Източник на снимката: nullЧужденецът, който показа среден пръст на ЦСКА
Йоел Линдпере не спести нищо на столичния гранд
- 19/06/2026
Огромното текучество на чуждестранни играчи в родното първенство направи така, че феновете не могат да запомнят имената на повечето от тях, а докато го сторят те вече са сменили клубната си принадлежност и са отишли някъде другаде. Самите иностранци в повечето случаи минават под радара, а в случаите, в които биват запитани от родните медии говорят с общи приказки за престоя си у нас. Някои от тях обаче коренно се променят, когато се върнат в родината си, а нещата, които казват по адрес на България и родния футбол невинаги са лицеприятни. Именно към тази категория спада и естонецът Йоел Линдпере.
Феновете на ЦСКА вероятно си спомнят халфът, който през пролетта на 2005 г. изигра 14 мача за „армейците“ и бе в шампионския състав на Миодраг Йешич. Впоследствие кариерата му стига до американската МЛС, където играе за Ню Йорк Ред Булс и Чикаго Файър, а след нейния край ръководи Талина Калев заедно с бившия играч на Ливърпул Рагнар Клаван. Именно във връзка с тази му роля авторът на тези редове посети естонската столица през 2024 г. и успя да разговаря лично с Линдпере. Спомените за престоя му в България бяха точно това, което всеки свързан с футбола у нас иска да чуе: „Това бе първото ми излизане в чужбина и си го спомням с хубави неща, най-вече с шампионската титла. В същото време имах проблеми с езиковата бариера, които ми попречиха да остана, но винаги ще съм благодарен на сръбския ни треньор, който ми гласува пълно доверие (б.р. става въпрос за Миодраг Йешич). Играл съм и в Баник Острава и мога да кажа, че в Чехия и България съм виждал най-добрите привърженици. Е, има го и момента, че когато губиш те мразят, но когато печелиш те обичат с цялото си сърце. Особено вълнуващите бяха дербитата с Левски, когато градът сякаш бе разделен на две“, каза тогава той.
В началото на този юни отново съм в Естония, само че в град Пярну, където местния национален отбор се изправяше срещу Фарьорските острови в мач за Балтийската купа. Тамошният стадион, чието име в превод означава Плажен, функционираше и като хостел, поради което не бе чудно, че залата за пресконференции всъщност бе префасонираното помещение, където гостите му могат да закусят и отморят. Сред атракциите в нея бе и доста богата библиотека, в която изненадващо се натъквам на средно дебела книга, на чиято корица грее лика на Йоел Линдпере. Става въпрос за неговата биография „Аз решавам играта. Лошото момче, което никога не е пропускало тренировка“, написана в съавторство с може би най-голямото име в естонската футболна журналистика и историопис Индрек Шведе. Частта за времето му в ЦСКА обхваща 5 страници, като на една от тях попадам на шокираща снимка: Линдпере е застанал пред стария вход на „Българска армия“ и показва среден пръст към обектива. Този изваден извън контекста кадър би бил достатъчна причина за публичен линч, въпреки че говорим за издание от 2018 г. Нека обаче се запознаем пълните спомени на Йоел Линдпере, чрез които до голяма степен ще си обясним неговата постъпка.
„През 2005 г. се присъединих към известния български клуб ЦСКА София под наем. Мисля, че първият трансфер в чуждестранен клуб е специално събитие за всеки играч. Бях нервен през цялото време. Целият отбор говореше на български и сърбохърватски език и можеше да се впишеш в него само с добри футболни умения. Помогна ми агентът Тармо Лехисте от Естония, но в България ме посрещна местния мениджър Георги (б.р. Георги Градев), който бе бивш вратар и се бе появявал като модел в няколко български музикални клипа. Той бе висок, нещо като Сергей Парейко (б.р.бивш вратар на Естония с 65 мача за националната селекция). Покани ме на вечеря в хотела. Имаше и няколко чернокожи африкански играчи, които искаха да получат български паспорти. По тази причина те търсеха местни момичета, за които да се оженят.
В началото живеех в хотел. В крайна сметка си намерих апартамент, но София е много голям град и ми отне известно време да свикна с намирането на дом. Според договора ми дадоха кола, стар „Опел Вектра“, и пропуск на клуба в колата. Половината от полицаите в София са фенове на ЦСКА, а останалите са такива на Левски. Когато ме спираха полицаи левскари, трябваше да платя, но когато те бяха от нашия отбор просто показвах картата си и не ме глобяваха.
