Източник на снимката: nullБългарският съдия, който достигна европейския, световен и олимпийски връх
Истарията на Димитър Руменчев
- 03/08/2026
Предвид показаното на терена на стадион „Метлайф“ в Ийст Ръдърфорд може да кажем, че финалът на Мондиал 2026 между Испания и Аржентина имаше повече образователна, отколкото естетическа стойност за българската аудитория. Сблъсъкът между Ла Фурия и „гаучосите“ даде възможност на мнозина за пръв път да чуят името на най-добрият българския съдия за XX век според класацията на вестник „Футбол“ – Димитър Руменчев. Причината за този внезапен интерес е фактът, че именно той ръководи предишната среща на двата колоса на световни финали – 2:1 за южноамериканците на Мондиал’66. Това е своеобразна реабилитация за човек, посочен със сгрешена самоличност в най-касовият съвременен български филм – „Гунди – Легенда за любовта“. Там името на арбитъра се споменава по време на коментара на знаменитата победа на Левски със 7:2 срещу ЦСКА на 17 ноември 1968 г., но то е произнесено Румянцев. Сега, използвайки нашия исторически ВАР, ще върнем ситуацията и ще отдадем дължимото на личността, за която „Франс футбол“ пише във връзка с посочената по-горе среща отпреди 60 години: .. „По професия той е адвокат, но когато застане със свирка в ръка в центъра на терена, той „забравя“ да защитава само едната от двете спорещи страни. Неговото ръководство бе пример за безпристрастност и точност“.
С капитаните на Испания и Аржентина Франсиско Хенто и Антонио Ратин преди мачът между двата отбора на Мондиал‘66
Димитър Атанасов Руменчев, както е неговото пълно име, е роден на 6 януари 1919 г. в София. След завършване на висшето си образование става адвокат, а кантората му на улица „Алабин“ 29 е била добре позната на столичани. За връзките си с футбола самия той казва: „Играл съм футбол още от дете, а след това в ония многобройни квартални клубове до 1940 г., без разбира се, да съм оставил някаква следа. След това отидох в казармата, по-късно ни гpaбна войната, трябваше да се уча и нямах вече време на да мисля за това“. Той обаче се насочва към съдийството през 1948 г., а за свой пример в професията посочва Стефан Чумпалов. По ирония на съдбата дебютът му в елита е в среща, която не фигурира в официалните статистики. Става въпрос за победата на софийския Строител 2:1 над националния отбор на 14 март 1953 г. По това време представителния ни тим е включен в елитната група като част от подготовката му за квалификациите за Мондиал’54, но участва извън класирането. Това е първата от общо 160 срещи в „А“ РФГ, които Руменчев ще ръководи в следващите 16 години. В този период той ще се утвърди като безспорен авториет и неслучайно 2 пъти е определен за най-добър съдия в шампионата в класацията на вестник „Труд“– през 1963 и 1968 г. Четири от споменатите двубои са дербита между Левски и ЦСКА, като в две от тях „сините“ постигат съкрушителни успехи над големия си съперник – споменатото 7:2 и 6:3 на 15 юли 1962 г. Във въпросните срещи победителите получават общо 3 дузпи, но никой от загубилия отбор не ги оспорва. Общо отсъдените наказателни удари от Руменчев са 23, а още преди въвеждането на жълтите и червени картони той отстранява общо трима играчи от терена.
След края на сезон 1962-63 с купата за най-добър съдия редом до Тодор Диев, капитан на шампиона Спартак (Пловдив)
Откакто става международен съдия през 1955 г., българинът ръководи 23 мача в чужбина, а още 8 пъти е в състава на съдийски бригади на най-големите форуми. Точно както националният отбор прави дебюта си на световни финали в Чили’62, така и Руменчев става първия роден арбитър на надпреварата именно в Южна Америка. Той е част от тройката, ръководена от Николай Латишев (СССР) за двубоите Италия-Швейцария (3:0) и Чехословакия-Унгария (1:0). 4 години по-късно в Англия Руменчев попада в групата на главните съдии, но преди това е част от бригадата за мача на откриването между домакините и Уругвай, завършил 0:0. Преди мачът съдийската тройка в състав Ищван Жолт (Унгария), Тофик Бахрамов (СССР) и нашия арбитър биват поздравени лично от кралица Елизабет II, а доброто му представяне му помага да получи срещата Аржентина-Испания и да е помощник на перуанеца Артуро Ямасаки за Англия-Франция (2:0). На Евро’68, което според тогавашния формат е финална четворка, Руменчев помага на Хосе Ортис де Мендибил (Испания) на полуфинала Англия-Югославия (0:1), а на финала Италия-Югославия (1:1) е част от бригадата на швейцареца Готфрид Дийнст. В Мексико’68 най-известният ни съдия прави голям шлем, след като става част от олимпийския футболен турнир – главен арбитър на Гвинея-Колумбия (3:2) и помощник на Колумбия-Франция (2:1) и Мексико-Испания (2:0). Ако не бе навършил 50 години само няколко месеца