Източник на снимката: Личен архив 🏐Български триумф превърна волейболът в олимпийски спорт
Турнирът на стадион „Васил Левски“ през 1957 г. убеждава деятелите на МОК да го включат в програмата на Токио‘64
- 08/09/2025
Спортното лято у нас премина под знака на множеството скандали в различните спортни федерации и БОК, но все пак то имаше и своите върхови моменти. Такъв бе световната титла, спечелена от националния отбор по волейбол за девойки до 19 г. През миналата година пък тима до 18 г. в дамското направление спечели европейската титла, а с някои свои изяви подмладената мъжка представителна селекция ни накара да мечтаем отново за големи успехи. Всъщност ако се зачетете в паметните плочи на фасадата на Националния стадион „Васил Левски“ ще разберете, че нашата страна е с основен принос волейболът да стане олимпийски спорт на игрите в Токио през 1964 г. Решението, утвърдено на сесията на МОК в София през 1957 г. е взето и под влиянието на силен международен турнир, който е спечелен от представителния ни тим.
Периодът след Втората световна война е изключително динамичен за олимпийското движение, тъй като процесите в него са функция на Студената война. Включването на СССР на летните игри в Хелзинки през 1952 г. става възможно, след като година по-рано е формиран олимпийски комитет на страната – условие, без което нито една държава няма право да участва на най-големия спортен форум. Решението на Големия брат веднага намира своето продължение у нас и забраненият непосредствено след 9 септември 1944 г., като „фашистка организация“ БОК спешно бива възстановен. Заставайки начело на олимпийското движение през 1952 г., американецът Ейвъри Бръндейдж се опитва да балансира между двата враждуващи лагера, ясно съзнавайки, че без спортистите от социалистическите страни нивото на игрите ще спадне. Поради това не трябва да се изненадваме, че той е настроен благосклонно към това 53-ата сесия на организацията от 23 до 27 септември 1957 г. да се проведе в София. Същото не може да се каже за редица представители на Запада, които заплашват с бойкот поради перманентната медийната кампания срещу „капиталистическия порт“. Самите американски власти първоначално отказват да дадат изходна виза на Бръндейдж, но той заявява, че ако не присъства на сесията в българската столица ще си подаде оставката и те са принудени да отстъпят пред упорството му. Самите български власти осъзнават големия мащаб на събитието и се заемат сериозно с организацията, още повече че първоначално се очаква на него да присъства херцога на Единбург и съпруг на кралица Елизабет II, принц Филип. В крайна сметка у нас пристигат 35 членове на МОК. Те биват настанени в новопостроения хотел „Балкан“, където се провеждат и самите заседания. Тържественото откриване на 22 септември 1957 г. се състои във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) „Кръстьо Сарафов“, макар че в деня на събитието партийният орган „Работическо дело“ анонсира, че това ще се случи в Народния театър. Речи изнасят председателят на Президиума на Народното събрание и председателя на БОК ген. Владимир Стойчев. Главнокомандващият българската армия в решителния етап на Втората световна война е член на Изпълнителния комитет на МОК от предишната година и неговия авторитет е сред основните причини България да домакинства големия форум.
Между 23 и 27 септември участниците в сесията обсъждат множество въпроси, а за доброто им настроение в неофициалната част се грижат девически струнен оркестър, хор на девойките, вокална група "Наша песен“, както и артисти от Софийската народна опера. В официалните съобщения на родните медии се набляга на предложенията на съветския делегат Константин Андрианов, като това за по-широкото включването на жените в игрите показва, че темата не е само модно течение, появило се в резултат на засилените позиции на феминизма в днешно време. Най-важното решение за нашия разказ обаче е взето на втория ден, когато в олимпийската програма са включени волейболът и спортната стрелба. За разлика от сега, когато към игрите по маркетингови причини биват добавяни какви ли не дисциплини, тогавашните дейци на спорта са били далеч по-консервативни и един от значимите отборни спортове трябва да измине дълъг път, за да стигне до голямата сцена.
Волейболът е създаден през 1895 г. от Уилям Морган в Холиоук, Масачусетс като алтернатива на баскетбола. Въпреки това първоначално той се играе с топка, използвана и при „противниковия“ спорт, а мрежата е същата като при тениса. Постепенно обаче минтонетът, както е първоначалното му наименование, еволюира и неслучайно през 1924 г. олимпийските игри в Париж са съпътствани с младежка надпревара в тази игра. Първоначално за делата на волейбола отговаря Международната аматьорска хандбална асоциация, преди на 20 април 1947 г. в Париж да бъде създадена отделна такава – ФИВБ. Година по-късно е поставено началото на европейските първенства в мъжкото направление, а през 1949 г. в Чехословакия е организирано първото световно първенство. Доминацията на страните от социалистическия лагер е толкова смазваща, че за пръв път световната титла го напуска чак през 1986 г. (победител е САЩ), а европейската през 1989 г. (Италия). Поради това, когато е решено сесията на МОК да бъде съпроводена с международен турнир под егидата на вестник „Народен спорт“, не е изненадващо, че 4 от 6-те участващи отбора са именно от нашата страна на Желязната завеса. Това са България, СССР, Чехословакия и Румъния, допълнени от Франция и Италия.
