Защото всички го обичат!

В България рядко сме заедно.

Още по-рядко - без условия, без цветове, без „нашите“ и „вашите“. Смъртта на Димитър Пенев направи точно това. Всички, без клубни пристрастия застанаха редом. Сини и червени. Фенове, журналисти, бивши футболисти, деца и възрастни – всички в тишина, с наведени глави.

Пенев беше от малкото хора в българския футбол, които никога не се поставиха над другите. Не търсеше признание. Не поучаваше. Беше голям, без да се държи голям – а това убива завистта още в зародиш.

Той не мразеше и не воюваше. За него нямаше син или червен. Когато отказваш да участваш в дребното, просто нямаш врагове.

Говореше просто и истински. Без роли. Без клишета.

Хората усещат това - и го обичат. Не се оправдаваше - нито при загуби, нито при победи. Нямаше съдии, заговори и алибита. Това печели уважение от всички.

А САЩ ’94 не беше просто футбол.

Беше момент, в който България беше едно. И хората не забравят кой им е дал това чувство.

Но най-важното - Пенев беше добър човек. В малките жестове. В погледа. В усмивката. В това, че не отблъскваше никого.

Затова днес няма лоша дума. Защото няма какво да кажеш лошо за човек, който не е наранил, не е унижил и не е предал. Затова болката е обща.

Затова тишината е истинска. Не е чудо - признание е!