Източник на снимката: nullНезавършилите финали в световния футбол
Няма как да пропуснем и българската връзка
- 29/01/2026
Все още не е отекнал отзвука от скандалния финал за Купата на африканските нации между Мароко и Сенегал, завършил с победа с 1:0 след продължения за Лъвовете на Теранга. Дискусионното съдийство на Жан-Жак Ндала, пропуснатата дузпа от Браим Диас, напускането на терена за няколко минути от сенегалските играчи и опитите за открадване на кърпите на вратаря Едуард Менди превърнаха срещата в „поредна футболна драма“ с елементи на цирков спектакъл. Историята на най-великата игра обаче познава и други дискусионни срещи на най-високо ниво, като разбира се няма как да пропуснем и българската връзка.
Първи във фокус попада финалът на олимпийския футболен турнир в Антверпен през 1920 г. До него достигат домакинът на надпреварата Белгия и Чехословакия. Още в началото съдията Джон Луис, който по това време е на будещите уважение 65 години отсъжда дузпа за Червените дяволи за игра с ръка. Тя е реализирана от Робер Копе в 6-ата минута, а противниковите играчи претендират, че преди това е извършено нарушение срещу вратаря Рудолф Клапка. Всичко в двубоя изглежда предрешено след попадението на Анри Ларньо в 30-ата минута, а нещата за Чехословакия стават още по-неприятни в 39-ата когато английският съдия решава да изгони защитника Карел Щайнер. В резултат на това след решение на капитана Карел Пешек – Кадя всички играчи на Чехословакия напускат терена. Белгия получава златните медали, съперника им е дисквалифициран и се налага да се изиграе допълнителна надпревара за сребърните медали, в която Испания побеждава Нидерландия с 3:1.
Интересна история ни предлага и финалът за Купата на Гърция през 1962 г. между Олимпиакос и Панатинайкос. Още в началото на срещата двата отбора остават с намален състав след изгонването на Савас Папазоглу и Андреас Папаемануил, а в самия край на първата част Олимпиакос вече са с 9 души, след като швейцарския арбитър Андре Мьолер отстранява Арис Папазоглу. Всъщност първото полувреме продължава цели 66 минути заради непрекъснатите спирания на играта като за зрителите ситуацията става крайно подозрителна. По това време при равенство финалът се преиграва и те с основание подозират, че двата вечни съперника са се разбрали за хикс, за да могат да приберат повече пари от един повторен мач. В резултат на това остатъка от двубоя преминава при бурни освирквания и хвърляне на предмети. Нулевото равенство е последовано от продължения, но срещата бива прекратена в 97-ата минута по прозаична причина – на стадиона на АЕК, където се играе финала, няма осветление, а вече е започнало да се здрачава. До втора среща обаче така и не се стига, тъй като ръководителите на футбола в южната ни съседка преценяват, че шанса от повторни ексцесии е напълно вероятен.
На 28 май 1970 г. пък се играе първият финал в историята на Англо-италианската купа. Съперници са Наполи и Суиндън, което вече са се срещнали в груповата фаза и англичаните са спечелили с 1:0. Макар да имат в състава си играчи като Курт Хамрин и Жозе Алтафини, южняците са безпомощни на „Сан Паоло“ и в 62-ата минута вече изостават с 0:3 след 2 гола на Питър Ноубъл и един на Артър Хорсфийлд. Това вбесява тифозите, които на два пъти нахлуват на терена и това кара полицията да използва сълзотворен газ. Няколко от играчите на Суиндън са уцелени с ракети, което принуждава австрийския съдия Пол Шилер да прекрати срещата. В сблъсъците са ранени приблизително 40 полицаи и 60 зрители. В крайна сметка капитанът на гостите Стенли Харланд получава отличието от ръцете на вицепрезидента на Италианската футболна федерация Орфео Пианели, но обстоятелствата, при които това се случва са скандални.
