Куршум за титлата!

Понякога футболът умее да поднася обрати, които не се побират в статистиката. Преди две години на „Герена“ пристигна момче от Апуярес – скромно, леко объркано от вниманието, но с онази улична бързина и южноамериканска любов към играта, които говорят повече от думите. Още с първите си минути в София, Евертон Бала стъпи в свят, където всяко движение се сравняваше с предишен любимец на "сините" фенове.

На 1 март 2024 година той вече носеше "синята: фланелка, натоварена не само с позицията по левия фланг, а и с цялата емоционална следа, оставена от Уелтън – финтовете, харизмата, начинът, по който караше „Герена“ да диша в един ритъм с него. Левски тогава се намираше в период на колебания, нуждаеше се от нов импулс и естествено всички погледи се насочиха към новия бразилец. Очакванията бяха високи, вероятно прекалено високи за човек, който тепърва трябваше да открие своето място в един претенциозен и изискващ футболен дом.

Тежестта върху раменете му стана още по-осезаема и от разочарованието, оставено от безличния Фабио Лима. Отборът се люшкаше под ръководството на Николай Костов, сезонът губеше посока, атаката изглеждаше беззъба, а трибуните бяха нетърпеливи. Евертон Бала бързо попадна в графата на трансферните разочарования. Дриблираше тук и там, но проблясъците се стопяваха по-бързо, отколкото се появяваха. И сякаш всичко около него сочеше едно - това не бе човекът, който да поеме наследството на Уелтън.

Истината е, че и треньорите преди Хулио Веласкес не му помогнаха да намери себе си. Николай Костов и Станислав Генчев го разкарваха из целия терен като човек, търсещ дом. В центъра, на десетката, на осмицата, вляво, вдясно… нищо не изглеждаше истинско. Нямаше ритъм, нямаше последователност, нямаше онова усещане, че футболистът попада в собствената си среда. И дойде момент, когато дори най-близките до отбора гласове започнаха да говорят за неговото връщане в Мирасол.

Признавам, че и аз в коментарите си тогава вече превключвах в режим на песимизъм. Престараването ми да бъда реалист ме лишаваше от шанс да видя по-далеч. Но добре, че бе Наско Сираков. Преполовен сезон, разколебани трибуни, подигравателни нотки в социалните мрежи – и въпреки това Вълка реши да плати онези 200 000 евро и да превърне Евертон Бала в постоянен футболист на Левски. Мнозина го смятаха за рисков ход. Днес той изглежда като пример за управленска смелост, която не се влияе от хорските настроения.

И тогава се случи най-важното. В началото на 2025 година на „Герена“ дойде Хулио Веласкес — човек, който не се впечатлява от сравненията, миналото или каквито и да е странични шумове. И в Бала видя не невралгичен проблем, а суров материал: скорост, техника, отличен удар и първична енергия, която може да се извае в оръжие. Под неговото ръководство бразилецът престана да бъде опция за запълване на "дупки". Стопираха се опитите за имитация на Уелтън. Приключи се с това да бъде работник на погрешна позиция. Влезе в своя коридор, получи свобода, но не и анархия, почувства подкрепата на бекове, халфове, изобщо цялата формация на терена бе подредена така, че да извади на показ неговата сила, а не да я тушира.

И Куршума се пробуди.

Бала започна да играе със скоростта на решение, което не се обяснява, а просто се случва — рязко движение, удар или подаване, мигновено завършване на ситуацията. Този негов почти европейски прочит на футбола се оказа точният за него. Публиката го усети, съотборниците го оцениха, а противниците започнаха да се притесняват при евентуалните си двубои срещу него.

Сезонът 25/26 дори не е преполовен, а Бала вече е повторил головете си от миналата кампания. Участва в близо четвърт от попаденията на отбора, вдигна цената си до милион и половина евро и показва онази зрялост, която само точният треньор може да отключи. Неговото развитие е един от най-ярките примери за това как една кариера може да бъде спасена, ако срещне правилната среда, точната роля и ерудираният треньор, който да я води.

Ако погледнем назад към онзи мач с Монтана, когато имаше шанс да запише хеттрик, но даде дузпата на Сангаре, ще видим не слаб характер, а обратното — футболист, който е преборил егото си. Състезател, който разбира, че отборната химия струва повече от едно индивидуално постижение. И тук е най-голямата трансформация: от играч, който се луташе между роли, до лидер, който отваря път за другите.

Хулио Веласкес извади най-доброто у него и го изкара на светло. И днес Евертон Бала е футболист, който се държи на терена така, сякаш знае къде отива клубът и каква част от пътя е поверена на него.

Левски отново гледа към върха. На „Герена“ се усеща онзи жив, пулсиращ заряд, който се появява само когато отборът е на прага на нещо истински значимо. В тази особена смес от оптимизъм и отговорност, от високи очаквания и подредени амбиции, изпъква една фигура, която преди време мнозина дори не поставяха в разговора.

Евертон Бала дойде тихо, премина през съмнения, изстрада своя път и днес стои на терена като футболист, който не просто се е адаптирал, а е поел своята роля със зрялост и постоянство. И в момент, когато шампионската мечта отново изглежда възможна, неговото присъствие тежи повече от всякога.

Отборът вече има своя Куршум за детронирането на хегемона.

Евертон Бала.