Взимайки колата ми казаха, че след като измина 100 километра, трябва да долея бензин, защото бензиномерът винаги беше на дъното. Това означаваше, че резервоарът изглеждаше празен. Трябваше да внимавам да не закъсам на пътя. Така или иначе това се случи, защото при силен дъжд колата просто спираше и трябваше да взема такси и да се върна когато вече е сухо. Когато валеше сутрин, моят словашки съотборник Радослав Забавник идваше при мен и ме взимаше, а на връщане хващах такси.
Бях финансово осигурен и не трябваше да се тревожа за заплатата си, защото преди всеки мач ми плащаха бонуса за предишния двубой. Тази система работеше добре. Отборът беше силен. На емблемата ни имаше петолъчна звезда, а клубът бе изцяло армейски. Сякаш отново преминавах през съветската армия. За мен бе чест да се срещна и да се ръкувам с легендата на клуба Христо Стоичков, който се появяваше на важни мачове с Range Rover с включени мигащи светлини. Винаги трябваше да печелим, тъй като загубата бе катастрофа.
Най-важният мач бе срещу Левски. Ние спечелихме титлата, но те спечелиха купата. Финалът за купата бе на Националния стадион и се подготвяхме усилено за него. Преди това лекарят искаше да ми бие инжекции, но аз бях против: във форма съм и искам да играя. Един от треньорите обаче каза: „Ако не си сложиш инжекцията, няма да играеш.“ (б.р. Линдпере дори не е в групата за срещата). Загубихме финала за купата, но медалът в него остана спомен.
Срещнах президента на клуба само веднъж - когато спечелихме лигата. Той влезе с BMW директно на терена, а оттам изскочиха и охранителите. След като го поздравихме, той потегли. Така става когато даден клуб се управлява от мафиоти. Не всеки може да се доближи до тях.
Нямах контакт с треньора, тъй като езиковата бариера пречеше. Когато печелехме, стискахме юмруци и ги удряхме. Подкрепяхме се взаимно на местния език: „аймо, аймо“, което означава нещо от рода на „давай, давай!“. Треньорът говореше само сърбохърватски, от който не разбирах нито дума. Когато искаше да каже нещо, рисуваше движения на хартия или дъска. Бях старателен, опитвах се да говоря български и разбирах основните неща, усвоявайки езика на футбола,
Оставането ми в клуба зависеше по-скоро от комуникацията с треньора. Не можахме да намерим общ език с него. Политиката на връзкарството също изигра роля, защото дойде вратар, който беше негов роднина. Не съм виждал толкова лош играч на този пост в нито един професионален клуб. Треньорът на вратарите не го искаше, но старшията реши, че той ще остане.
София е добра столица, храната е вкусна и евтина. Понякога автобусът ни водеше до ресторант на приятел след тренировка, където пиехме водка. Понякога си взимах пица, но тъй като това бе първия ми опит в чужбина и исках да стигна до върха на футбола, не наблягах на водката. Хранех се както вкъщи, така и навън. В началото имах проблем с намирането на къща - понякога обикалях с часове, използвайки карта, докато намерих правилната.
Аз съм маниак на храната и ресторантите и винаги съм имал проблеми с това. В България кимането означава отказ, а поклащането на глава - съгласие. Не ям лук и когато попитах сервитьорката дали ястието е без него, тя кимна в отговор, което за мен означаваше „да, няма лук в чинията“. И тогава на масата донесоха ястие с особен вкус на лук. Не разбирах тези жестове дълго време.
Българските градове бяха различни: някои бяха красиви, а други пусти. Стадионите бяха като деня и нощта, малко като тези в Естония. Някои сякаш бяха ударени от градушка и бяха трибуни, на места имаше гъста ниска трева и красив стадион. Веднъж отидохме за мач, който трябваше да се играе на следващия ден и впоследствие ни казаха, че той е отменен - президентът на противниковия отбор е бил застрелян. Мафиотска работа. Върнахме се у дома.