Приближаваме се към съвременността с финала за Купата на Румъния през 1988 г. между Стяуа и Динамо Букурещ. По това време армейският клуб е абсолютен доминатор на домашната сцена, а освен това през същата година достига полуфинал за КЕШ, където губи от Бенфика. Стелистите“ откриват резултата в 27-ата минута, след като Мариус Лакатуш се възползва от перфектно центриране на Щефан Йован и само 3 преди края се виждат като новите-стари носители на отличието. Вместо това обаче Флорин Радучою изравнява, а истинската драма настава в последната минута на мача. Тогава попадение на Габи Балинт бива отменена заради засада след сигнал на страничния съдия Джордже Йонеску. Това вбесява играчите на Стяуа – Тудорел Стойка къса знамето на ъгловото флагче, а Виктор Пицурка и Адриан Бумбеску демонстративно захвърлят фланелките си. Решението на главния рефер Раду Петреску кара седящия в ложите син на диктатура Чаушеску – Валентин, отговарящ за Стяуа, да нареди отбора да напусне терена. Виждайки това Йоан Андоне от Динамо недвусмислено се хваща за шортите, гледайки към трибуните. Впоследствие Румънската футболна федерация признава попадението и дава трофея на Стяуа, които обаче след 1990 г. се отказват от него. Според участващия в този финал за армейския клуб трофея в крайна сметка трябва да бъде присъден на Динамо, но понастоящем не изглежда, че има воля да бъде взето подобно решение. Интересен детайл около мача разказва сина на Мирча Луческу – Разван, който твърди, че „кучетата“ изпращат видеозапис, на който засадата ясно се вижда, но когато отговорните лица го изглеждат спорния пасаж мистериозно е изтрит.
Вазовият стих „И ний сме дали нещо на света“ в случая се изпълва със съдържание като си припомним, че в три случая финали за националната ни купа приключват със служебни резултати. Тази съдба застига още първия финал за Царската купа като самостоятелен турнир през 1938 г., който противопоставя ФК 13 и Левски Русе. Още в 8-ата минута тимът от дунавския град повежда с гол на Тодор Горанов – Тошлето, но „ветераните“ обръщат с попадения на Борислав Аспарухов – Жабето и капитана Васил Табаков – Табака. Голът на Крум Стоичков за 3:1 докарва до бяс играчите на Левски, които напускат терена заради тенденциозното по тяхна преценка съдийство и така регистрират поражение с 0:3.
Финалът през 1942 г. между столичния Левски и пловдивския Спортклуб се играе на игрище „Юнак“ и се радва на забележителен интерес, след като от близо 8000 зрители 3000 са дошли специално от града под тепетата. Сред присъстващите на трибуните е водачът на хърватския спорт Мишко Зебич и представители на политическия елит, които стават свидетели на твърде неприятен завършек на срещата. В 20-ата минута Борислав Цветков-Жук открива с глава, възползвайки се от подаване на Стоян Стоянов – Джуто. В 57-ата минута вратарят на пловдивчани Димитър Сотиров – Рогача се намесва неумело и топката се озовава в мрежата му. Нова негова грешка в 64-ата минута води до попадение на Васил Спасов – Валяка. Стефан Паунов намалява резултата, но в 75-ата минута срещата се разпада. Съдията Тодор Атанасов необяснимо отстранява от игра Борис Белков-Бучо, което кара играчите на Спортклуб да напуснат терена и срещата не се доиграва. В резултат на това е присъдена служебна победа на Левски, а играчите на пловдивския тим са наказани с изключване от редиците на БНСФ (впоследствие са опростени).
Може би най-известният от всички изброени случаи е сблъсъка за Купата на България през 1996 г. между Левски и Славия. „Сините“ са без наказания си треньор Иван Кючуков, докато по същата причина аут за „белите“ са Стоян Ацаров и Мариус Уруков. Левски започва по активно и в 15-ата минута цели греда чрез Мариян Христов. 20 по-късно обаче съперникът им е напред в резултата когато Атанас Киров се възползва от подаване на Наско Сираков. След паузата нервите на президента на Левски Томас Лафчис не издържан и вбесен от съдийството на Митко Митрев той дава сигнал на футболистите си да се прибират в съблекалнята. Мачът е прекратен, а крайното решение на Изпълкома на БФС на базата на чл. 33, ал.8 от Наредбата е служебна победа с 4:0 за Славия. Лафчис е глобен със 100 000 лева, а Левски с 60 000 лева, но „сините“ привърженици се солидаризират със своя президент и участват в организираното от него протестно шествие. По ирония на съдбата делегат на срещата е Аспарух Ясенов, който е главен съдия на финала на Купата на НРБ между ЦСКА и Левски през 1985 г., довел до разформироването на двата отбора. Той обаче не е бил прекъсван, така че поне по формални белези не трябва да присъства в тази подборка.
