Левски е шампион, защото те останаха, когато беше най-трудно

Има вечери, в които футболът спира да бъде просто игра и се превръща в нещо много по-голямо. Точно такава беше тази, в която Левски отново се качи на върха и върна радостта на цяла една общност, която дълго време живееше с усещането, че чака нещо изгубено. Сълзите тепърва ще идват, когато трофеят бъде вдигнат срещу Лудогорец, защото тогава картината ще бъде завършена, а емоцията ще удари още по-дълбоко.

Този успех обаче не започва от вчера. Не започва от този сезон. Неговите корени са много по-назад, в едно лято, което мнозина предпочитат да не си спомнят, защото тогава Левски беше на ръба и всяка следваща новина носеше повече тревога, отколкото надежда.

Май, 2021 година остави отбора на осмо място, само на крачка от бараж, но далеч от стандартите, с които този клуб е свикнал. Победата на „Тича“ остана като последен спомен за част от футболистите, които си тръгнаха, а думите на Николай Михайлов след края на сезона подсказаха колко напрегната е била атмосферата вътре в съблекалнята. Това обаче беше само повърхността, защото истинските драми се разиграваха извън терена.

Тогава започнаха обещанията. Инвеститори, планове за нов стадион, уверения за светло бъдеще. Наско Сираков говореше за ново начало, а имена от чужбина се появяваха едно след друго, без никой да знае кое е реалност и кое илюзия. Сагата с Джоузеф Диксън се превърна в символ на онзи период, в който надеждата често вървеше ръка за ръка с разочарованието.

Истината беше проста и болезнена. Пари нямаше. Треньорската позиция беше нестабилна. Съставът се разпадаше. Подготовката минаваше на базата, защото други варианти не съществуваха. В онези дни Левски не беше отбор, който гони титли, а клуб, който се бори за оцеляване.

И точно там се появяват хората, за които днес трябва да се говори с уважение. Не като за велики шампиони, не като за футболисти, които са вдигали трофеи на „Герена“, а като за мъже, останали в най-неудобния, най-тежкия и най-неблагодарния момент. Радослав Цонев, Борислав Цонев, Георги Александров, Валери Божинов, Стивън Петков, Илия Димитров, Андриан Краев, Пламен Андреев, Ивайло Найденов, Мартин Петков, Марин Петков, Здравко Димитров, Симеон Славчев, Николай Кръстев, Билал Бари, Патрик-Габриел Галчев и още момчета от онази група не играеха в силен Левски, а в клуб, който се бореше да остане жив.

До тях стоеше и Живко Миланов. Още млад тогава треньор, хвърлен в ситуация, която би смазала далеч по-опитни хора, но той не избяга, не се скри и не потърси удобна дистанция. Остана с отбора, пое удари, защити съблекалнята и опита да държи всичко цяло в период, в който около Левски почти нищо не изглеждаше стабилно.

Тези футболисти не получиха славата на днешните шампиони, но имат своето място в пътя към тази титла. Някои останаха от любов, други от чувство за дълг, трети може би просто нямаха по-добра врата пред себе си, но в крайна сметка всички заедно направиха най-важното - не позволиха на Левски да рухне окончателно. Тогава никой не знаеше, че поставя първите камъни на бъдещото възраждане, но времето вече дава друг прочит на онази лятна мъка.

Днес съдбите им са различни. Радослав Цонев продължава да държи високо ниво в Ботев (Враца), а Борислав Цонев вече носи екипа на ФК ЦСКА 1948 и онзи ден със сигурност е преживял особен сблъсък между професионалната болка от загубата и левскарската емоция от титлата. Звонимир Микулич спря с футбола през 2024 година след последния си престой в белгийския Аалст, докато Георги Александров е големият лидер на Етър във Втора лига и продължава да изглежда като човек, чиито пътища някой ден пак могат да минат през „Герена“.

За Валери Божинов няма нужда от дълги обяснения. Божигол не направи кой знае какво във футболен план в онзи период, но даде нещо много по-важно - лице, енергия и личен пример в кампанията за спасение, включително с онази кутия за дарения, в която се събираше всеки лев от феновете. Стивън Петков за последно беше в Понферадина и в момента е без отбор, Илия Димитров се върна в родния си Марек, а Андриан Краев, макар и разделен с Левски по труден начин, продължава кариерата си в Апоел (Тел Авив).

Пламен Андреев, любимецът на „сините“ привърженици, още търси своя голям пробив зад граница след Фейенорд и Расинг (Сантандер), като сега пази за Лех (Познан). Ивайло Найденов обиколи няколко клуба от Първа лига и в момента е в Славия, Мартин Петков носи екипа на Ботев (Враца), а Марин Петков от бледа юноша се превърна в емблема на Левски и заслужи трансфер в Ал Таавун.

Здравко Димитров направи добра кариера в Турция и съвсем наскоро спечели промоция за елита с Амед, Симеон Славчев играе за Локомотив (София), макар контузиите да го приближиха опасно до края на пътя, а Николай Кръстев е резервен вратар в Септември. Билал Бари пък се превърна в любимец на феновете, демонстрира лоялност в трудните дни и след това помогна изключително много на Левски като мениджър, довеждайки на „Герена“ диамант като Акрам Бурас. Патрик-Габриел Галчев дълго опитваше да пробие при „сините“, после премина през Локомотив (София), а сега е в чужбина и играе за босненския Железничар.

И тук идва ролята на Сираков. След грешката с Диксън той трябваше да намери друг път. Успя да стабилизира ситуацията, да привлече партньори и да постави основа, върху която постепенно да започне възраждането. Партньорството с Palms Bet даде въздух, а връщането на Станимир Стоилов върна посоката. Купата през 2022 година беше първата реална награда за търпението, а оттам нататък всичко започна да се подрежда.

Но нито един от тези процеси нямаше да издържи без феновете. Те бяха последната защита на клуба, когато парите липсваха, когато обещанията се пукаха едно след друго, а всяка нова надежда можеше да се окаже поредната илюзия. Хората купуваха карти, даряваха, пълнеха трибуните, стискаха зъби и пазеха Левски не като публика, а като общност, която отказа да остави своя клуб сам.

Днес резултатът е ясен. Левски отново е шампион.

Само че тази титла не принадлежи единствено на отбора от този сезон. Тя е и за онези, които бяха там, когато нямаше аплодисменти, когато липсваше сигурност, когато единственият въпрос беше дали клубът ще оцелее. Тя е за феновете, които не се отказаха. За футболистите, които останаха. За Живко Миланов, който понесе тежестта на онзи момент. За Сираков, който след грешките намери пътя към спасението.

И точно затова тази радост е различна. Тя носи спомена за най-тежките дни и прави настоящия миг още по-силен. Левски не просто спечели титлата, аурата му се завърна по-силна от всякога!