В почивните дни ходех на разходка. Разхождах се в планината до града и го гледах от един ресторант горе. Веднъж се качих с фуникуляра. Бях сам. Изведнъж всичко спря, чу се странен шум и асансьорът започна да се клатушка. А аз имам клаустрофобия. Треперех отвътре и се чудех какво да правя!? Обадих се на майка ми и ѝ описах ситуацията. Тя ме утешаваше, а аз бях изплашен. Чудех се дали няма да пропадна. Впоследствие всичко тръгна, а на мен не ми се наложи да си сменям панталоните! Горе в планината бе красиво и прекарвах страхотно време там. Със съотборниците ми посетихме и Златни пясъци, където водата бе хубава, а мекият жълт пясък...
Отборът беше мултинационален: имаше играчи от Европа и дори един младежки национал на Бразилия. Не говорех много английски. Когато спечехме първенството и загубихме финала за купата, няколко души започнахме да усещаме, че не сме желани от славяните. Аз, халфът Беноа Кое (трикратен шампион на Франция и носител на Купата на УЕФА, минал през Марсилия, ПСЖ и Интер), и чехът Роберт Цаха дори не бяхме поканени на партито за края на сезона. Получих медала от моя агент. Невероятно: всички празнуваха победата, дори шофьорът на автобуса на отбора се забавляваше с останалите, но ние не бяхме поканени! Беше ясно, че трябва да си стегна багажа и да се прибирам дома. Като преживяване, разбира се, беше безценно. Сега златният ми медал е в спортния музей в Тарту.“
Към думите му е добавено и свидетелството на агента Тармо Лехисте: „Като всеки футболист, в началото на Йоел отне известно време, за да се приспособи към чуждата среда. Въпреки че можеше да играе доста, той все чувстваше, че не е напълно приет. Водихме дълги телефонни разговори и с приказвахме за тези неща. Докато в Естония той имаше имиджа на лошо момче, когато гласът му започна да трепери в тези телефонни разговори, говорейки за своите проблеми и носталгия, осъзнах, че всъщност има много чувствителна душа под външната обвивка“, казва естонецът. В края той споменава, че преди да се върне във Флора Линдпере е имал оферта от други български отбори, както и от такива от Турция и Швеция.
Стигайки до въпросната снимка със средния пръст намираме пояснителния надпис „Входът на моя армейски стадион, където не бях поканен на шампионските празненства“. За мнозина написаното може да се види крайно, необективно или умишлено разкрасено, за да предизвика интерес сред местната аудитория в Естония. Спомените на Йоел Линдпере обаче показват, че чужденците у нас често виждат неща, които ни убягват или заради които просто си затваряме очите. Поради това вместо да реагираме първосигнално би трябвало да се замислим дали проблема за всичко не се крие в самите нас.
Феновете на ЦСКА вероятно си спомнят халфът, който през пролетта на 2005 г. изигра 14 мача за „армейците“ и бе в шампионския състав на Миодраг Йешич. Впоследствие кариерата му стига до американската МЛС, където играе за Ню Йорк Ред Булс и Чикаго Файър, а след нейния край ръководи Талина Калев заедно с бившия играч на Ливърпул Рагнар Клаван. Именно във връзка с тази му роля авторът на тези редове посети естонската столица през 2024 г. и успя да разговаря лично с Линдпере. Спомените за престоя му в България бяха точно това, което всеки свързан с футбола у нас иска да чуе: „Това бе първото ми излизане в чужбина и си го спомням с хубави неща, най-вече с шампионската титла. В същото време имах проблеми с езиковата бариера, които ми попречиха да остана, но винаги ще съм благодарен на сръбския ни треньор, който ми гласува пълно доверие (б.р. става въпрос за Миодраг Йешич). Играл съм и в Баник Острава и мога да кажа, че в Чехия и България съм виждал най-добрите привърженици. Е, има го и момента, че когато губиш те мразят, но когато печелиш те обичат с цялото си сърце. Особено вълнуващите бяха дербитата с Левски, когато градът сякаш бе разделен на две“, каза тогава той.