Първи във фокус попада финалът на олимпийския футболен турнир в Антверпен през 1920 г. До него достигат домакинът на надпреварата Белгия и Чехословакия. Още в началото съдията Джон Луис, който по това време е на будещите уважение 65 години отсъжда дузпа за Червените дяволи за игра с ръка. Тя е реализирана от Робер Копе в 6-ата минута, а противниковите играчи претендират, че преди това е извършено нарушение срещу вратаря Рудолф Клапка. Всичко в двубоя изглежда предрешено след попадението на Анри Ларньо в 30-ата минута, а нещата за Чехословакия стават още по-неприятни в 39-ата когато английският съдия решава да изгони защитника Карел Щайнер. В резултат на това след решение на капитана Карел Пешек – Кадя всички играчи на Чехословакия напускат терена. Белгия получава златните медали, съперника им е дисквалифициран и се налага да се изиграе допълнителна надпревара за сребърните медали, в която Испания побеждава Нидерландия с 3:1.
Интересна история ни предлага и финалът за Купата на Гърция през 1962 г. между Олимпиакос и Панатинайкос. Още в началото на срещата двата отбора остават с намален състав след изгонването на Савас Папазоглу и Андреас Папаемануил, а в самия край на първата част Олимпиакос вече са с 9 души, след като швейцарския арбитър Андре Мьолер отстранява Арис Папазоглу. Всъщност първото полувреме продължава цели 66 минути заради непрекъснатите спирания на играта като за зрителите ситуацията става крайно подозрителна. По това време при равенство финалът се преиграва и те с основание подозират, че двата вечни съперника са се разбрали за хикс, за да могат да приберат повече пари от един повторен мач. В резултат на това остатъка от двубоя преминава при бурни освирквания и хвърляне на предмети. Нулевото равенство е последовано от продължения, но срещата бива прекратена в 97-ата минута по прозаична причина – на стадиона на АЕК, където се играе финала, няма осветление, а вече е започнало да се здрачава. До втора среща обаче така и не се стига, тъй като ръководителите на футбола в южната ни съседка преценяват, че шанса от повторни ексцесии е напълно вероятен. На 28 май 1970 г. пък се играе първият финал в историята на Англо-италианската купа. Съперници са Наполи и Суиндън, което вече са се срещнали в груповата фаза и англичаните са спечелили с 1:0. Макар да имат в състава си играчи като Курт Хамрин и Жозе Алтафини, южняците са безпомощни на „Сан Паоло“ и в 62-ата минута вече изостават с 0:3 след 2 гола на Питър Ноубъл и един на Артър Хорсфийлд. Това вбесява тифозите, които на два пъти нахлуват на терена и това кара полицията да използва сълзотворен газ. Няколко от играчите на Суиндън са уцелени с ракети, което принуждава австрийския съдия Пол Шилер да прекрати срещата. В сблъсъците са ранени приблизително 40 полицаи и 60 зрители. В крайна сметка капитанът на гостите Стенли Харланд получава отличието от ръцете на вицепрезидента на Италианската футболна федерация Орфео Пианели, но обстоятелствата, при които това се случва са скандални.
