🔑 Испанският урок - футболът започва с възпитание и ценности, не с такса и болни амбиции

След 0:3 от Испания най-лесното е да кажем, че сме по-слаби във футбола и толкова. Но истината е по-дълбока - разликата не е само футболна. Тя е културна, възпитателна, ментална. Испания ни превъзхожда не само с тактика и техника, а с философията си за развитието на децата и с начина, по който възпитават бъдещите си футболисти. И най-показателното беше поведението им след края на мача – въпреки че ни смазаха на терена, те се отнесоха възпитано, демонстрираха уважение и дори се чудеха как да ни поласкаят, макар че едва ли дълго ще помнят визитата си в България.

У нас често гледаме на проблема като на нещо, за което вина има БФС или клубовете, но когато говорим за възпитание, първо място е семейството. Там се изграждат ценности, уважение и дисциплина, след това идват школите, треньорите, организациите. Никой друг не може да компенсира липсата на домашно възпитание.

Испания е държава с над милион регистрирани футболисти и десетки хиляди клубове с детско-юношески звена. Тези школи са изградени не само като тренировъчни центрове, а като институции за възпитание. Там още от най-малките възрасти – „prebenjamín“, „benjamín“, „alevín“ – децата учат футбола през играта. Играят футбол-7, имат право на неограничени смени, за да няма напрежение и да могат всички да участват. Основният акцент е върху координация, техника и вземане на решения. Но още по-важното е, че се развива характерът – уважение към съотборници, съперници и съдии, дисциплина и колективен дух.

Треньорите минават през национални курсове на федерацията и получават лицензии на УЕФА. Те не са случайни ентусиасти, а подготвени педагози, които знаят как да работят с деца. В клубове като Виляреал или Атлетик Билбао всеки играч има индивидуален план, а психолози и учители съпътстват обучението. Fundación Real Madrid, например, награждава не за голове, а за поведение и уважение на терена – децата получават „бели карти“ за феърплей. В други школи се въвеждат програми за защита на малолетните – треньори, родители и деца минават обучения как да изграждат безопасна и позитивна среда.

Родителите също имат ясна роля. В Испания няма място за крясъци от трибуната. В много академии достъпът им до тренировките е ограничен, а на мачовете има кодекси за поведение – да подкрепят, но без да дават указания, без да спорят със съдиите или треньорите. При нарушения достъпът може да бъде отнет. В някои клубове дори се провеждат лекции за родители – как да насърчават детето, без да го натоварват, как да приемат грешките като част от развитието. Всичко е насочено към това децата да растат свободни и спокойни, за да покажат най-доброто от себе си.

А у нас картината е различна. На нашите терени родителите често са по-шумни и от треньора – викат, спорят, дават наставления. Обуват децата си в най-скъпите марки и им внушават, че вече са новите Роналдо или Мбапе. Така се изгражда изкуствено самочувствие, което рухва при първия сериозен сблъсък с конкуренция. Нерядко се чуват реплики като „плащам такса, ще ми пускаш детето да играе“ – думи, които издават сбърканото разбиране за футбола като услуга, а не като процес на възпитание и развитие. Така детето става жертва на чужди амбиции, вместо да бъде оставено да се учи, да греши и да расте. И тук е важно да подчертаем – не БФС е виновен, нито клубовете. Когато става дума за възпитание, то започва от вкъщи. Ако едно дете е научено на уважение и дисциплина в семейството, школата и клубът само ще надградят. Ако у дома то чува агресия и нереалистични очаквания, нищо отвън не може да поправи това.

И все пак надежда има. Много от сегашните подрастващи играчи вече показват друго отношение, а и много от тях се състезават в чуждестранни отбори, където попадат в съвсем различна реалност. Те осъзнават важността на режима, на храненето, на професионалното отношение. Те знаят, че мисията им не е само лична, а и национална. Това е поколение, което започва да разбира футбола като култура и дисциплина, а не като бърза слава. Именно тези примери трябва да следваме.

И затова разликата между Испания и България не е само в резултата 0:3. Тя е в културата, във възпитанието, в начина, по който едни изграждат личности, а други рушат мечти със свръхочаквания. Испанците ни победиха категорично, но най-големият им урок дойде след мача – вместо да ни унижат, те говориха с уважение, ласкаеха с думи и поведение, сякаш искаха да ни покажат, че истинското спортно благородство е по-важно от всеки резултат. Докато ние не променим отношението си към децата, докато родителите не спрат да играят мачове от трибуните и да товарят децата си с напразни амбиции, никакви тактики и схеми няма да ни помогнат да скъсим дистанцията. Разликата е културна, а културата започва у дома.