🧱Да строиш бъдеще върху руини – националният отбор като паметник на заблудата

Едва ли някой е очаквал нещо различно от поредната тежка загуба на България снощи. 4:0 от европейския шампион Испания. Честно казано, можеше да е и повече. Испанците просто бяха любезни – те са такъв народ, имат вроден джентълменски рефлекс. Ако беше Германия или Нидерландия, щяхме да гледаме катастрофа от епични размери.

Испанците унищожават само когато срещу тях има съпротива. Видяхме го срещу Турция – 6:0. Но там турците поне опитаха. Показаха зъби. Бяха горди в поражението си. Ако човек сравни статистиката от онзи мач с нашата, ще види огромната пропаст между „опитах“ и „предадох се“.

Да напишеш днес коментар за националния отбор на България е почти невъзможно. Всичко вече е казано, всичко е изписано, всичко е болезнено ясно. Само в БФС изглежда не знаят. Те все вървят „някъде напред“. Въпросът е накъде – към пропастта ли? Към дъното под дъното?

1:16 голова разлика след четири мача. И сме единственият отбор в Европа, който има повече автоголове, отколкото отбелязани попадения.

На всеки беше ясно, че Александър Димитров е сложен временно – да доизкара цикъла, да изяде последните шамари. Човекът си го призна и сам. Но за него това било мечта – да води националния отбор. Жалко, че мечтите у нас се сбъдват само, за да бъдат употребени.

„Той бил най-точният човек в момента“, казват от БФС.

Абе, ние доматите не ги ядем с колците, хора!

Това не е наивност, това е цинизъм. Да гледаш как футболът умира, но да твърдиш, че започва „ново начало“. Кое начало? От коя точка на отчаянието?

Измислят се нелепи правила за ограничаване на чужденците, които богатите клубове заобикалят за минути. От кой отбор ще идват националите? От бедните, които едва свързват двата края?

Тъжно е. Позорно е. Срамно е. И още по-срамно е, че го приемаме за нормално.

Много ми се иска да дойде ден, в който пак да чакаме мач на България с трепет – както чакахме волейболистите. Защото когато играе националният, ние пак заставаме зад него. Въпреки всичко. Но трябва да видим поне искра – някой да показва, че му пука.

Днес обаче не виждаме това. Виждаме един футбол, контролиран от лобита, от хора, поставени там да служат на Разград и само на Разград.

Какво да очакваме тогава?

Нищо. Абсолютно нищо.

Оставащите два мача от квалификациите ще са повторение на снощната тъга. Грузия ще ни вкара четири-пет, в Турция ще се молим звездите им да си почиват, за да минем „само“ с пет-шест.

Всичко е казано. Никой не иска да чуе.

Никой не иска да види.

Всичко е в мъгла.

Но Гонзо вижда „светло бъдеще“. Вярва си, че вървим в правилната посока.

Вярвай си, Гонзо. Блажени са вярващите.