Международната федерация по борба го награждава със „Златната огърлица“, най-престижното отличие в този спорт.

Извън тепиха Радев изгражда също толкова внушителна следа. Той се утвърждава като един от най-значимите частни колекционери на българско изобразително изкуство и е обявен за дарител №1 на Националния исторически музей, предоставяйки на държавата ценни произведения на изкуството и исторически артефакти. За него колекционерството не е притежание, а мисия – съхраняване на паметта.

По време на Студената война работи в българското посолство във Виена – един от ключовите дипломатически центрове на Европа. Там натрупва опит, контакти и влияние, които по-късно използва и в подкрепа на спорта, включително за каузи, свързани с подпомагане на бивши спортисти.

Три пъти е избран за Спортист №1 на България – през 1964, 1967 и 1968 година. Но за него титлите никога не са били самоцел. Принципът му остава непроменен през целия живот: „Или първи, или никой“ – философия, която го води както на тепиха, така и извън него.

Боян Радев не оставя след себе си само медали и отличия. Той оставя пример за характер, воля и безусловна отдаденост – към спорта, към културата и към България.