От Разград до разграден двор

Някъде между самодоволството и реалността Лудогорец изгуби пътя си. Тимът, който десетилетие наред диктуваше темпото в българския футбол, сега прилича повече на объркан статист, отколкото на режисьор на собствения си спектакъл. И да, може би е време да го кажем в прав текст — краят на хегемонията е близо.

Загубата с 4:5 от ФК ЦСКА 1948, при това след моментен резултат 1:5, не е просто футболен провал. Това е диагноза. Символ на едно падение, което не започна вчера, а се трупаше с години — от малките компромиси в трансферната политика, през безличните треньорски назначения, до тоталната загуба на посока.

А бяха времена, когато Лудогорец беше синоним на организация, професионализъм и съвременност. Отбор, който вдъхновяваше останалите, вместо да им подражава. Сега обаче нещо се счупи.

Ръководството, съставено от вечните фигури Козмин Моци, Ангел Петричев и Георги Караманджуков, сякаш кара на автопилот. Решенията им вече не носят смисъл, а по-скоро объркване. Трансфери като Мунир Шуряр, Матеус Машадо, Ив Биле, това са само първите имена в съзнанието ми, не будят ентусиазъм, а въпроси: кой ги избира, защо идват и какво изобщо дават на клуба?

Лудогорец, който някога привличаше класни чужденци и продаваше скъпо, сега изглежда е загубил нюха си. След Квадво Дуа, Якуб Пьотровски и Игор Тиаго — тишина. Няма нови лидери, няма гръбнак, няма заряд.

Назначението на Руи Мота е може би най-яркият пример за управленска летаргия. В свят, в който треньорите трябва да вдъхновяват, португалецът изглежда като човек, който просто изпълнява протокол. Без харизма, без огън, без енергия.

Контрастът с Игор Йовичевич е огромен — хърватинът беше емоционален, жив, увличаше отбора след себе си. Мота е обратното: бездушен, предвидим, шаблонен. Неговият Лудогорец не е просто слаб — той е безличен.

Днес Лудогорец е един от многото, а не онзи, който определя останалите.

Падението не е само в резултатите, а в усещането. Когато футболисти като Оливие Вердон изглеждат без желание и без концентрация, когато съмнителни голове и грешки се повтарят, няма нужда от конспирации — всичко е видимо и без тях.

Да, все още сме в края на октомври. Да, времето за реакция не е изтекло напълно. Но за да има такава реакция, трябва промяна. Истинска. Не козметична.

Лудогорец вече не е страшилище. Вече не е пример. И, честно казано, ако нещо не се промени още сега, може би съвсем скоро няма и да е шампион.

Вината е колективна — от ръководството, през треньора, до футболистите. Но основната тежест лежи върху хората, които позволиха машината да ръждяса, без да я спрат навреме.

А ако „орлите“ наистина паднат от престола си, няма да е защото някой ги е детронирал. Ще е защото сами са си свалили короната.

И така — краят ли е близо?

Ако питате мнозина — да.

А ако питате Лудогорец... той май все още не е разбрал, че вече не лети.