Решението в Стара Загора показа защо Веласкес е човекът за Левски

Когато говорим за Хулио Веласкес, понякога го правим със заслужена критика и това не е нещо необичайно за динамиката на спортната журналистика. Испанецът сам се постави под прожекторите с решенията си през сезона, а ротациите му на моменти изглеждат объркващи, дори дразнещи за част от привържениците на Левски.

В някои мачове тактическият му подход действително предизвиква въпроси и е напълно нормално това да бъде отбелязвано. Футболът е игра на решения, а когато треньорът избира един път, той винаги трябва да бъде готов да понесе и реакцията на трибуните.

Само че същата честност трябва да важи и в обратната посока. Когато треньорът вземе силно решение и то донесе победата, той трябва да получи същия кредит, който получава и критиката, когато нещата не вървят.

В Стара Загора Хулио Веласкес изработи заплатата си.

Испанецът направи ход, който рядко се вижда в българския футбол и който показва, че гладът за победа и мирисът на титлата, която вече започва да се усеща на хоризонта, могат да извадят на повърхността най-смелите решения в треньорската глава. На почивката наставникът на Левски извади централния защитник Стипе Вуликич и пусна в игра Карлос Охене, което означаваше, че единственият номинален централен бранител на терена остава Кристиан Димитров, а ролята на негов помощник в дефанзивната организация беше поверена на Георги Костадинов. Това беше решение, което мирише на риск.

В българското първенство подобни ходове почти не се виждат, особено толкова рано в мача. Повечето треньори биха изчакали до седемдесетата минута, биха натрупали още напрежение върху играчите и едва тогава биха се престрашили да жертват защитник в името на атаката. Веласкес направи точно обратното и го направи още на почивката, когато усещането беше, че мачът започва да се плъзга в неприятна посока.

Берое се беше барикадирал дисциплинирано, с по седем или осем футболисти зад линията на топката, а всяка атака на Левски се разбиваше в зеления бетон, който домакините бяха изградили пред собственото си наказателно поле. В подобни ситуации обикновено има два пътя. Единият е да чакаш грешката на противника, другият е да се опиташ да я предизвикаш. Веласкес избра втория.

Вкарването на Охене донесе точно това, което липсваше на Левски. Повече динамика в центъра на терена, повече агресия в отнемането на топката и най-вече допълнителен човек, който да участва в разиграването и да търси пролуки в защитната структура на Берое. Малко по-късно се случи и моментът, който реши мача. Георги Костадинов, който междувременно изпълняваше и ролята на помощник в центъра на защитата, се издигна над всички и с великолепен удар с глава донесе победата на Левски.

И тук дойде другият важен детайл.

След като целта беше постигната, Веласкес веднага върна баланса в състава и пусна в игра Кристиан Макун, за да възстанови класическата структура в центъра на отбраната. Рискът беше поет в точния момент и приключи веднага щом резултатът беше постигнат. Това е треньорска работа.

Отделно внимание заслужава и Карлос Охене. Ганаецът се превръща в едно от най-интересните оръжия на Веласкес в тази титлена битка. Само преди няколко месеца той беше почти извън сметките на отбора, дори на крачка от трансфер в Локомотив (София), след като договорът му навлизаше в последните си месеци. Планът беше той просто да изкара времето си на „Герена“ и да си тръгне неангажиращо през лятото.

Футболът обаче често обича да обръща подобни сценарии. След няколко контузии и кадрови проблеми Охене получи шанс, а с него започна да показва точно онова, което Веласкес очевидно е виждал в тренировъчния процес. Срещу Локомотив и срещу Берое той внесе живот в халфовата линия, добави агресия в единоборствата и най-вече играеше с онази смелост, която не убива темпото на атаката. Понякога подобни футболисти се оказват решаващи в дългите шампионски битки, защото не са под прожекторите, но вършат работа в моментите, когато отборът има нужда от енергия.

Разбира се, това не означава, че Левски изигра перфектен мач.

Напротив. "Сините" далеч не показаха най-доброто си лице в Стара Загора и това също трябва да бъде казано ясно. Напрежението около битката за титлата е огромно и започва да се усеща във всяко действие на играчите. Именно това напрежение често изравнява класите между фаворита и неговия съперник, защото когато мисълта е блокирана от страх да не сгрешиш, качеството неизбежно страда.

Не бива да се подценява и фактът, че около тази битка вече има и сериозно стимулиране от трета страна. В подобни моменти всяка грешка на фаворита се превръща в празник за останалите, а всеки мач започва да се играе на ръба на нервите.

В този контекст победата на Левски в Стара Загора придобива още по-голяма стойност.

В последните минути на мача интересни щрихи показа и Марко Дуганджич. Само няколко докосвания на хърватина бяха достатъчни, за да стане ясно, че това ще бъде сериозна опция за центъра на атаката. В момент, в който Хуан Переа отново изигра по-тих мач, появата на Дуганджич дава на Веласкес ново оръжие точно в позицията, която често се оказва решаваща в подобни двубои.

Така Левски изигра още един финал по пътя към голямата цел. В него големият герой този път не беше само на терена, а и край тъчлинията. Името му е Веласкес. Ако титлата наистина дойде на „Герена“, подобни решения ще бъдат част от историята на този сезон.