🏋️‍♂️Прав ви път на всички от федерацията, но не и на Насар към Катар!

Съдба ли е, участ ли е, или просто нашата вечна орисия - да стигаме до върха и точно тогава сами да се бутаме надолу. Тъкмо надигнем глава и си кажем „има ни“, спортът ни е жив, надеждата се връща и веднага идва онзи удар, който ни връща на земята. Волейболът ни постигна нещо немислимо, Карлос Насар ни направи отново горди, а после излизат същите онези хора от сенките - чиновници, президенти и „спасители“ - за да ни напомнят, че българският спорт не пада от съперниците си, а от собствените си управленци.

Дори децата ще ви кажат, че когато имаш шампион го пазиш, обичаш, носиш го на ръце. Всички го знаят. Всички, освен федерацията по вдигане на тежести, която с лека ръка отпраща най-голямата си звезда. Карлос Насар, трикратен световен шампион, човекът, който отново накара света да чуе българския химн, днес стои пред избор, който никога не трябваше да съществува - да остане без подкрепа у дома или да приеме протегнатата ръка на чужда държава.

Президентът на федерацията Стефан Ботев обяснява хладнокръвно:

„Ако може без нас, нека се състезава без нас. Ако тръгне към Катар - да тръгне. Не можем да го вържем тука.“

Думи, които не звучат като позиция на човек, който стои зад своя шампион, а като оправдание на човек, който просто си измива ръцете. Думи, които тежат повече от шамар. И идват от същия този Стефан Ботев, който преди години сам избра да не се състезава за България, а да носи флага на Австралия.

Днес, по ирония на съдбата, именно той праща след себе си Карлос Насар по същия път.

За какво ще е нужна тази федерация, ако го няма Насар?

Как се пазят шампиони - с обидни договори, без финансиране? С "прав ти път", когато трябва да има благодарност и подкрепа?

Нормално ли е трикратен световен шампион да се принизява и да обяснява защо няма финансиране, вместо да си подари заслужена почивка?

Колко още ще издържи? И дали, ако приеме позлатата от Катар, ще можем да се сърдим… Защото България сама погубва своите шампиони...