В началото на този юни отново съм в Естония, само че в град Пярну, където местния национален отбор се изправяше срещу Фарьорските острови в мач за Балтийската купа. Тамошният стадион, чието име в превод означава Плажен, функционираше и като хостел, поради което не бе чудно, че залата за пресконференции всъщност бе префасонираното помещение, където гостите му могат да закусят и отморят. Сред атракциите в нея бе и доста богата библиотека, в която изненадващо се натъквам на средно дебела книга, на чиято корица грее лика на Йоел Линдпере. Става въпрос за неговата биография „Аз решавам играта. Лошото момче, което никога не е пропускало тренировка“, написана в съавторство с може би най-голямото име в естонската футболна журналистика и историопис Индрек Шведе. Частта за времето му в ЦСКА обхваща 5 страници, като на една от тях попадам на шокираща снимка: Линдпере е застанал пред стария вход на „Българска армия“ и показва среден пръст към обектива. Този изваден извън контекста кадър би бил достатъчна причина за публичен линч, въпреки че говорим за издание от 2018 г. Нека обаче се запознаем пълните спомени на Йоел Линдпере, чрез които до голяма степен ще си обясним неговата постъпка.
„През 2005 г. се присъединих към известния български клуб ЦСКА София под наем. Мисля, че първият трансфер в чуждестранен клуб е специално събитие за всеки играч. Бях нервен през цялото време. Целият отбор говореше на български и сърбохърватски език и можеше да се впишеш в него само с добри футболни умения. Помогна ми агентът Тармо Лехисте от Естония, но в България ме посрещна местния мениджър Георги (б.р. Георги Градев), който бе бивш вратар и се бе появявал като модел в няколко български музикални клипа. Той бе висок, нещо като Сергей Парейко (б.р.бивш вратар на Естония с 65 мача за националната селекция). Покани ме на вечеря в хотела. Имаше и няколко чернокожи африкански играчи, които искаха да получат български паспорти. По тази причина те търсеха местни момичета, за които да се оженят.
В началото живеех в хотел. В крайна сметка си намерих апартамент, но София е много голям град и ми отне известно време да свикна с намирането на дом. Според договора ми дадоха кола, стар „Опел Вектра“, и пропуск на клуба в колата. Половината от полицаите в София са фенове на ЦСКА, а останалите са такива на Левски. Когато ме спираха полицаи левскари, трябваше да платя, но когато те бяха от нашия отбор просто показвах картата си и не ме глобяваха.
Взимайки колата ми казаха, че след като измина 100 километра, трябва да долея бензин, защото бензиномерът винаги беше на дъното. Това означаваше, че резервоарът изглеждаше празен. Трябваше да внимавам да не закъсам на пътя. Така или иначе това се случи, защото при силен дъжд колата просто спираше и трябваше да взема такси и да се върна когато вече е сухо. Когато валеше сутрин, моят словашки съотборник Радослав Забавник идваше при мен и ме взимаше, а на връщане хващах такси.
Бях финансово осигурен и не трябваше да се тревожа за заплатата си, защото преди всеки мач ми плащаха бонуса за предишния двубой. Тази система работеше добре. Отборът беше силен. На емблемата ни имаше петолъчна звезда, а клубът бе изцяло армейски. Сякаш отново преминавах през съветската армия. За мен бе чест да се срещна и да се ръкувам с легендата на клуба Христо Стоичков, който се появяваше на важни мачове с Range Rover с включени мигащи светлини. Винаги трябваше да печелим, тъй като загубата бе катастрофа.
Най-важният мач бе срещу Левски. Ние спечелихме титлата, но те спечелиха купата. Финалът за купата бе на Националния стадион и се подготвяхме усилено за него. Преди това лекарят искаше да ми бие инжекции, но аз бях против: във форма съм и искам да играя. Един от треньорите обаче каза: „Ако не си сложиш инжекцията, няма да играеш.“ (б.р. Линдпере дори не е в групата за срещата). Загубихме финала за купата, но медалът в него остана спомен.
Срещнах президента на клуба само веднъж - когато спечелихме лигата. Той влезе с BMW директно на терена, а оттам изскочиха и охранителите. След като го поздравихме, той потегли. Така става когато даден клуб се управлява от мафиоти. Не всеки може да се доближи до тях.
Нямах контакт с треньора, тъй като езиковата бариера пречеше. Когато печелехме, стискахме юмруци и ги удряхме. Подкрепяхме се взаимно на местния език: „аймо, аймо“, което означава нещо от рода на „давай, давай!“. Треньорът говореше само сърбохърватски, от който не разбирах нито дума. Когато искаше да каже нещо, рисуваше движения на хартия или дъска. Бях старателен, опитвах се да говоря български и разбирах основните неща, усвоявайки езика на футбола,
Оставането ми в клуба зависеше по-скоро от комуникацията с треньора. Не можахме да намерим общ език с него. Политиката на връзкарството също изигра роля, защото дойде вратар, който беше негов роднина. Не съм виждал толкова лош играч на този пост в нито един професионален клуб. Треньорът на вратарите не го искаше, но старшията реши, че той ще остане.
