Източник на снимката: startphoto.bgРечта на Наско Сираков, която пренаписа историята на Левски - ПЪЛНА ВЕРСИЯ
Емоционални думи
- 24/04/2026
В един от най-емоционалните и съдбовни моменти за Левски през последните години, клубът официално обяви началото на нова ера. На извънредна пресконференция на „Герена“ Наско Сираков сложи символичен край на шестгодишната битка за оцеляване и отвори вратата към бъдещето, представяйки Атанас Бостанджиев като новия собственик на „сините“. Силни думи, признания за тежкия път и ясна визия за развитие очертаха прехода от оцеляване към амбиция – с фокус върху стабилност, нов стадион и връщане на клуба там, където сам вярва, че принадлежи.
ARENASPORT.BG ви предлага цялата реч на Наско Сираков, с която той обяви новата ера в Левски:
"Днес се обръщам към всички вас не като собственик, не като президент, не като легенда на клуба, а като левскар.
Ще бъда кратък, но емоционален и затова ще си позволя да изчета следващите редове, за да съм сигурен, че ще кажа всяка дума така, както искам, защото този момент няма да се повтори, поне не и в моя живот.
Когато поех Левски, клубът беше не просто в труден период. Левски беше на ръба да изчезне от лицето на земята и да остане прашинка в историята на футбола – като нещо случило се отдавна, но забравено с времето.
На ръба на финансовото оцеляване, с празни сметки и с дългове за десетки милиони. На ръба на доверието и на дни от това да загуби достойнството си.
Тогава много хора гледаха на клуба като на безнадеждна битка и на изгубена кауза. Аз не можех да го гледам така.
2151 дни. Точно толкова минаха до днес от 2 юни 2020 година – денят, в който поех Левски.
Ако си поиграете с това число, ще откриете нещо, което на мен не ми изглежда случайно. Получава се 27. Може да е две на седем, ако сте фен на резултатните мачове.
Последното е част от историята ни и ни напомня кои сме. Другото е цел в бъдещето, към която сме се устремили.
Аз вярвам в подобни знаци. А през изминалите 2151 дни вярата ми беше тествана многократно.
В подготовката за днешния ден се чудех дали да се връщам толкова назад в общите ни спомени, защото знам, че няма човек в тази зала или пред екраните, който да не помни през какво преминахме.
Но осъзнах, че точно тези спомени правят момента по-сладък и от уважение към себе си и семейството ми имам нужда да погледна за един последен път назад и повече да не се връщам там.
За да ви потопя в атмосферата на тези дълги дни и нощи, опитайте се да си представите, че в следващите шест години няма да имате нито един спокоен ден.
Всяка сутрин ще се будите с тежест, а всяка вечер ще завършва със съмнение и с въпроса дали сте направили достатъчно, за да го има Левски и утре.
Представете си, че в стомаха ви има буца от напрежение, която расте с всеки изминал ден, защото осъзнавате все по-ясно, че сте поели отговорност за невъзможна мисия.
За мен това бяха години на голяма тревога, на постоянни съмнения, на конфликти и на тежки решения. На изгубени приятелства.
Това бяха години, в които се научих на нови неща – кога да замълча, как да преглъщам обидите и как да гледам напред, вместо постоянно да се обръщам назад.
Поставих себе си на второ място, защото осъзнах, че това е единственият начин да оцелея в тази безпощадна битка.
И докато вадех поредния забит нож в гърба ми, си напомнях защо съм тук и какво е Левски за мен.
Въпреки че имаше моменти, в които не знаех дали усилията ще стигнат, никога, нито за секунда, не си позволих да не вярвам в спасението на Левски.
Вярвах, защото този клуб е преживял повече от всеки от нас и ще надживее всеки един от нас.
Дали си представях, че цената в личен план ще бъде толкова висока? Не.
Дали съжалявам за нещо? Да – съжалявам, че се наложи семейството ми да плати част от тази цена.
Но всичко това ме превърна в по-добра версия. Освен че побелях, смея да кажа, че и помъдрях.