Родните волейболисти завършват трети в първите 2 световни първенства (1949 и 1952 г.), а на европейската сцена са в четворката на 5 последователни турнира (от 1950 до 1963 г.). Състезатели като Панайот Пондалов, Борис Гюдеров, Тодор Симов и Боян Мошелов стават известни и извън пределите на страната, а фактът, че въпросния турнир ще се играе на Националния стадион „Васил Левски“ ни дава допълнителен стимул. Надпреварата е открита официално на 22 септември от 16:30 ч. с приветствие на председателя на републиканската секция по волейбол Желязко Колев и в присъствието на главния секретар на ФИВБ Жулиен Леноар. Още в първата среща близо 20 000 зрители имат сериозни поводи за радост, след като България надвива СССР с 3:1. На фона на победата ни над Сборная останалите двубои (Чехословакия-Румъния 3:0 и Франция-Италия 3:0) остават в сянка. Във втория ден българите се разправят без никакви проблеми с французите с 3:0 (15:4, 15:4, 15:9) и след победата на Чехословакия над Италия става ясно, че именно тези два отбора ще си оспорват първото място. Въпреки проблемите в първия гейм записваме нова убедителна победа с 3:0 над Румъния, докато прекия ни съперник има доста повече затруднения с французите – 3:1. Нови чисти победи с 3:0 (съответно срещу Италия и СССР) означаваха, че директния сблъсък ще реши съдбата на първото място. Българите излизат в състав: Панайот Пондалов, Димитър Захариев, Тодор Симов, Петър Топалов, Васил Господинов и капитана Борис Гюдеров. Съперник обаче ни е действащият европейски и световен шампион, воден от лидерите си Карел Лазничка и Йозеф Тесарж. Първата част е изключително оспорвана и губим с 10:15. Въпреки появата на Боян Мошелов с цел заздравяване на отбраната започваме втория гейм с изоставане, поради което Пондалов отстъпва мястото си на Васил Симов. Активният начален удар на първата резерва, забиването на втората и добрите изяви на Гюдеров в крайна сметка ни спечелват частта с 15:13. В третия гейм повеждаме с 5:0, но съперника се съвзема и обръща до 10:15. Завръщането в игра на Пондалов оказва ползотворно влияние в четвъртия гейм и ние печелим с 15:7. В решителната пета част вървим точка за точка до 11:11, но грешка в чехословашкото посрещане при лек удар на Тодор Симов накланя везните в наша полза – 15:13. Изключителната драма и качествен волейбол в своеобразния финал кара ръководители на МОК да се убедят, че решението, което са взели още на третия ден на надпреварата е правилно – този спорт има място в програмата на най-големия спортен форум. В Токио’64 завършваме на пето място, а до ден днешен единственият медал на мъжките национали е среброто от Москва’80 – нещо, което се надяваме в най-скоро време да се промени.
Периодът след Втората световна война е изключително динамичен за олимпийското движение, тъй като процесите в него са функция на Студената война. Включването на СССР на летните игри в Хелзинки през 1952 г. става възможно, след като година по-рано е формиран олимпийски комитет на страната – условие, без което нито една държава няма право да участва на най-големия спортен форум. Решението на Големия брат веднага намира своето продължение у нас и забраненият непосредствено след 9 септември 1944 г., като „фашистка организация“ БОК спешно бива възстановен. Заставайки начело на олимпийското движение през 1952 г., американецът Ейвъри Бръндейдж се опитва да балансира между двата враждуващи лагера, ясно съзнавайки, че без спортистите от социалистическите страни нивото на игрите ще спадне. Поради това не трябва да се изненадваме, че той е настроен благосклонно към това 53-ата сесия на организацията от 23 до 27 септември 1957 г. да се проведе в София. Същото не може да се каже за редица представители на Запада, които заплашват с бойкот поради перманентната медийната кампания срещу „капиталистическия порт“. Самите американски власти първоначално отказват да дадат изходна виза на Бръндейдж, но той заявява, че ако не присъства на сесията в българската столица ще си подаде оставката и те са принудени да отстъпят пред упорството му. Самите български власти осъзнават големия мащаб на събитието и се заемат сериозно с организацията, още повече че първоначално се очаква на него да присъства херцога на Единбург и съпруг на кралица Елизабет II, принц Филип. В крайна сметка у нас пристигат 35 членове на МОК. Те биват настанени в новопостроения хотел „Балкан“, където се провеждат и самите заседания. Тържественото откриване на 22 септември 1957 г. се състои във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) „Кръстьо Сарафов“, макар че в деня на събитието партийният орган „Работическо дело“ анонсира, че това ще се случи в Народния театър. Речи изнасят председателят на Президиума на Народното събрание и председателя на БОК ген. Владимир Стойчев. Главнокомандващият българската армия в решителния етап на Втората световна война е член на Изпълнителния комитет на МОК от предишната година и неговия авторитет е сред основните причини България да домакинства големия форум.
