Лора Христова - момичето, което накара цяла България отново да мечтае!

Преди 28 години бях едно 10-годишно хлапе. Но вече бях заразен с една тръпка - женския биатлон. Тръпка, която естествено носеше името - Екатерина Дафовска.

Спомням си как бързах да се прибера вкъщи за стартовете. По телевизията вървеше биатлон, а България беше полудяла по този спорт. Навсякъде се говореше за едно име - Катя Дафовска. И ние, хлапетата, попивахме всяка секунда.

Помня и съперничките. Знаех ги наизуст.

Уши Дизел, Олга Зайцева, Андреа Хенкел, Кати Вилхелм, Олена Петрова, Сандрин Байи, Магдалена Форсберг, Мартина Глагов, Лив Грете Поаре, Албина Ахатова…

Биатлонът беше голяма сцена. А ние бяхме част от нея.

После минаха години. Дафовска се отказа. Еуфорията постепенно отшумя. Продължих да гледам състезания, разбира се. Но вече нямаше онова детско чувство, онзи плам. Не можех да изредя цялата стартова решетка както някога. Нещо беше останало назад... в детството.

И изведнъж… 28 години по-късно се появи Лора Христова.

Това момиче направи нещо много повече от силно състезание. Тя ни върна назад във времето. Като с телепорт. Върна ни в онова чисто, неподправено усещане, когато гледаш биатлон със свито сърце и вярваш, че българка може да се бори със световните сили.

Пристигаш втора на последния рубеж на Олимпиада. Самият факт вече звучи като приказка. Да, ръката трепна. Да, медалът се изплъзна. Но това няма значение.

Защото в онези секунди всички отново бяхме там.

Там, където преди три десетилетия стояхме и чакахме стрелбите на Дафовска.

Биатлонът е спорт на империи. Франция, Норвегия, Германия, Швеция… държави, които дишат този спорт.

А ние? Ние сме малка България. Но някъде там, между шамарите на големите сили… се бутаме. Там сме. Има ни.

И това е достатъчно, за да ни накара отново да мечтаем и да се гордеем.

Благодарим ти за тези емоции, Лорче.

Цяла България те обича. И не се съмнявай нито за секунда в това.