🏐 Тайният код на шампионите

Едно сребро във Филипините се превърна в символ на надежда. Купа, преливаща от емоции, заля телевизионните екрани и за кратко изтри политическата сивота и умората на ежедневието. България отново вдигна глава, защото едни млади момчета играха с лекотата на шампиони и върнаха страната ни на световната карта. Финалът срещу Италия завърши с 1:3 и златото остана за "Скуадрата", но за нас това второ място тежи като победа. Тежи, защото е доказателство, че формулата „българска школа – чужд опит – национален печат“ работи и ражда герои.

Истината е, че искрата пламва много по-рано. В държава, където футболът е религия, волейболът тихо и упорито превръща спортните салони във Варна, София, Пловдив, Бургас, Добрич и дори Белоградчик, в люлки на бъдещи шампиони. Училищните турнири, масовите програми, младежките формации – това не са просто набран текст в поредната управленска програма, а реална стратегия. Българската федерация създаде центрове за подготовка, дигитализира процесите и направи така, че всеки талант да мине през единна система. И когато дойде моментът, тези млади момчета вече не се плашат от никого.




За да се оцени истински какво бе свършено, достатъчно е да се погледне , да се сравни какво бе заложено, какво реално бе изпълнено и да се отсее къде са истинските резултати и успехи, родени именно от тази стратегия.

Няма как да не отдадем заслуженото на лидера. Любо Ганев – човекът, който съчетава шампионското минало с модерния управленски подход. Той е лицето на българския волейбол по света, познат, уважаван, авторитетен. Работи с високо самочувствие, но с подобаващ резултат – и днес е президентът, който превърна федерацията в сила, която едновременно развива масовия спорт и държи националния тим на най-високо ниво. В рамките на няколко месеца ни подари женско световно злато до 19 и мъжко световно сребро. И да, може спокойно да се каже, че е сред най-успешните волейболни ръководители в цялата бляскава история на този спорт у нас.




А плодовете на добрата работа се виждат в самите играчи. Симеон Николов започна в Левски, премина през Лонг Бийч Стейт, а сега е в Локомотив Новосибирск. Разпределител с ръст 2,09 и с топка, която рисува, а не просто лети. До него е брат му – Александър Николов. Двуметровият посрещач, който може да завършва и като диагонал. Роден във Франция, израснал в Левски, блеснал също в Лонг Бийч Стейт, а след това направи професионалния си пробив в Чивитанова – отбор, който не дава шанс на случайни играчи. Там Алекс стана лидер, какъвто България жадуваше.

От зала „Добротица“ изгряха други две фигури. Либерото Дамян Колев, започнал при Петър Пенев и Веселин Великов, дебютирал при мъжете още на 15 и днес двукратен шампион с Левски. И централният блокировач Илия Петков, който мина през Добруджа, Нефтохимик, Хебър, Скра Белхатов и клубове във Франция и Италия. Тихият титан, който пази мрежата и знае как се печелят купи.

Мартин Атанасов е пример за български износ на високо ниво – от Германия през Франция, Турция и Русия, до Монца в Италия. Борис Начев е най-новото ни откритие в центъра – висок, прецизен, вече в Падова. Аспарух Аспарухов, започнал в Славия, мина през Монтана, Верона, Падова и Русия, днес е в Полша и носи онази стабилност по мрежата, която прави разликата. Алекс Грозданов също тръгна от Добруджа, игра в Италия, Белгия и сега в Полша – център с интелигентно мислене и железен тайминг.




Не спират да идват новите имена. Георги Татаров с път от ЦСКА през Турция, Франция и Италия. Руси Желев, блеснал с Берое, сега в Италия. Венислав Антов от Белоградчик, минал през Левски и стигнал до Франция. Стоил Палев – още един разпределител с школовка в Сливнишки герой и Левски. Димитър Добрев – 190-сантиметрово либеро, каквито рядко се срещат. Преслав Петков – млад централен блокировач, който тепърва ще гради своята история, но също е плод на отличната работа във волейболния Левски.

И ето така изглежда тайната. Волейболните центровете работят. Клубовете не крадат бъдеще, а го създават. Федерацията има стратегия, а президентът й е посланик в световен мащаб. Бившите герои – Любо Ганев, Владо Николов и още много – са тук, за да градят следващите. А младите влизат в залата с увереност, че ако тренират, ако се борят, ако издържат – ще бъдат забелязани.




Финалът във Филипините не беше краят. Беше началото. Начало на нова златна ера, в която среброто не е утеха, а обещание. Обещание, че България все още умее да произвежда шампиони, да ги изгражда и да ги превръща в национални герои. И че един ден – много скоро – отново ще бъдем на върха.