Приближаваме се към съвременността с финала за Купата на Румъния през 1988 г. между Стяуа и Динамо Букурещ. По това време армейският клуб е абсолютен доминатор на домашната сцена, а освен това през същата година достига полуфинал за КЕШ, където губи от Бенфика. Стелистите“ откриват резултата в 27-ата минута, след като Мариус Лакатуш се възползва от перфектно центриране на Щефан Йован и само 3 преди края се виждат като новите-стари носители на отличието. Вместо това обаче Флорин Радучою изравнява, а истинската драма настава в последната минута на мача. Тогава попадение на Габи Балинт бива отменена заради засада след сигнал на страничния съдия Джордже Йонеску. Това вбесява играчите на Стяуа – Тудорел Стойка къса знамето на ъгловото флагче, а Виктор Пицурка и Адриан Бумбеску демонстративно захвърлят фланелките си. Решението на главния рефер Раду Петреску кара седящия в ложите син на диктатура Чаушеску – Валентин, отговарящ за Стяуа, да нареди отбора да напусне терена. Виждайки това Йоан Андоне от Динамо недвусмислено се хваща за шортите, гледайки към трибуните. Впоследствие Румънската футболна федерация признава попадението и дава трофея на Стяуа, които обаче след 1990 г. се отказват от него. Според участващия в този финал за армейския клуб трофея в крайна сметка трябва да бъде присъден на Динамо, но понастоящем не изглежда, че има воля да бъде взето подобно решение. Интересен детайл около мача разказва сина на Мирча Луческу – Разван, който твърди, че „кучетата“ изпращат видеозапис, на който засадата ясно се вижда, но когато отговорните лица го изглеждат спорния пасаж мистериозно е изтрит.
Вазовият стих „И ний сме дали нещо на света“ в случая се изпълва със съдържание като си припомним, че в три случая финали за националната ни купа приключват със служебни резултати. Тази съдба застига още първия финал за Царската купа като самостоятелен турнир през 1938 г., който противопоставя ФК 13 и Левски Русе. Още в 8-ата минута тимът от дунавския град повежда с гол на Тодор Горанов – Тошлето, но „ветераните“ обръщат с попадения на Борислав Аспарухов – Жабето и капитана Васил Табаков – Табака. Голът на Крум Стоичков за 3:1 докарва до бяс играчите на Левски, които напускат терена заради тенденциозното по тяхна преценка съдийство и така регистрират поражение с 0:3.
Финалът през 1942 г. между столичния Левски и пловдивския Спортклуб се играе на игрище „Юнак“ и се радва на забележителен интерес, след като от близо 8000 зрители 3000 са дошли специално от града под тепетата. Сред присъстващите на трибуните е водачът на хърватския спорт Мишко Зебич и представители на политическия елит, които стават свидетели на твърде неприятен завършек на срещата. В 20-ата минута Борислав Цветков-Жук открива с глава, възползвайки се от подаване на Стоян Стоянов – Джуто. В 57-ата минута вратарят на пловдивчани Димитър Сотиров – Рогача се намесва неумело и топката се озовава в мрежата му. Нова негова грешка в 64-ата минута води до попадение на Васил Спасов – Валяка. Стефан Паунов намалява резултата, но в 75-ата минута срещата се разпада. Съдията Тодор Атанасов необяснимо отстранява от игра Борис Белков-Бучо, което кара играчите на Спортклуб да напуснат терена и срещата не се доиграва. В резултат на това е присъдена служебна победа на Левски, а играчите на пловдивския тим са наказани с изключване от редиците на БНСФ (впоследствие са опростени).
Може би най-известният от всички изброени случаи е сблъсъка за Купата на България през 1996 г. между Левски и Славия. „Сините“ са без наказания си треньор Иван Кючуков, докато по същата причина аут за „белите“ са Стоян Ацаров и Мариус Уруков. Левски започва по активно и в 15-ата минута цели греда чрез Мариян Христов. 20 по-късно обаче съперникът им е напред в резултата когато Атанас Киров се възползва от подаване на Наско Сираков. След паузата нервите на президента на Левски Томас Лафчис не издържан и вбесен от съдийството на Митко Митрев той дава сигнал на футболистите си да се прибират в съблекалнята. Мачът е прекратен, а крайното решение на Изпълкома на БФС на базата на чл. 33, ал.8 от Наредбата е служебна победа с 4:0 за Славия. Лафчис е глобен със 100 000 лева, а Левски с 60 000 лева, но „сините“ привърженици се солидаризират със своя президент и участват в организираното от него протестно шествие. По ирония на съдбата делегат на срещата е Аспарух Ясенов, който е главен съдия на финала на Купата на НРБ между ЦСКА и Левски през 1985 г., довел до разформироването на двата отбора. Той обаче не е бил прекъсван, така че поне по формални белези не трябва да присъства в тази подборка.
