„Наричаха ме терорист, казах на директора, че е боклук… и отказах 300 000 евро"

Част от изказванията на Аймен Белаид в два френски подкаста обиколиха социалните мрежи и съвсем очаквано предизвикаха сериозен интерес у нас. Най-вече сред феновете на Левски, които помнят добре онзи период – наситен със събития, напрежение и решения, чиито последствия се усещаха дълго след това. Кратките откъси обаче дават само фрагмент от цялата картина. А Белаид говори открито и не спестява нищо – нито за силните моменти със синята фланелка, нито за случвалото се извън терена.

Arenasport.bg събира най-същественото от думите му в ясен и подреден разказ – от израстването му в отбора и ролята му на лидер до историите за напрежението, расизма, сериозните финансови предложения и избора между сигурността и мечтата. Текст, който връща към период, за който и днес има какво да се каже.

„Периодът ми в Левски продължи две години и половина и мога да кажа, че се разви повече от добре. Още от първия ден се почувствах на мястото си, адаптацията беше бърза, а ролята ми в отбора нарасна до степен да нося капитанската лента.“

„В Левски беше истински ад, не само на терена, а най-вече извън него. Ултрасите имаха огромна власт и понякога влизаха директно в съблекалнята след мач. Ние още сме с екипите, потни и уморени, и изведнъж вратата се отваря с трясък. Влизат 10-15 души, крещят, обиждат, заплашват. Аз трябваше да превеждам на Кевин Бру какво му казват. Стоях и му обяснявах, че ако не спечелим следващия мач, ще има последствия. Това не беше изключение – беше част от атмосферата.“

„Натискът беше постоянен. Не става дума само за това да играеш добре – трябваше да печелиш задължително. Нямаше значение как и срещу кого. При всяка грешка усещаш последствията веднага. Това се натрупва в главата ти и започва да влияе на всичко – на играта, на настроението, на живота извън терена.“

„По време на мач започнах да чувам скандирания. Първо си помислих, че нещо не съм разбрал, но после го чух ясно – наричаха ме ‘ISIS’. Това не беше случайно. Казаха ми, че спортният директор е платил на хора да го правят, за да ме изкара от равновесие и да ме махне от отбора. Отидох при него и му го казах в очите – ти си боклук. Не може да се случва такова нещо. Никога.“

„В един момент клубът искаше да ме задържи и ми направиха предложение, което беше наистина лудо. Казаха ми: ‘Аймен, ако подпишеш нов договор, ти даваме 300 000 евро веднага, в брой, плюс 40 000 евро на месец’. Агентът ми беше във възторг, каза ми, че това е топ оферта и трябва да я приема. Аз го изслушах и му отговорих: ‘Не. Не искам’.“

„Казах му, че имам една мечта – да играя в Англия. Ако остана тук само заради парите, ще се чувствам като че ли съм се продал. За мен това няма стойност. Да, това са много пари, но не това е всичко. Исках да опитам нещо друго, да стигна до Чемпиъншип, дори да е по-трудно и дори да печеля по-малко.“

„Когато дойде офертата от Англия, казах ‘да’ веднага. Не беше най-големият клуб, но това беше моята мечта. Там разбрах какво означава истинският футбол – интензивност, атмосфера, фенове, които пеят 90 минути. Никога не съм съжалявал, че отказах онези 300 000 евро.“

Историята придобива още по-интересен нюанс в момент, когато неговият агент води разговори с Ейбар. Испанците остават изненадани от финансовите параметри на договора му в България и реакцията им е повече от показателна:

„Ти луд ли си? В Левски взимаш повече пари, отколкото ние можем да ти предложим в Ла Лига!“

Въпреки всичко, което разказва, връзката му с клуба остава силна:

„Когато се върнах отново в Левски, го направих с ясното съзнание, че това е сигурност за мен. Истината е, че този клуб се превърна в нещо много повече – в мой дом. Дори и след отсъствието ми, въпреки промените в ръководството и структурата, усещането остана същото. София, съотборниците, средата – всичко ми беше познато и близко. Чувствах се спокоен и уверен, а това е безценно за един футболист. Дори и днес бих се върнал там без колебание.“

Разказът на Белаид излиза извън рамките на футбола в един от най-личните му моменти – признание, което показва какво стои зад всичко преживяно:

„Най-тежкият момент в живота ми беше загубата на сестра ми. След това вече нищо не беше същото. Футболът изгуби значение. Излизаш на терена, но мислите ти са другаде. Това е нещо, което те променя завинаги.“