София е добра столица, храната е вкусна и евтина. Понякога автобусът ни водеше до ресторант на приятел след тренировка, където пиехме водка. Понякога си взимах пица, но тъй като това бе първия ми опит в чужбина и исках да стигна до върха на футбола, не наблягах на водката. Хранех се както вкъщи, така и навън. В началото имах проблем с намирането на къща - понякога обикалях с часове, използвайки карта, докато намерих правилната.
Аз съм маниак на храната и ресторантите и винаги съм имал проблеми с това. В България кимането означава отказ, а поклащането на глава - съгласие. Не ям лук и когато попитах сервитьорката дали ястието е без него, тя кимна в отговор, което за мен означаваше „да, няма лук в чинията“. И тогава на масата донесоха ястие с особен вкус на лук. Не разбирах тези жестове дълго време.
Българските градове бяха различни: някои бяха красиви, а други пусти. Стадионите бяха като деня и нощта, малко като тези в Естония. Някои сякаш бяха ударени от градушка и бяха трибуни, на места имаше гъста ниска трева и красив стадион. Веднъж отидохме за мач, който трябваше да се играе на следващия ден и впоследствие ни казаха, че той е отменен - президентът на противниковия отбор е бил застрелян. Мафиотска работа. Върнахме се у дома.
В почивните дни ходех на разходка. Разхождах се в планината до града и го гледах от един ресторант горе. Веднъж се качих с фуникуляра. Бях сам. Изведнъж всичко спря, чу се странен шум и асансьорът започна да се клатушка. А аз имам клаустрофобия. Треперех отвътре и се чудех какво да правя!? Обадих се на майка ми и ѝ описах ситуацията. Тя ме утешаваше, а аз бях изплашен. Чудех се дали няма да пропадна. Впоследствие всичко тръгна, а на мен не ми се наложи да си сменям панталоните! Горе в планината бе красиво и прекарвах страхотно време там. Със съотборниците ми посетихме и Златни пясъци, където водата бе хубава, а мекият жълт пясък...
Отборът беше мултинационален: имаше играчи от Европа и дори един младежки национал на Бразилия. Не говорех много английски. Когато спечехме първенството и загубихме финала за купата, няколко души започнахме да усещаме, че не сме желани от славяните. Аз, халфът Беноа Кое (трикратен шампион на Франция и носител на Купата на УЕФА, минал през Марсилия, ПСЖ и Интер), и чехът Роберт Цаха дори не бяхме поканени на партито за края на сезона. Получих медала от моя агент. Невероятно: всички празнуваха победата, дори шофьорът на автобуса на отбора се забавляваше с останалите, но ние не бяхме поканени! Беше ясно, че трябва да си стегна багажа и да се прибирам дома. Като преживяване, разбира се, беше безценно. Сега златният ми медал е в спортния музей в Тарту.“
Към думите му е добавено и свидетелството на агента Тармо Лехисте: „Като всеки футболист, в началото на Йоел отне известно време, за да се приспособи към чуждата среда. Въпреки че можеше да играе доста, той все чувстваше, че не е напълно приет. Водихме дълги телефонни разговори и с приказвахме за тези неща. Докато в Естония той имаше имиджа на лошо момче, когато гласът му започна да трепери в тези телефонни разговори, говорейки за своите проблеми и носталгия, осъзнах, че всъщност има много чувствителна душа под външната обвивка“, казва естонецът. В края той споменава, че преди да се върне във Флора Линдпере е имал оферта от други български отбори, както и от такива от Турция и Швеция.
Стигайки до въпросната снимка със средния пръст намираме пояснителния надпис „Входът на моя армейски стадион, където не бях поканен на шампионските празненства“. За мнозина написаното може да се види крайно, необективно или умишлено разкрасено, за да предизвика интерес сред местната аудитория в Естония. Спомените на Йоел Линдпере обаче показват, че чужденците у нас често виждат неща, които ни убягват или заради които просто си затваряме очите. Поради това вместо да реагираме първосигнално би трябвало да се замислим дали проблема за всичко не се крие в самите нас.
