Шампиони вчера, резерви утре? Неудобната истина за част от футболистите на Левски

Равенството с Арда в Кърджали не е трагедия. Дори напротив, ако някой преди началото на сезона беше посочил това гостуване като едно от най-неприятните изпитания за Левски, едва ли щеше да срещне сериозни възражения. Разбира се, отстъпването на първото място на ЦСКА няма как да се приема с усмивка, но нека не забравяме, че „сините“ имат и мач по-малко, макар той да е срещу Лудогорец.

Хулио Веласкес достатъчно пъти е обяснявал, че неговият отбор няма как да печели непрекъснато. Подобни вечери са част от всеки дълъг сезон и не заслужават истерията, която обикновено ги съпътства. Проблемът е друг. И той няма да изчезне дори ако в следващия кръг шампионът отново победи.

Напоследък все по-ясно се забелязва, че някои футболисти на Левски са достигнали своя таван. Веласкес опитва различни тактически решения, сменя роли, търси нови взаимодействия, но при определени изпълнители резултатът остава почти непроменен. Не става въпрос за моментна липса на форма, а за съмнение дали тези хора изобщо притежават необходимите качества, за да бъдат част от следващия етап в развитието на отбора. И колкото и неприятно да звучи, най-отчетливо това личи при част от чужденците, привлечени през последните две години от други клубове в Първа лига.

Тук държа да направя едно важно уточнение. Никой няма право да отнема заслугите им за шампионската титла. Те бяха част от състав, който успя да надскочи предварителните очаквания, да издържи на напрежението и да върне Левски там, където привържениците му толкова дълго мечтаеха да го видят. Само че благодарността за свършената работа не може да бъде пожизнена гаранция за титулярно място. Миналата година „сините“ спечелиха с много характер, физически усилия, достатъчно класа за българските стандарти и известна доза късмет. Сега обаче ЦСКА и Лудогорец също вдигат нивото, а европейските турнири изискват качества, които не могат да се компенсират единствено с желание.

Да вземем Хуан Переа. Колумбиецът неведнъж е получавал заслужени похвали за голмайсторския си усет, но от известно време все по-трудно намирам основания да го определя като нападател, способен да решава най-важните двубои. А точно там се измерва стойността на един централен нападател. В Кърджали Веласкес завърши срещата с Переа и Мустафа Сангаре на терена, надявайки се двамата да донесат необходимата мощ в наказателното поле. Получи се почти обратното. Левски загуби острота, а в последните десетина минути двамата не успяха да спечелят дори една от високите топки, които трябваше да бъдат основното им оръжие. И тогава съвсем естествено възниква въпросът каква точно добавена стойност получава отборът от подобна промяна.

При Мазир Сула положението е различно, но заключението не е особено приятно. Французинът притежава техника и усет към подаването, ала появата на Сержиньо сякаш окончателно показа разликата между футболист, който може да участва в организирането на играта, и такъв, който действително я ръководи. Португалецът не се нуждаеше от дълъг период на адаптация, за да поеме диригентската палка. Изведнъж видяхме колко по-бързо може да се мисли в средата на терена и как едно правилно решение променя цялата атака. Сула постепенно загуби увереността си, а най-притеснителното е, че трудно можем да си представим какво повече би предложил занапред. Не защото е слаб играч, просто Левски вече има нужда от по-добри.

Оливер Камдем също не изглежда като футболист, който продължава да се развива. Дори бих казал, че спрямо шампионската кампания е направил крачка назад. Грешките зачестяват, а действията му невинаги отговарят на изискванията към краен защитник в отбор, който иска да диктува събитията. Армстронг Око-Флекс пък поддържа сравнително добро ниво, но нека обърнем внимание именно на думата „сравнително“. Ирландецът има своите силни моменти, бележи, може да реши отделен мач, но все още не успява да се превърне в онзи постоянен фактор по фланга, който да принуждава съперниците да променят плановете си заради него.

И точно тук се крие същината на проблема. Има чужденци и чужденци. Когато вземеш Око-Флекс от Ботев (Пловдив), получаваш играч, чиито качества вече познаваш и който може сравнително бързо да ти свърши работа. Но дали това е достатъчно, за да надградиш шампионски отбор? Погледнете Рейналдо. Пристигна, вписа се почти моментално и започна да трупа голове и асистенции, без да създава впечатление, че вече е показал всичко, на което е способен. Същото сравнение можем да направим между Сула, дошъл от Черно море, и Сержиньо, за когото бяха платени сериозни пари в Португалия. Разликата не е просто в трансферната сума или първенството, от което идваш. Тя е в потенциала, който остава неизползван, след като вече си облякъл "синята" фланелка.

Разбира се, това не означава, че Левски трябва да зачеркне българския пазар. Напротив, той винаги ще предлага възможности за разумни сделки. Но ако целта е да се задържиш на върха и постепенно да доближиш европейските стандарти, не можеш да разчиташ основно на футболисти, които вече са показали почти целия си арсенал в Първа лига. В един момент започваш да купуваш познатото, вместо да търсиш по-доброто. Получаваш сравнително сигурен краткосрочен ефект, но когато дойде време за следващата крачка, се оказва, че няма кой да я направи.

А и последната лятна селекция е достатъчно сериозно предупреждение, че парите сами по себе си не решават нищо. Алекс Сентейес, Давид Кусо и Хевертон до момента са огромни разочарования. И тримата пристигнаха с очакването да увеличат конкуренцията, а вместо това все по-често поставят въпроса дали изобщо отговарят на нивото на настоящия Левски. Един приятел наскоро ми каза, че подобни футболисти вероятно биха изглеждали подходящи за „сините“ от сезон 2020/21 или 2021/22. Трудно ми е да не се съглася. Нагледали сме се на попълнения от категорията на Тома Даске и Насиру Мохамед. Днешният отбор на Веласкес вече няма право да се връща към онези стандарти.

Именно затова въпросът с дълбочината на състава става все по-важен. На хартия Левски разполага с достатъчно футболисти, но при по-внимателен поглед възможностите за качествена ротация съвсем не са толкова много. А когато играеш в първенството, Купата на България и Лига Европа, рано или късно ще ти се наложи да разчиташ на хората от резервната скамейка. Няма как едни и същи единадесет души непрекъснато да решават всичко. Още по-малко срещу конкуренти, които също инвестират и търсят начини да станат по-силни. Затова и зимният трансферен прозорец може да се окаже далеч по-важен, отколкото изглежда в момента.

Дано новото чуждестранно присъствие по ръководните позиции на „Герена“ донесе и по-високо качество на селекционната работа. Левски има нужда от хора, които умеят да разпознават не само настоящите възможности на даден играч, но и онова, което би могъл да постигне след шест месеца или година. Нужни са пари, разбира се, при това сериозни за нашите стандарти. Но още по-необходимо е те да бъдат похарчени разумно.

И нека бъдем наясно с още нещо. Да признаеш, че определени играчи са достигнали своя максимум, не означава да отречеш приноса им към шампионската титла. Напротив, точно защото са помогнали на Левски да стигне дотук, днес можем да говорим за следващото ниво. Но футболът не позволява дълго да стоиш на едно място, особено когато преследвачите ти продължават да се движат.

Тези футболисти помогнаха на Левски да стане шампион. Сега клубът трябва да намери онези, които ще му помогнат да остане такъв. И ако на „Герена“ не направят тази разлика навреме, рискуват да разберат по най-неприятния начин, че таванът на отделните играчи може много бързо да се превърне в таван и за целия отбор.