Тази моя версия все още се проявява от време на време и вероятно ще се случва и в бъдеще, макар и по-рядко.
Но ако срещна онзи Сираков, ще му кажа: „Един ден ще ти дадат акциите на Левски. Много е важно да кажеш „да“.
Колкото и пъти да се връщам мислено към този момент, винаги си казвам – струваше си.
Но истината е, че имах и голям късмет.
Късметът да срещна хора, без които нямаше да стигнем дотук. Хора, които не се уплашиха от тежестта на поетия ангажимент и не избягаха от битката.
Хора, които и към момента работят в Левски. Благодаря им за усилията и за опората в най-трудните моменти.
През тези години хора като Мило Борисов ми върнаха вярата в човешките отношения и в доброто в най-чист вид. На него казвам: „Благодаря ти от сърце, приятелю“.
Благодаря от сърце на хората, които са в тази зала – Даниел Боримиров, Антон Краус, Христо Йолов, Борислав Георгиев.
На всички останали казвам: извинявайте – каквото и да съм правил, всичко е било с мисълта, че е най-доброто за Левски, за да го има и утре.
И ако някога след 30, 40 или повече години някой следващ ръководител види тази реч, търсейки решение в тежък период, искам да знае:
Левски не принадлежи на човека, който временно го управлява. Левски принадлежи на историята си.
Левски принадлежи на хората.
Принадлежи дори на онези, които още не са се родили, но един ден ще го обикнат.
Да ръководиш Левски не е въпрос на власт.
Да обичаш Левски не е въпрос на настроение.
Да останеш с Левски, когато е най-трудно, не е героизъм.
Това е чест.
И за финал ще добавя следното:
Независимо как завърши този сезон, не за първи път мога да кажа нещо, което дълго време не смеех да изрека на глас.
Левскари, успяхме.
Левски оцеля.
И отново е готов да мечтае.
И мога с гордост да заявя, че Левски ще има своя нов дом.
От няколко месеца работим върху проект за новия „Георги Аспарухов“ – модерно съоръжение, достойно за името Левски и за неговия дванадесети играч – привържениците.
Това е голяма крачка в развитието на клуба, която ще изисква нов мащаб, нова енергия и друго ниво на отговорност.
Затова имам удоволствието да поканя до мен човека, с когото ще направим тази крачка заедно.
Представям ви бъдещия собственик на ПФК Левски – г-н Атанас Бостанджиев".
ARENASPORT.BG ви предлага цялата реч на Наско Сираков, с която той обяви новата ера в Левски:
"Днес се обръщам към всички вас не като собственик, не като президент, не като легенда на клуба, а като левскар.
Ще бъда кратък, но емоционален и затова ще си позволя да изчета следващите редове, за да съм сигурен, че ще кажа всяка дума така, както искам, защото този момент няма да се повтори, поне не и в моя живот.
Когато поех Левски, клубът беше не просто в труден период. Левски беше на ръба да изчезне от лицето на земята и да остане прашинка в историята на футбола – като нещо случило се отдавна, но забравено с времето.
На ръба на финансовото оцеляване, с празни сметки и с дългове за десетки милиони. На ръба на доверието и на дни от това да загуби достойнството си.
Тогава много хора гледаха на клуба като на безнадеждна битка и на изгубена кауза. Аз не можех да го гледам така.
2151 дни. Точно толкова минаха до днес от 2 юни 2020 година – денят, в който поех Левски.
Ако си поиграете с това число, ще откриете нещо, което на мен не ми изглежда случайно. Получава се 27. Може да е две на седем, ако сте фен на резултатните мачове.
Последното е част от историята ни и ни напомня кои сме. Другото е цел в бъдещето, към която сме се устремили.
Аз вярвам в подобни знаци. А през изминалите 2151 дни вярата ми беше тествана многократно.
В подготовката за днешния ден се чудех дали да се връщам толкова назад в общите ни спомени, защото знам, че няма човек в тази зала или пред екраните, който да не помни през какво преминахме.