Между 23 и 27 септември участниците в сесията обсъждат множество въпроси, а за доброто им настроение в неофициалната част се грижат девически струнен оркестър, хор на девойките, вокална група "Наша песен“, както и артисти от Софийската народна опера. В официалните съобщения на родните медии се набляга на предложенията на съветския делегат Константин Андрианов, като това за по-широкото включването на жените в игрите показва, че темата не е само модно течение, появило се в резултат на засилените позиции на феминизма в днешно време. Най-важното решение за нашия разказ обаче е взето на втория ден, когато в олимпийската програма са включени волейболът и спортната стрелба. За разлика от сега, когато към игрите по маркетингови причини биват добавяни какви ли не дисциплини, тогавашните дейци на спорта са били далеч по-консервативни и един от значимите отборни спортове трябва да измине дълъг път, за да стигне до голямата сцена.
Волейболът е създаден през 1895 г. от Уилям Морган в Холиоук, Масачусетс като алтернатива на баскетбола. Въпреки това първоначално той се играе с топка, използвана и при „противниковия“ спорт, а мрежата е същата като при тениса. Постепенно обаче минтонетът, както е първоначалното му наименование, еволюира и неслучайно през 1924 г. олимпийските игри в Париж са съпътствани с младежка надпревара в тази игра. Първоначално за делата на волейбола отговаря Международната аматьорска хандбална асоциация, преди на 20 април 1947 г. в Париж да бъде създадена отделна такава – ФИВБ. Година по-късно е поставено началото на европейските първенства в мъжкото направление, а през 1949 г. в Чехословакия е организирано първото световно първенство. Доминацията на страните от социалистическия лагер е толкова смазваща, че за пръв път световната титла го напуска чак през 1986 г. (победител е САЩ), а европейската през 1989 г. (Италия). Поради това, когато е решено сесията на МОК да бъде съпроводена с международен турнир под егидата на вестник „Народен спорт“, не е изненадващо, че 4 от 6-те участващи отбора са именно от нашата страна на Желязната завеса. Това са България, СССР, Чехословакия и Румъния, допълнени от Франция и Италия.
Родните волейболисти завършват трети в първите 2 световни първенства (1949 и 1952 г.), а на европейската сцена са в четворката на 5 последователни турнира (от 1950 до 1963 г.). Състезатели като Панайот Пондалов, Борис Гюдеров, Тодор Симов и Боян Мошелов стават известни и извън пределите на страната, а фактът, че въпросния турнир ще се играе на Националния стадион „Васил Левски“ ни дава допълнителен стимул. Надпреварата е открита официално на 22 септември от 16:30 ч. с приветствие на председателя на републиканската секция по волейбол Желязко Колев и в присъствието на главния секретар на ФИВБ Жулиен Леноар. Още в първата среща близо 20 000 зрители имат сериозни поводи за радост, след като България надвива СССР с 3:1. На фона на победата ни над Сборная останалите двубои (Чехословакия-Румъния 3:0 и Франция-Италия 3:0) остават в сянка. Във втория ден българите се разправят без никакви проблеми с французите с 3:0 (15:4, 15:4, 15:9) и след победата на Чехословакия над Италия става ясно, че именно тези два отбора ще си оспорват първото място. Въпреки проблемите в първия гейм записваме нова убедителна победа с 3:0 над Румъния, докато прекия ни съперник има доста повече затруднения с французите – 3:1. Нови чисти победи с 3:0 (съответно срещу Италия и СССР) означаваха, че директния сблъсък ще реши съдбата на първото място. Българите излизат в състав: Панайот Пондалов, Димитър Захариев, Тодор Симов, Петър Топалов, Васил Господинов и капитана Борис Гюдеров. Съперник обаче ни е действащият европейски и световен шампион, воден от лидерите си Карел Лазничка и Йозеф Тесарж. Първата част е изключително оспорвана и губим с 10:15. Въпреки появата на Боян Мошелов с цел заздравяване на отбраната започваме втория гейм с изоставане, поради което Пондалов отстъпва мястото си на Васил Симов. Активният начален удар на първата резерва, забиването на втората и добрите изяви на Гюдеров в крайна сметка ни спечелват частта с 15:13. В третия гейм повеждаме с 5:0, но съперника се съвзема и обръща до 10:15. Завръщането в игра на Пондалов оказва ползотворно влияние в четвъртия гейм и ние печелим с 15:7. В решителната пета част вървим точка за точка до 11:11, но грешка в чехословашкото посрещане при лек удар на Тодор Симов накланя везните в наша полза – 15:13. Изключителната драма и качествен волейбол в своеобразния финал кара ръководители на МОК да се убедят, че решението, което са взели още на третия ден на надпреварата е правилно – този спорт има място в програмата на най-големия спортен форум. В Токио’64 завършваме на пето място, а до ден днешен единственият медал на мъжките национали е среброто от Москва’80 – нещо, което се надяваме в най-скоро време да се промени.