по-рано Руменчев вероятно щеше да попадне в листите за Мондиал’70, но вместо него в ролята на резервен арбитър там отива Тодор Бечиров. „По това време той се намираше в отлична физическа форма. Аз тренирах борба, участвах на републиканско първенство и бях много по-млад от него, но след кросовете които правехме едва намирах сили да се кача на трамвая“, споделя синът му проф. дфн Величко Руменчев. Той не успява да наследи любовта на баща си към най-великата игра, но по подобие на него се ориентира към правото, а от 1979 г. е част от катедра „Реторика“ към Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на редица научни трудове в тази област като „Ораторското изкуство на Древния Изток“, тритомната „Антология на ораторската реч“ и „Речник. Реторика. Манипулативни похвати“, а спомените му са ценно свидетелство за епохата. „Баща ми никога не е имал проблем с футболистите, тъй като те се влияеха от неговия авторитет. С него идвахме на стадиона час и половина преди срещата и докато феновете заемаха местата си той правеше обиколки на пистата на стадиона. От него знам колко важна е добрата подготовка и също така никога да не подценяваш дадена ситуация. Вкъщи рядко говореше за футболни и съдийски проблеми. Освен когато идваха на гости приятели съдии и много-често комшията ни, международния арбитър Георги Христов. Феновете навсякъде го уважаваха, като винаги ще помня една среща в Перник през пролетта на 1966 г. Тогава при появата му феновете на Миньор започнаха да скандират „Руменчев, Лондон“, тъй като бе станало ясно, че ще отиде на световното първенство. Успяваше да се справи с напрежението и дори и на мача на откриването на шампионата на „Уембли“ не позволява атмосферата да му повлияе“, казва проф. Руменчев.
В олимпийското село в Мексико през 1968 г. редом до легендата на българската борба Боян Радев
За авторитета на прочутия арбитър говори факта, че между 28 февруари 1964 и 22 януари 1971 г. е председател на Централната футболна съдийска колегия. Заедно със своя заместник Ганчо Фотев той налага нов модел на работа, включващ повишаване на физическата дееспособност на съдиите и създаване на постоянно действащи съдийски тройки. Сред отличията в неговата колекция са „Златна значка“ на ФИФА и УЕФА и първата за България „Златна свирка“ на световната централа, връчена му през 1966 г. До смъртта си на 2 март 1993 г. Руменчев е всепризнат авторитет по въпросите на съдийството у нас, а още през 1973 г. заедно с Димитър Цанев пише книгата „Съдийството в съвременния футбол“. Той има една важна максима – „Най-добрия съдия е този, когото не забелязваш.“ Водещи са футбола и футболистите. Обратното мислене обикновено проваля мача. Пример за подобно нещо е финала в споменатите олимпийски игри в Мексико‘68, между Унгария и България, когато съдията Диего де Лео става център на внимание заради неумелото си ръководство.
Руменчев е пазил топките от множество от ръководените от него международни двубои
С капитаните на Испания и Аржентина Франсиско Хенто и Антонио Ратин преди мачът между двата отбора на Мондиал‘66Димитър Атанасов Руменчев, както е неговото пълно име, е роден на 6 януари 1919 г. в София. След завършване на висшето си образование става адвокат, а кантората му на улица „Алабин“ 29 е била добре позната на столичани. За връзките си с футбола самия той казва: „Играл съм футбол още от дете, а след това в ония многобройни квартални клубове до 1940 г., без разбира се, да съм оставил някаква следа. След това отидох в казармата, по-късно ни гpaбна войната, трябваше да се уча и нямах вече време на да мисля за това“. Той обаче се насочва към съдийството през 1948 г., а за свой пример в професията посочва Стефан Чумпалов. По ирония на съдбата дебютът му в елита е в среща, която не фигурира в официалните статистики. Става въпрос за победата на софийския Строител 2:1 над националния отбор на 14 март 1953 г. По това време представителния ни тим е включен в елитната група като част от подготовката му за квалификациите за Мондиал’54, но участва извън класирането. Това е първата от общо 160 срещи в „А“ РФГ, които Руменчев ще ръководи в следващите 16 години. В този период той ще се утвърди като безспорен авториет и неслучайно 2 пъти е определен за най-добър съдия в шампионата в класацията на вестник „Труд“– през 1963 и 1968 г. Четири от споменатите двубои са дербита между Левски и ЦСКА, като в две от тях „сините“ постигат съкрушителни успехи над големия си съперник – споменатото 7:2 и 6:3 на 15 юли 1962 г. Във въпросните срещи победителите получават общо 3 дузпи, но никой от загубилия отбор не ги оспорва. Общо отсъдените наказателни удари от Руменчев са 23, а още преди въвеждането на жълтите и червени картони той отстранява общо трима играчи от терена.
