Понякога мечтите не се сбъдват веднага. Често пъти животът те хвърля в безкрайни битки, в безброй изпитания и моменти, в които се питаш дали изобщо някога ще стигнеш там, където сърцето ти копнее да бъде.

За да докоснеш най-съкровеното, трябва да минеш през болка, разочарования и безсънни нощи. Точно като в песента на Франк Синатра - That's life. Мартин Луков е онзи герой, който пада, става, отново пада и пак става, за да стигне най-накрая там, където е мечтал от дете - в сърцето на "Герена".

Защо говорим за истински левскар? Всеки, който познава Луков, знае, че любовта му към Левски е стара като първите му футболни спомени. Роден през 1993 година в София, той е израснал със син шал на врата по трибуните на стадион "Георги Аспарухов". Гледал е големите мачове на тима, независимо за кой клуб е играл в даден момент. Тази обич се ражда дори преди самата му страст към футбола, защото понякога мечтите идват преди всичко останало. Но, както често се случва в живота, най-много сълзи проливаме не за несбъднатите, а за сбъднатите мечти.

Въпреки че преминава през школите на Левски и Славия, Луков така и не получава шанс в първия отбор на "сините". Клубът лесно се отказва от него и така младият вратар тръгва по тежкия път от дъното към върха. Отбори като Сливнишки герой, Витоша (Бистрица), Пирин (Разлог) и Оборище са местата, където характерът се калява, а "В" група учи да оцеляваш без големи финанси и без светлини. Там ставаш мъж — или напускаш играта.

Промяната идва с трансфера му в Дунав (Русе). На пръв поглед нормална крачка, но ситуацията става необикновена. Под ръководството на Веселин Великов през 2015 година, Дунав изживява футболна приказка и достига до Европа. През 2016 година Луков е едва на 23, но вече трети в класацията за най-добър вратар в България, отстъпвайки единствено на Владислав Стоянов и Боян Йоргачевич.

През лятото на 2018 г. Мартин преминава в Локомотив (Пловдив) и именно там записва най-големите си успехи. Две Купи на България, една Суперкупа и сребърен медал в първенството бележат върха на кариерата му. Силните изяви му носят приз за Вратар №1 на България за сезон 2019/20 и го отвеждат до националния отбор.

През 2021 г. се впуска в чужбина - преминава в Ал-Тай (Саудитска Арабия). Престоят му там е кратък, но интензивен: нова култура, пандемия, различна реалност. След това следва спорен трансфер в Кармиотица (Кипър), който вместо трамплин, се оказва по-скоро спирачка. Контузии, натрупани килограми и загуба на увереност.

Локомотив (Пловдив) му подава ръка отново, но отношенията с Душан Кощич са обтегнати. Използван е като втори избор, а впоследствие скъсва и менискус - пореден удар по увереността.

И точно когато изглежда, че съдбата е затворила вратата завинаги, идва обаждането. Божидар Митрев му предлага шанс, макар и първоначално под формата на пробен период. Луков не се колебае - грабва го и доказва, че все още може да се съревновава на най-високо ниво. Днес той официално е футболист на Левски.

Първоначално се говори за ролята му на трети вратар, ментор за младите Огнян Владимиров и Светослав Вуцов. Левски има нужда от опитен страж - дори само думите и насоките на Луков са ценни. Той може да бъде за тях това, което Скот Карсън беше за Едерсон в Манчестър Сити. Но не бързайте да го отписвате като просто карта в синьото тесте - Мартин ще се бори за мястото си под рамката. И ако съдбата реши, ще му поднесе още един велик момент.

Понякога мечтите наистина се сбъдват. Луков изпълни своята - облече любимата синя фланелка. И тепърва ще я живее с всяка секунда, всяко спасяване, всяко туптене на сърцето му под гърдите. Мечтата вече не е далечен хоризонт - тя е реалност, която предстои да се разгръща пред очите ни.