Но осъзнах, че точно тези спомени правят момента по-сладък и от уважение към себе си и семейството ми имам нужда да погледна за един последен път назад и повече да не се връщам там.
За да ви потопя в атмосферата на тези дълги дни и нощи, опитайте се да си представите, че в следващите шест години няма да имате нито един спокоен ден.
Всяка сутрин ще се будите с тежест, а всяка вечер ще завършва със съмнение и с въпроса дали сте направили достатъчно, за да го има Левски и утре.
Представете си, че в стомаха ви има буца от напрежение, която расте с всеки изминал ден, защото осъзнавате все по-ясно, че сте поели отговорност за невъзможна мисия.
За мен това бяха години на голяма тревога, на постоянни съмнения, на конфликти и на тежки решения. На изгубени приятелства.
Това бяха години, в които се научих на нови неща – кога да замълча, как да преглъщам обидите и как да гледам напред, вместо постоянно да се обръщам назад.
Поставих себе си на второ място, защото осъзнах, че това е единственият начин да оцелея в тази безпощадна битка.
И докато вадех поредния забит нож в гърба ми, си напомнях защо съм тук и какво е Левски за мен.
Въпреки че имаше моменти, в които не знаех дали усилията ще стигнат, никога, нито за секунда, не си позволих да не вярвам в спасението на Левски.
Вярвах, защото този клуб е преживял повече от всеки от нас и ще надживее всеки един от нас.
Дали си представях, че цената в личен план ще бъде толкова висока? Не.
Дали съжалявам за нещо? Да – съжалявам, че се наложи семейството ми да плати част от тази цена.
Но всичко това ме превърна в по-добра версия. Освен че побелях, смея да кажа, че и помъдрях.
Тази моя версия все още се проявява от време на време и вероятно ще се случва и в бъдеще, макар и по-рядко.
Но ако срещна онзи Сираков, ще му кажа: „Един ден ще ти дадат акциите на Левски. Много е важно да кажеш „да“.
Колкото и пъти да се връщам мислено към този момент, винаги си казвам – струваше си.
Но истината е, че имах и голям късмет.
Късметът да срещна хора, без които нямаше да стигнем дотук. Хора, които не се уплашиха от тежестта на поетия ангажимент и не избягаха от битката.
Хора, които и към момента работят в Левски. Благодаря им за усилията и за опората в най-трудните моменти.
През тези години хора като Мило Борисов ми върнаха вярата в човешките отношения и в доброто в най-чист вид. На него казвам: „Благодаря ти от сърце, приятелю“.
Благодаря от сърце на хората, които са в тази зала – Даниел Боримиров, Антон Краус, Христо Йолов, Борислав Георгиев.
На всички останали казвам: извинявайте – каквото и да съм правил, всичко е било с мисълта, че е най-доброто за Левски, за да го има и утре.
И ако някога след 30, 40 или повече години някой следващ ръководител види тази реч, търсейки решение в тежък период, искам да знае:
Левски не принадлежи на човека, който временно го управлява. Левски принадлежи на историята си.
Левски принадлежи на хората.
Принадлежи дори на онези, които още не са се родили, но един ден ще го обикнат.
Да ръководиш Левски не е въпрос на власт.
Да обичаш Левски не е въпрос на настроение.
Да останеш с Левски, когато е най-трудно, не е героизъм.
Това е чест.
И за финал ще добавя следното:
Независимо как завърши този сезон, не за първи път мога да кажа нещо, което дълго време не смеех да изрека на глас.
Левскари, успяхме.
Левски оцеля.
И отново е готов да мечтае.
И мога с гордост да заявя, че Левски ще има своя нов дом.
От няколко месеца работим върху проект за новия „Георги Аспарухов“ – модерно съоръжение, достойно за името Левски и за неговия дванадесети играч – привържениците.
Това е голяма крачка в развитието на клуба, която ще изисква нов мащаб, нова енергия и друго ниво на отговорност.
Затова имам удоволствието да поканя до мен човека, с когото ще направим тази крачка заедно.
Представям ви бъдещия собственик на ПФК Левски – г-н Атанас Бостанджиев".