След края на сезон 1962-63 с купата за най-добър съдия редом до Тодор Диев, капитан на шампиона Спартак (Пловдив)Откакто става международен съдия през 1955 г., българинът ръководи 23 мача в чужбина, а още 8 пъти е в състава на съдийски бригади на най-големите форуми. Точно както националният отбор прави дебюта си на световни финали в Чили’62, така и Руменчев става първия роден арбитър на надпреварата именно в Южна Америка. Той е част от тройката, ръководена от Николай Латишев (СССР) за двубоите Италия-Швейцария (3:0) и Чехословакия-Унгария (1:0). 4 години по-късно в Англия Руменчев попада в групата на главните съдии, но преди това е част от бригадата за мача на откриването между домакините и Уругвай, завършил 0:0. Преди мачът съдийската тройка в състав Ищван Жолт (Унгария), Тофик Бахрамов (СССР) и нашия арбитър биват поздравени лично от кралица Елизабет II, а доброто му представяне му помага да получи срещата Аржентина-Испания и да е помощник на перуанеца Артуро Ямасаки за Англия-Франция (2:0). На Евро’68, което според тогавашния формат е финална четворка, Руменчев помага на Хосе Ортис де Мендибил (Испания) на полуфинала Англия-Югославия (0:1), а на финала Италия-Югославия (1:1) е част от бригадата на швейцареца Готфрид Дийнст. В Мексико’68 най-известният ни съдия прави голям шлем, след като става част от олимпийския футболен турнир – главен арбитър на Гвинея-Колумбия (3:2) и помощник на Колумбия-Франция (2:1) и Мексико-Испания (2:0). Ако не бе навършил 50 години само няколко месеца по-рано Руменчев вероятно щеше да попадне в листите за Мондиал’70, но вместо него в ролята на резервен арбитър там отива Тодор Бечиров. „По това време той се намираше в отлична физическа форма. Аз тренирах борба, участвах на републиканско първенство и бях много по-млад от него, но след кросовете които правехме едва намирах сили да се кача на трамвая“, споделя синът му проф. дфн Величко Руменчев. Той не успява да наследи любовта на баща си към най-великата игра, но по подобие на него се ориентира към правото, а от 1979 г. е част от катедра „Реторика“ към Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на редица научни трудове в тази област като „Ораторското изкуство на Древния Изток“, тритомната „Антология на ораторската реч“ и „Речник. Реторика. Манипулативни похвати“, а спомените му са ценно свидетелство за епохата. „Баща ми никога не е имал проблем с футболистите, тъй като те се влияеха от неговия авторитет. С него идвахме на стадиона час и половина преди срещата и докато феновете заемаха местата си той правеше обиколки на пистата на стадиона. От него знам колко важна е добрата подготовка и също така никога да не подценяваш дадена ситуация. Вкъщи рядко говореше за футболни и съдийски проблеми. Освен когато идваха на гости приятели съдии и много-често комшията ни, международния арбитър Георги Христов. Феновете навсякъде го уважаваха, като винаги ще помня една среща в Перник през пролетта на 1966 г. Тогава при появата му феновете на Миньор започнаха да скандират „Руменчев, Лондон“, тъй като бе станало ясно, че ще отиде на световното първенство. Успяваше да се справи с напрежението и дори и на мача на откриването на шампионата на „Уембли“ не позволява атмосферата да му повлияе“, казва проф. Руменчев.
В олимпийското село в Мексико през 1968 г. редом до легендата на българската борба Боян РадевЗа авторитета на прочутия арбитър говори факта, че между 28 февруари 1964 и 22 януари 1971 г. е председател на Централната футболна съдийска колегия. Заедно със своя заместник Ганчо Фотев той налага нов модел на работа, включващ повишаване на физическата дееспособност на съдиите и създаване на постоянно действащи съдийски тройки. Сред отличията в неговата колекция са „Златна значка“ на ФИФА и УЕФА и първата за България „Златна свирка“ на световната централа, връчена му през 1966 г. До смъртта си на 2 март 1993 г. Руменчев е всепризнат авторитет по въпросите на съдийството у нас, а още през 1973 г. заедно с Димитър Цанев пише книгата „Съдийството в съвременния футбол“. Той има една важна максима – „Най-добрия съдия е този, когото не забелязваш.“ Водещи са футбола и футболистите. Обратното мислене обикновено проваля мача. Пример за подобно нещо е финала в споменатите олимпийски игри в Мексико‘68, между Унгария и България, когато съдията Диего де Лео става център на внимание заради неумелото си ръководство.
Руменчев е пазил топките от множество от ръководените от него международни двубои
